Юпитер е петата по отдалеченост от Слънцето планета и най-голямата (с голяма преднина) в Слънчевата система. Юпитер и другите газови гиганти в Слънчевата система (Сатурн, Уран и Нептун) са известни още като юпитероподобни планети, планети-гиганти. Погледнат от Земята, Юпитер има величина от −2, 94, което го прави най-яркият обект на нощното небе след Луната и Венера.

Основната част от общата му маса е водород; една четвърт от масата му се състои от хелий. Наличието на скалисто ядро, съставено от тежки елементи не е потвърдено, но е възможно такова да съществува. Бързото околоосно въртене на планетата ѝ придава формата на сплеснат сфероид. Външната атмосфера е видимо разделена на различни пояси в зависимост от географската ширина и отдалечеността им от екватора, като в преходните области между поясите постоянно се образуват циклони и бури. Една такава буря е Голямото червено петно, огромен ураган, чието съществуване е регистрирано още при първите наблюдения на планетата през XVII век. Планетата има почти незабележим пръстен от прахови частици, както и изключително мощна магнитосфера. Регистрирани са 79 луни, от които най-голямата – Ганимед, е с по-голям диаметър от Меркурий. Ганимед е един от четирите т.нар. Галилееви спътници, открити от астронома Галилео Галилей през 1610 година. Към началото на 2025 г. откритите спътници на Юпитер са вече 95.

Юпитер е известен на човечеството от древни времена и присъства в митологиите на много култури. Възприетото от съвременната астрономия наименование идва от римската митология. През средновековието за него става употребим знакът ♃.

Юпитер е бил обект на изследвания от няколко непилотирани космически апарата, а част от големите му луни, например Европа, представляват интерес за астрономите тъй като се предполага, че под повърхността ѝ има до 170 km дълбок океан от течна вода.

Общ преглед Юпитер е 2,5 пъти по-масивен от всички останали планети в Слънчевата система взети заедно – толкова масивен, че барицентърът му със Слънцето лежи над повърхността на Слънцето (на 1,068 слънчеви радиуса от центъра на звездата). Юпитер е 318 пъти по-масивен от Земята, има диаметър 11 пъти по-голям от земния и обемът му е 1300 пъти повече от земния. Понякога бива наричан „неуспяла звезда“, но със същия успех някой астероид може да бъде наречен „неуспяла планета“. Въпреки размерите му, извън Слънчевата система са открити планети дори с още по-голяма маса. Счита се, че Юпитер има максималните размери, които едно „студено тяло“ (в чието ядро не протичат термоядрени реакции) може да достигне. Ако планетата е по-масивна, то нейните размери ще намалеят поради увеличената ѝ плътност и ако тя стане достатъчно масивна (около 70 – 75 маси на Юпитер) във вътрешността ѝ ще започнат да протичат термоядрени реакции и планетата ще се превърне в звезда. Границата между планета и най-малките известни звезди – кафяви джуджета не е ясно изразена, въпреки особените спектрални линии на последните.

Юпитер се върти най-бързо от всички планети в Слънчевата система, в резултат на което полюсите ѝ са видимо сплеснати. Най-известната забележителност на повърхността ѝ е Голямото червено петно, антициклонална буря с размери, по-големи от тези на Земята. Юпитер е постоянно покрит с плътен облачен слой.

Юпитер обикновено е четвърти по яркост обект в небето след Слънцето, Луната и Венера; понякога обаче Марс е по-ярък, докато на моменти Юпитер е по-ярък от Венера. Юпитер е бил известен от древността. Галилео Галилей през 1610 г. открива четирите му най-големи спътника, наречени в негова чест галилееви луни. Те са: Йо, Европа, Ганимед и Калисто. Откритието на Галилей е първото наблюдавано движение на небесни тела не около Земята (която тогава се е считала за център на Вселената – виж геоцентрична система), а около друго небесно тяло. Това е важно доказателство против геоцентричната система. Публичното одобрение на Галилео за хелиоцентричната система на Николай Коперник го въвлича в списъка на заподозрените в разпространението на ереси от Светата инквизиция.

Юпитер може да се наблюдава отлично при безоблачна нощ с бинокъл или малък телескоп. Непосредствено видими са четирите галилееви луни, когато не са скрити от диска на планетата. При 20 – 30 пъти увеличение облачните пояси на Юпитер стават видими. За наблюдението на Голямото червено петно обаче е необходимо по-голямо увеличение.

Физически характеристики Състав Юпитер има сравнително малко скално ядро, заобиколено от слоеве (от вътре навън) метален водород, течен водород и газообразен водород. Преходите между слоевете са плавни.

Юпитер не се върти като твърдо тяло. Спрямо главния меридиан на Юпитер, екваториалната зона извършва пълно завъртане средно всеки 9 часа 50 минути и 30,003 секунди (по дефиниция средната скорост на въртене е 877,90°/ден), известна още като Система I.

Система II включва всички ширини без Система I. Всички елементи от повърхността на планетата в тези райони (в това число и Голямото червено петно) извършват едно завъртане средно всеки 9 часа 55 минути и 40,632 секунди (по дефиниция 870,27°/ден).

Атмосфера

Атмосферата на Юпитер се състои от приблизително 86% водород и 14% хелий по брой атоми и 75% водород, 24% хелий и 1% други примеси по маса. Атмосферата съдържа следи от метан, водна пара, амоняк и скални примеси както и минимални количества въглерод, етан, сероводород, неон, кислород, фосфин и сяра. Най-външният слой на атмосферата съдържа кристали замръзнал амоняк.

Атмосферното съдържание е много близо до първичната слънчева мъглявина. Сатурн има подобен състав, но Уран и Нептун имат много по-малко водород и хелий.

За горните слоеве на атмосферата на Юпитер е характерно диференциално въртене, ефект за първи път забелязан от Джовани Доменико Касини през 1690 г. Едно пълно завъртане на атмосферата в полярните зони е с около 5 минути по-дълго от това в екваториалните зони. Също така облачните пояси на Юпитер на различни височини се придвижват в различни посоки в зависимост от преобладаващите ветрове. Взаимодействията между тези циркулационни пояси пораждат бури и различни видове турбулентност, като скоростта на ветровете достига до 600 km/h. Голямото червено петно е особено интензивна буря.

Единственият космически апарат, директно изследвал атмосферата на Юпитер, е спускаемият модул на Галилео (виж тук).

Вътрешна структура Предполага се, че Юпитер се състои от ядро с голяма плътност, съставено от смес на различни елементи; то е обгърнато от слой течен метален водород, примесен с хелий, и външен слой, състоящ се предимно от молекулярен водород. Тази характеристика е съвсем обща, и все още има голям брой неясноти около пластовете на планетата. Ядрото обикновено бива смятано за скалисто, но подробна информация за състава му все още не е известна, нито са известни свойствата на веществата при огромната температура и налягане на тези дълбочини. Съществуването на твърдо ядро е предположено през 1997 година след гравитационни измервания, посочващи маса 12 – 45 пъти масата на Земята или около 3% – 15% от общата маса на Юпитер. Наличието на ядро поне в даден период от историята на планетата е дадено като вероятност от моделите на планетарно формиране, включващи първоначално образуване на скалисто или заледено ядро, което е достатъчно масивно, за да събира водород и хелий от протопланетарния диск. Ако се приеме, че е съществувало, то може да се е свило в резултат на конвекция и съставът му да е бил пренесен от теченията към по-високите слоеве на планетата. Възможно е вече изобщо да не съществува ядро, тъй като настоящите данни не са достатъчно точни, за да бъде напълно изключено това предположение.

Несигурността на моделите е свързана с вероятност за грешка в следните параметри: един от коефициентите на въртене (J6), използван за определяне на гравитационния момент на планетата, екваториалният радиус и температурата при налягане от 1 бар. Очаква се мисията JUNO, чието начало е предвидено за 2011 г., да ограничи стойността на тези параметри, и по този начин да се реши, или най-малкото да се постигне напредък по проблема с ядрото.

Центърът на планетата е заобиколен от наситен метален водород с огромен обем, заемащ около 78 на сто от радиуса на Юпитер. Подобно на дъжд, капчици от хелий и неон се утаяват надолу през този слой, като по този начин изобилието на тези елементи в горната атмосфера намалява.

Над този слой метален водород се намира прозрачна вътрешна атмосфера от водород както в течно, така и в газообразно състояние. Газообразната част се простира на дълбочина от около 1000 km под облачния слой. Вместо ясна граница между тези различни агрегатни състояния на водорода най-вероятно присъства плавна градация от газ към течност с увеличаване на дълбочината.

Температурата и налягането на Юпитер нарастват стабилно с увеличаването на дълбочината. В областта на преходния етап между нормален и метален водород се смята, температурата е 10 000 К, а налягането е 200 GPa. Температурата в центъра на планетата се изчислява на 36 000 К, а вътрешното налягане е около 3,000 – 4,500 GPa.

Пръстени

Юпитер има бледи пръстени, съставени от прахообразни частици попаднали в орбита вследствие на сблъсъци на метеорити с нейните спътници.

Пръстените се разделят на 4 основни компонента: тънък вътрешен слой, известен като „ореол“; относително ярък и изключително тънък „основен пръстен“ и два широки и дебели външни „газови пръстени“, кръстени на луните, от чийто материал са съставени: Амалтея и Тива. Основният пръстен и „ореолът“ са съставени от прах, изхвърлен при сблъсъците с висока скорост на метеорити с луните Метис, Адрастея и други небесни тела. Снимките с висока разделителна способност, получени от New Horizons през февруари и март 2007 разкриват допълнителна информация за структурата на основния пръстен.

Съществува и още един изключително тънък и отдалечен пръстен с ретроградно движение, за който се предполага, че е прихванат междупланетен прах.

Магнитосфера Юпитер има голяма и мощна магнитосфера – ако тя се виждаше с просто око от Земята, би изглеждала пет пъти по-голяма от диска на Луната. Магнитното поле прихваща множество частици в радиационните пояси на планетата и струи газ изригващ от Йо в тороидна орбита около Юпитер. Магнитосферата на планетата е най-голямата структура в Слънчевата система.

Апаратите от мисията Пионер показват, че магнитното поле на Юпитер е 10 пъти по-мощно от земното и съдържа 20 000 пъти повече енергия. Бордните инструменти показват, че северния магнитен полюс почти съвпада с южния географски полюс на планетата с отклонение от 11 градуса и отместен от геометричния център по начин подобен на земното магнитно поле. Апаратите регистрират ударна вълна на разстояние от 26 милиона километра от Юпитер и магнитна опашка, простираща се отвъд орбитата на Сатурн.

Данните от измерванията показват, че ширината на магнитното поле откъм слънчевата страна на Юпитер е нестабилна и варира според интензивността на слънчевия вятър. Част от особено интензивните частици, откъснали се от магнитосферата на планетата, могат да достигнат чак до земната орбита. Регистрирани са високоенергийни протони в радиационния пояс на Юпитер и е установено наличието на електрически токове между Юпитер, Йо и някои други спътници.

Орбита и въртене Средното разстояние между Юпитер и Слънцето е 778 000 000 km (около 5,2 пъти повече от средното разстояние между Земята и Слънцето, или 5,2 AU), като планетата завършва една пълна орбита около звездата за 11,86 години.

Наклонът на оста на Юпитер е относително малък: само 3,13°. В резултат на това на планетата не присъстват значителните сезонни промени, характерни за Земята и Марс например.

Юпитер също така демонстрира най-бързото въртене от всички планети на Слънчевата система, осъществявайки едно завъртане около оста си за малко по-малко от десет часа. Това създава екваториална издутина, лесно забележима от Земята дори с любителски телескоп. В резултат на това екваториалният диаметър е с 9 275 km по-дълъг от полярния.

Изследване на Юпитер