Студената война е термин, с който се означава продължителното напрежение и борба между Източния блок, начело със Съветския съюз, и Западния блок, доминиран от САЩ и НАТО, започнало след Втората световна война и продължило до разпадането на Съветския съюз в края на декември 1991 г. Това съперничество не води до мащабни преки боеве между блоковете. Така се популяризира терминът „студена война“ от американския политолог Бърнард Барух.
Въпреки това, борбата е между двете суперсили, които защитават различен подход по отношение на икономиката, политиката и т.н. – социалистическите страни от Източния блок срещу капиталистическите страни от Западния блок.
Успоредно с двете суперсили се събират различни страни, които поддържат едната или другата позиция – на страната на САЩ застават няколко страни от Западна Европа, включително Великобритания, Франция и други, които заедно учредяват Организацията на Северноатлантическия договор НАТО (1949). На страната на Съветския съюз са страните от Източна Европа, които са под контрола на Съветския съюз, включително Унгария, Чехословакия, Полша, България и други, които формират Варшавския договор.
Противопоставянето или „студената война“ между двата лагера е придружено с взаимни подозрения, конкуренция за власт, сила и военни заплахи, икономически натиск, селективна помощ, дипломатически маневри, пропаганда, убийства, ограничени военни операции и пълномащабни войни. Основните действащи лица в конфликта са разузнавателните служби като ЦРУ и КГБ. Продължава от 1947 до разпадането на Съветския съюз през 1991.
Възникване на термина Непосредствено след края на Втората световна война британският писател и публицист Джордж Оруел използва наименованието „студена война“ в своето есе „Ти и атомната бомба“ („You and the Atomic Bomb“), публикувано на 19 октомври 1945 г. в списание „Трибюн“. Разглеждайки света, живеещ в сянката на заплахата от атомна война, той предупреждава за създаването на един „мир, който не е мир“, а перманентна „студена война“, имайки предвид засилващата се идеологическа конфронтация между Съветския съюз и Запада. На 10 март 1946 г. Оруел пише в „Обзървър“, че „след Московската конференция миналия декември Русия започна да води „студена война“ срещу Британия и Британската империя“.
Навлизането на термина в политическата реторика обикновено се приписва на американския финансист и политик Бърнард Барух, който в своя реч по време на обсъждането на доктрината „Труман“ на 16 април 1947 г. казва: „Нека не се заблуждаваме – днес ние сме в състояние на студена война“. Журналистът Уолтър Липман дава на термина широка популярност със своята книга „Студена война“ („Cold War“; 1947).
Предистория Между двете световни войни
В историографията няма единно мнение за началния момент на Студената война. Докато повечето историци търсят нейното начало във времето непосредствено след Втората световна война, някои смятат, че тя започва още в края на Първата световна война, а напрежения между Руската империя, някои други европейски страни и Съединените щати могат да се проследят назад във времето дори до средата на 19 век.
В резултат на Октомврийската революция в Русия от 1917 г. и излизането на страната от Първата световна война, Съветска Русия остава изолирана на международната дипломатическа сцена. Владимир Ленин заявява, че страната се намира във „враждебно капиталистическо обкръжение“ и разглежда дипломацията като средство да държи неприятелите разделени. Важна роля за това играе създаването на Коминтерна, призоваващ за революционни вълнения в чужбина.
Следващият съветски водач Йосиф Сталин също гледа на Съветския съюз като на „социалистически остров“ и смята, че съветското правителство трябва да се погрижи „сегашното капиталистическо обкръжение да бъде заменено със социалистическо обкръжение“. Още през 1925 г. Сталин разглежда международната политика като двуполюсен свят, в който Съветският съюз привлича държавите, гравитиращи към социализма, а капиталистическите страни – държавите, гравитиращи към капитализма. Това състояние той нарича „временна стабилизация на капитализма“, предшестваща неговия бъдещ край.
Няколко основни събития от междувоенния период засилват подозренията и недоверието между Запада и Съветския съюз – подкрепата на Антантата за антикомунистическите сили в Руската гражданска война; нападките на комунистите срещу капитализма; съветско-германският Рапалски договор от 1922 г.; съветското финансиране на общата стачка във Великобритания през 1926 г., довело до скъсване на отношенията между двете страни; декларацията на Сталин от 1927 г., че мирното съвместно съществуване с капиталистическите страни „остава в миналото“; обвиненията в Шахтинското дело от 1928 г. за подговян от Франция и Великобритания държавен преврат в Русия; смъртта на 6 – 8 милиона души глада в Украйна през 1932 – 1933 г.; продължилият до 1932 г. отказ на Съединените щати да признаят съветското правителство; Голямата чистка от 1936 – 1938 г., включваща поредица кампании на политически репресии в Съветския съюз, при които са екзекутирани над половин милион души и които са съпътствани от обвинения в шпионаж от страна на Великобритания, Франция, Япония и Германия.
Втората световна война и след нея Пактът Рибентроп-Молотов (1939 – 1941)
Отношенията между Съветския съюз и Запада се влошават още повече, след като, седмица преди началото на Втората световна война, Съветският съюз и Германия сключват Пакта Рибентроп-Молотов, с тайно споразумение към който си поделят Източна Европа. Малко по-късно, на 1 септември 1939 г., Германия нахлува в Полша и слага началото на войната. Няколко дни по-късно Червената армия завзема договорената за СССР част, земи в днешни Беларус и Украйна.
През следващите година и половина Германия и Съветският съюз развиват интензивни търговски отношения, обменяйки стратегически военни стоки. Сътрудничеството между двете държави продължава до лятото на 1941 г., когато Германия нарушава пакта Рибентроп-Молотов и с Операцията „Барбароса“ нахлува в Съветския съюз през териториите, които малко по-рано са поделили помежду си.
Съюзници срещу Оста (1941 – 1945) След началото на операция „Барбароса“ Съветският съюз и западните сили се оказват на една страна във войната и започват да си сътрудничат, но доверието между тях е нестабилно. От съветска страна подозират британците и американците в заговор, целящ Съветския съюз да понесе основната тежест от войната срещу Германия, като умишлено забавят откриването на втори фронт срещу Германия.
Западните съюзници, от своя страна смятат, че Съветският съюз умишлено се въздържа от намеса при потушаването на Варшавското въстание от германците. По време на въстанието съветската авиация сваля поне един британски самолет, опитващ се да подпомогне с доставки въстаниците. По същото време в различни части на Полша се стига до сблъсъци между подкрепяната от британците Армия Крайова и просъветски партизани.
Планове за следвоенна Европа
Още по време на войната Съветския съюз и западните съюзници имат разногласия за следвоенното устройство на Европа. Западните съюзници се стремят към система за сигурност, при която във всички страни, в които това е възможно, се установяват демократични режими, а противоречията между тях се разрешават в рамките на международни организации. Съветският съюз от друга страна, позовавайки се на историческия опит на Русия с чужди нашествия и огромните понесени жертви и разрушения във Втората световна война, иска да подобри сигурността си, установявайки контрол върху вътрешните работи на съседните страни.
По време на Ялтенската конференция през февруари 1945 г. двете страни не успяват да постигнат съгласие за общата рамка на следвоенното устройство на Европа. През април 1945 г. Уинстън Чърчил и Хари Труман се противопоставят на решението на Сталин да признае прокомунистическото Люблинско правителство на Полша, за сметка на Полското правителство в изгнание, което ръководи полските войски във войната.
Фактическото положение в края на Втората световна война е, че съветските войски окупират Източна Европа, а тези на западните съюзници – западната и южната част на континента. Съветският съюз, САЩ, Великобритания и Франция разделят Германия и Австрия на четири окупационни зони и установяват някои общи правила за общ контрол в тях. Създадена е Организацията на обединените нации (ООН), която трябва да поддържа световния мир, но възможностите за действие на нейния Съвет за сигурност са на практика блокирани от правото на вето на постоянните членове. В резултат на това ООН се превръща в пасивен наблюдател и форум за размяна на полемична реторика.
Образуване на социалистическия лагер
По време на последните етапи от войната Съветският съюз полага основите на Социалистическия лагер. Още в началото на войната, с Пакта Рибентроп-Молотов, СССР анексира източните части на Полша (включени в Украинската и Беларуската съветска социалистическа република), Латвия (превърната в Латвийска съветска социалистическа република), Естония (превърната в Естонска съветска социалистическа република), Литва (превърната в Литовска съветска социалистическа република), части от Финландия (включени в Карело-финската съветска социалистическа република) и източните части на Румъния (превърнати в Молдавска съветска социалистическа република). В края на войната под съветска окупация са и България, Румъния, Унгария, Чехословакия, Полша и части от Германия, Австрия и Югославия.
Британският министър-председател Чърчил е загрижен, че с присъствието на многочислени съветски войски в Европа и при положение, че не може да се вярва на Сталин, не е изключено съветско нападение срещу Западна Европа. През пролетта на 1945 г. британски военни експерти разработват планове за Операция „Немислимо“, предвиждащи военни действия на Съединените щати и Великобритания срещу Съветския съюз, но те са отхвърлени от ръководството на Генералния щаб като неосъществими по военно-технически причини.
Потсдамска конференция и поражение на Япония
Засилване на напрежението
Начало Началото на Студената война обикновено се свързва с речта на Чърчил от 5 март 1946 г. в университета в американския град Фултън. В присъствието на Труман бившият министър-председател призовава Запада към единство срещу съветската заплаха, срещу сянката, спуснала се върху добре осветената от победата във войната сцена: „От Шчечин на Балтика до Триест на Адриатика върху континента падна желязна завеса. Зад тази линия се намират всички столици на старите държави в Централна и Източна Европа.“ Варшава, Берлин, Прага, Виена, Будапеща, Белград, Букурещ и София, всичките тези знаменити градове, продължава Чърчил, се намират в съветската сфера, подложени са не само на съветско влияние, но и на все по-пълен контрол от Москва. „Комунистическите партии, които бяха твърде слаби във всичките тези държави от Източна Европа, получиха превъзходство и власт, която много надминава тяхното значение, и те навсякъде се стремят да упражняват тоталитарен контрол. Почти навсякъде се инсталират полицейски режими и, с изключение на Чехословакия, там няма истинска демокрация.“
Сталин От 1943 г. и нататък, Червената армия отблъсква германските сили от Източна Европа. Победите ѝ се празнуват от САЩ, Англия и източноевропейските народи.
Всички обаче започват да си задават въпроса какво ще стане след края на войната. На Ялтенската конференция Рузвелт, Сталин и Чърчил се споразумяват всяка страна да избере какво правителство иска чрез свободни избори. Между 1945 и 1947 в повечето страни избори се провеждат. Но комунистите чрез политически машинации идват на власт чрез коалиране с други партии в Полша, Унгария, Румъния, България и Чехословакия.
Не съвсем демократично до 1948 във всички изброени страни е наложена почти пълна комунистическа диктатура, някъде по-слаба (Унгария), на други места изключително силна (Полша, България).