Алжѝр ( – Ал-Джаза́ир), с официално название Алжирска народно-демократична република ( – Ал-Джумхурѝя ал-Джазаирѝя ад-Димукратѝя аш-Шаабѝя), е държава в Северна Африка. Нейна столица и най-голям град е Алжир.
С площ от 2 381 714 km2 Алжир е най-голямата по площ държава в Африка и Арабския свят и 10-а в света. На север граничи със Средиземно море, на юг – с Мали, Мавритания и Нигер, на изток – с Либия и Тунис, на запад – с Мароко. По оценка на Националната служба по статистика броят на населението на страната, при средногодишен прираст от 800 хил. души, достига 40 млн. души през лятото на 2015 г.
Страната е полупрезидентска република, разделена административно на 48 провинции и 1541 общини. Президент на Алжир е Абделмаджид Тебун от 2019 година. Алжир е член на Африканския съюз, Арабската лига, Арабския магребски съюз, ОПЕК и ООН.
В своята история територията на днешен Алжир е под властта на множество държави и династии – Нумидия, финикийците, Картаген, Древен Рим, вандалите, Източната Римска империя, Умаядите, Абасидите, Идрисидите, Аглабидите, Рустамидите, Фатимидите, Зиридите, Хамадидите, Алморавидите, Алмохадите, Османците и Френската колониална империя. Най-ранните обитатели на страната в историческо време са берберите, като при мюсюлманското завоюване на региона мнозинството от тях са арабизирани.
Официален език е книжовният арабски (общ за всички арабски страни), но в ежедневието се използва разговорният алжирски арабски език. Национален език е също берберският език тамазиг, широко разпространен (сред около 2/3 от населението) е и френският. Паричната единица на страната е алжирският динар.
Етимология Името на страната идва от столицата ѝ Алжир, което на свой ред е арабската дума Ал-Джаза́ир (الجزائر, al-Jazā'ir – „Островите“), съкратена форма на по-старото Jazā'ir Banī Mazghanna (جزائر بني مزغنة, „Острови на мазганското племе“).
География
Алжир се намира в северната част на Африка, на брега на Средиземно море. Страната е на 10-о място по площ в света – над 21 пъти по-голяма от България. Средиземноморското крайбрежие (както и на север отделни части от планините и платата им) е единствената плодородна земя в страната.
Алжир се дели на две геоложки зони – на юг е Сахарската платформа, образувана още през докамбрия, и нагънатите Атласки планини, образувани по време на алпийския орогенезис.
Пристанища на Алжир: Анаба, Арзев, Айн-Темушент, Колло, Беджая, Жижел, Мостаганем, Оран, Тенес, Скикда.
В Северен Алжир е разположена централната част на Атласките планини, а в Алжирска Сахара – планините Ахагар. Централната и южната част на Алжир са заети от пустинята Сахара. Най-високата точка е връх Тахат, висок 3003 m.
Пустинята Сахара заема 80% от територията на страната и се състои от отделни пясъчни (Голям западен ерг, Голям източен ерг, Ерг-Игиди, Ерг-Шеш) и скалисти (Танезруфт, Тингерт, Тадемаит, Ел-Еглаб) пустини. В югоизточната част на алжирска Сахара се издига платото Ахагар, където е най-високата точка на Алжир – планината Тахат (2906 m). Платото Ахагар е издигнатият на повърхността метаморфен фундамент на Сахарската платформа, на възраст 2 милиарда години. От всички страни то е заобиколено от стъпаловидни възвишения – платото Тасилин-Аджер, Тасилин-Ахагар и планините Муйдир. На север, алжирска Сахара лежи на 26 м под морското равнище. Тук се намира соленото езеро Шот-Мелгир.
Недрата на Алжир са богати на нефт, газ, руди на черни и цветни метали, манган, фосфорит.
Най-дългата река в Алжир е Шелиф (или Шлеф) – около 700 km. Извира от Атласките планини и се влива в Средиземно море.Климатът по алжирското крайбрежие е средиземноморски (Csa по Кьопен), с мека, влажна зима и горещо, сухо лято. Средната минимална температура за януари е около 9 °C, а средната максимална температура за август – около 30 °C. Количеството на валежите е около 650 mm.
Във високите части на Атлас температурите са по-ниски, отколкото по крайбрежието, а по южните му склонове количеството на валежите значително намалява. Характерен за тези области е южният вятър сироко/широко, духащ от пустинята и носещ със себе си прах и пясък. В Сахара климатът е сух пустинен, с големи температурни колебания и незначителни валежи. Минималните температури се доближават до 0 °C, а максималните надхвърлят 35 °C. Годишното количество на валежите в някои области е под 50 mm.
Зимата по крайбрежието е топла, дъжделива (12 °C през януари), в планините – прохладна (2 – 3 седмици има сняг), в Сахара зависи от времето на денонощието (през нощта е 0 °C, през деня – 20 °C). Лятото в Алжир е горещо и сухо. Годишното количество на валежите е от 0 – 50 mm в Сахара до 400 – 1200 mm в Атласките планини.
Всички реки на Алжир са водоеми (уеди), които се пълнят по време на дъждовния сезон. Реките на север се вливат в Средиземно море, а останалите се губят в пясъците на Сахара. Те се използват за напояване и водоснабдяване, за което по тях са изградени язовири и ВЕЦ. Котловините на езерата (себхи) също се пълнят по време на дъждовния сезон и пресъхват през лятото, когато се покриват със солена кора до 60 cm. В Сахара, в районите на големи подпочвени водни запаси, се намират големи оазиси.
Растителността по крайбрежието на Средиземно море е представена от вечнозелени дървета и храсти. В гористите Атласки планини растат гори от корков и каменен дъб, алепски бор, хвойна, атласки кедър и широколистни дървета. До височина от 500 m се отглеждат маслини и фъстъци. Растителността в Сахара е много бедна и се състои основно от треви и тръни.
Животинският свят е беден, тъй като до голяма степен е унищожен от човека. В горите на Атласките планини са запазени популации на зайци, диви свине и маймуни, в Сахара има гепарди, чакали, хиени, лисица фенек, сърни, антилопи адакс, хищни птици, дребни гризачи, змии, гущери, костенурки. От безгръбначните най-често срещани са скакалци и скорпиони.
Природните зони в Алжир са планински зони, пустини и полупустини, вечнозелени гори и храсти.
Административно деление
Алжир има 3-степенно административно деление. Административно-териториалните единици са следните (от най-високата към най-ниската степен): област (уила̀я), околия (да̀ира), община (балядѝя).
Страната е разделена на 58 области, 547 околии, 1541 общини. Околиите и общините на столичната област Алжир включват не само градове и села, но и части от самия град Алжир.
Областите са следните:
История
В древността, територията на съвременен Алжир е населена от древнолибийски племена. 9 – 2 век пр.н.е. – на крайбрежието са основани финикийски колонии. 3 – 2 век пр.н.е. – в северната част съществува държавата Нумидия. През 1 век пр.н.е. тя е покорена от Рим и през 46 г. пр.н.е. е превърната в римска провинция. 438 г. – крайбрежната част на Северна Африка (включително северната част от територията на съвременен Алжир) е завоювана от вандалите. 534 г. – нашествие на Византия и попадане под нейна власт. 7 век – Изгонване на византийците и присъединяване към Арабския халифат. Сред населението бързо се разпространява ислямът. 1518 г. – опасявайки се от колониалната експанзия на Испания, която завладява крайбрежните градове, местните владетели се обръщат за помощ към турците. Алжир (както и Тунис и Либия), в съвременните си граници, става провинция на Османската империя, като е разделена на 3 бейлика: Константин, Титери (Медеа) и Маскара (Оран). На крайбрежието на Алжир процъфтява пиратството.
През 1711 г. местните владетели успяват да постигнат относителна независимост от Високата порта.
През 1830 г. французите налагат своята власт в Алжир, използвайки като повод инцидент със свой дипломатически представител. На френските колонизатори обаче им се налага да водят жестока борба за всяка педя алжирска земя с местното население. По френски образец страната е разделена на департаменти, начело на които стоят префекти, а цялата страна се ръководи от генерал-губернатор.
Голям брой заселници от Франция, Италия и Малта се заселват в районите с най-плодородните алжирски земи. Тези заселници получават статут на пълноправни френски граждани за разлика от местното мюсюлманско население, което е оставено без същите права, макар че страната е съставена от отвъдморски департаменти на Франция (за разлика от съседните Мароко и Тунис, които са със статут на протекторати).
През 1954 г. в Алжир е създаден Фронт за национално освобождение, чиято цел е отхвърлянето на френското господство и извоюването на независимостта на страната. Започва партизанска война срещу френските колониални власти. През септември 1959 г. Париж официално признава правото на независимост на Алжир, но продължава протакането с нейното предоставяне. В резултат от проточилата се 8 години война за независимост на Алжир са сключени т.нар. Евиански споразумения на 18 март 1962 г.
След провеждане на референдум (на 3 юли) е обявена независимостта на Алжир на 5 юли 1962 г. Пръв алжирски президент става Ахмед Бен Бела.
През 1965 г. е извършен военен преврат и на власт идва Хуари Бумедиен, министър на отбраната и бивш съратник на Бен Бела. Той провъзгласява курс на строителство на социалистическа по идея, но прагматична по дух икономически и политическа система, с отчитане на алжирската специфика и без ориентация към какъвто и да е образец. В страната е устанавена еднопартийна система. През този период са укрепени и разширени връзките между СССР и Алжир, зародили се още в периода на войната за независимост на страната, и Алжир е считан за един от съюзниците на СССР, вървящ по „некапиталистически път на развитие“. Следващите 25 години са период на сравнителна стабилност за Алжир.
След смъртта на Бумедиен се развихря кратка борба между прозападната и лявата фракции в управляващата партия и през 1979 г. начело на страната и партията застава компромисният кандидат Шадли Бенджедид. В периода на неговото управление започват да дават резултати всички икономически проблеми, натрупани по времето на предходния президент, и към края на 80-те години страната се оказва на ръба на икономически колапс. През 1986 и 1988 г. настъпват масови безредици, предизвикани от влошаващото се качество на живот, за чието потушаване е привлечена армията.
През 1980-те години настъпва идеологическа промяна в религиозната област, като алжирското ръководство, в търсене на източници на икономическа помощ, приема курс на сътрудничество с консервативните мюсюлмански държави, отделяйки сериозни средства в развитието на ислямската инфраструктура. Местното духовенство идейно и финансово се преориентира към религиозните центрове на страните от Персийския залив. Резултатът е рязко засилване на фундаменталистките настроения сред духовенството и религиозните активисти. Фундаменталистите изискват преустройство на обществото съгласно законите на шериата и започват да се противопоставят на светските власти, обвинявайки ги в отклонение от нормите на исляма. В условията на нарастваща икономическа и политическа криза, ислямистите заявяват претенции към властта, с цел изграждането на теократична държава, основана на шериата и според заветите на Корана.
Към края на 1980-те години противоречията между привържениците на светската власт и ислямистите прерастват в гражданска война, завършила с поражение на фундаменталистите.