Ехинококоза (, наричана още кучешка тения, на гръцки ἐχῖνος – бодил, κόκκος – ядка) е типична зооантропонозна хелминтоза. Зрелият индивид паразитира в червата на някои видове месоядни бозайници. Ларвата се развива във вътрешните органи на бозайниците, включително и в човека. Не е възможно заразяване на човек от човек. Заболяването има хроничен характер, води до значителни загуби в животновъдството и частична загуба на трудоспособност сред населението. Жизненият цикъл на паразита преминава през краен гостоприемник (каквито са представителите на семейство Кучета и по-рядко други хищни бозайници) и междинен гостоприемник (тревопасни бозайници, гризачи и хора). Заболяването протича с различни симптоми според това, в кои вътрешни органи на междинните гостоприемници се развива ларвата.
Известни са пет паразитни вида от род Echinococcus; четири от тях паразитират у човека. В България са регистрирани случаи с два от видовете – Echinococcus granulosus и Echinococcus multilocularis. Въпреки че вторият паразит е много по-опасен, той се среща по-рядко, затова стопанско и социално значение има Echinococcus granulosus. Той е широко разпространен сред селскостопанските тревопасни животни и домашните кучета. Голямата популация на паразита, липсата на осведоменост сред населението за същността на заболяването, както и лошата обществена и лична хигиена са причина ехинококозата да е актуално заболяване за страната през първото и второто десетилетие на XXI век.European Center for Disease Prevention and Control, Annual Epidemiological Report Ехинококозата е пример за неконтролируемо увеличаване на заразени хора в сравнение с 1976 г., когато България се е нареждала на второ място по ограничаване на ехинококозата сред населението. Към 2011 г. България е на първо място по заболеваемост сред страните в Европейския съюз, като надвишаваща няколко пъти регистрираните за случаи в останалите страни.
Исторически сведения за заболяването
Ехинококозата е известна на човечеството от дълбока древност. Болестта е спомената в древноеврейската книга Талмуд. Упоменати са уврежданията, откривани у жертвени животни и наричани „водни мехури“ или „водни топки“. Принос в описанието на болестта имат древни автори, като Хипократ, Аретеус, Гален и Разес. Хипократ пише за тумори по вътрешните органи, пълни с вода, които се срещат при добитъка и човека.S. Gilespie, Richard D. Pearson, p. 585Дурмишев, стр. 325 Гален пише, че черният дроб е най-податлив на тази болест.
Макар че ехинококозата е позната на човечеството от две хиляди години, едва през последните столетия започва проучване на причините и начините за лечение на това заболяване. До XVI–XVII век тези увреждания у човека са били смесвани с най-разнообразни натрупвания на течности в тялото и са били обяснявани с разнообразни патологични причини.Матов, стр. 264 – 265 Така например е открит паразитният (животински) характер на заболяването. Това се случва през XVII век, когато Франческо Реди описва животинския произход на хидатидните кисти на ехинококозата. През 1766 г. Петер Симон Палас доказва, че хидатидните цисти, открити у заразени хора, представляват ларвни стадии на тения. Няколко десетилетия по-късно, през 1782 г., Гьоце описва сколексите на кучешката тения, израснали в циста. Той забелязва голямата прилика на сколекса с предната част на възрастен цестод и в резултат на това нарича паразита Taenia visceralis socialis granulosus. Няколко години по-късно обаче, през 1796 г., немският миколог Аугуст Бач преименува паразита на Hydatigera granulosa. Немският паразитолог Карл Рудолфи за пръв път означава кистите с термина ехинококи.Цолов, стр. 5 През 1801 г. той отделя цестода в самостоятелен род Echinococcus, а вида нарича Echinococcus granulosus. Не успява обаче да установи връзката на цистната форма със зрелите паразити. Така през 1808 г. Рудолфи описва малка тения, паразитираща в чревния тракт на куче, която нарича Taenia cateriformis.
Въпреки че паразитната природа на ехинококовия мехур е била установена още в началото на XIX век, произходът на паразита остава задълго неизвестен. Едни автори допускат самозараждане, а Рене Лаенек приема, че паразитите произлизат от зародиши, внесени отвън. През 1852 г. Карл фон Зиболд доказва, че заболяването възниква при заразяване от цестоди, паразитиращи у кучето. За целта той експериментира с 12 кучета, които заразява, като ги захранва с мехури от бял и черен дроб от овца и говедо. В пет от кучетата открива множество тении, които нарича Taenia echinococcus. Няколко години по-късно подобно заразяване е доказано експериментално и при свине, заразени с яйца на ехинокока. Десетилетие по-късно, през 1863 г., е идентифициран и E. multilocularis. Едва в първото десетилетие на XX век е открит пълният жизнен цикъл на паразита, неговата морфология, екологични и таксономични особености. През този период са разработени и методи за диагностика, терапия и профилактика на паразитозата.
Експериментални изследвания на редица учени в началото на XX век доказват, че котката и лисицата обикновено не са крайни гостоприемници на Echinococcus granulosus и не играят роля в епидемиологията и епизоотологията на тази форма ехинококоза.
Паразитният характер на втория по значение паразит, Echinococcus multilocularis, е описан през 1858 г. от Рудолф Вирхов. Немският учен открива многокамерен мехур в черен дроб при аутопсия на 38-годишен мъж през 1855 г. През 1863 г. Рудолф Лойкарт нарича вида с името Taenia echinococcus multilocularis. През 1954 г. е установено, че домашната котка може да бъде краен гостоприемник. Това става при изследване на разпространението на паразита след интродукцията му на японския остров Ребун с лисици от Курилските острови.D.Bowman, C.Hendrix, D. Lindsay, S. Barr, p. 227
Многокистният причинител Echinococcus vogeli е установен като паразит в човека през 1979 г. в Колумбия, а Echinococcus oligarthrus – във Венецуела през 1989 г.
Петият вид Echinococcus shiquicus е открит през 2005 г. в Тибет. Паразитът наподобява Echinococcus multilocularis, но китайски учени от Съчуан доказват генетични и екологични различия, в резултат на което е отделен като самостоятелен вид.
Разпространение В световен мащаб Най-широко разпространен от петте вида паразити, причиняващи ехинококоза, е Echinococcus granulosus. Видът се среща повсеместно, като някои части на планетата се характеризират с висока степен на ендемизъм. Това са обикновено райони, в които е широко застъпено овцевъдството – южната част на Южна Америка, Средиземноморието, южната част на бившия СССР (предимно днешен УзбекистанЦолов, стр. 32 – 34), Близкия изток, Арабския полуостров, Северна Африка, Австралия, Нова Зеландия, Кения и Уганда.
Като примери, потвърждаващи това разпространение, са районът на Тибетското плато, където цисти на Echinococcus granulosus са открити в 6,6% населението. Изследвания от 1976 г. сочат, че 95,8% от населението, живеещо в селища около езерото Туркана, е заразено с ехинококоза,Цолов, стр. 7 като районът продължава да бъде неблагоприятен и през следващите десетилетия. Други засегнати от заболяването страни са Судан, Етиопия, Сомалия, Уганда и Нигерия. В Средиземноморието сред най-засегнатите от ехинококоза региони през XX век са Сардиния (Италия) и Корсика (Франция). През 60-те години на XX век опаразитеността сред говедата и овцете надхвърля 60%. В страните от бивша Югославия висока степен на опаразитеност се наблюдава в района на Далмация, Черна гора и Северна Македония. От страните на Северна Африка най-сериозен е проблемът в Мароко и Алжир. След предприемането на ограничителни и профилактични мерки спрямо заболяването в началото на 80-те години на XX век, започва намаляване на опаразитеността сред хора и животни в средиземноморските острови Сардиния, Корсика и Кипър. Сред страните от Новия свят най-засегнати са Аржентина и Уругвай, а от Австралийския съюз – Тасмания. В Аржентина на сто хиляди души се падат по 26,7 заболели.Световна здравна организация, Cystic Echinococcosis and Multilocular Echinococcosis
Следващ по степен на разпространение паразит е Echinococcus multilocularis. Видът се среща само в Северното полукълбо. В Северна Америка паразитът е характерен за субарктичните райони на Аляска и Канада и няколко северни щата от останалата част на САЩ (от Монтана до Охайо). В Европа се среща в централните и източните части на континента, а в Азия – в средноазиатските страни от бившия СССР, Турция, Ирак, Северна Индия, Япония и Централен Китай. В Китай няколко провинции се смятат за ендемични по отношение на заболяването.Vuitton D.A., Zhou H., Bresson-Hadni S., Wang Q., Piarroux M., Raoul F., Giraudoux P., Epidemiology of alveolar echinococcosis with particular reference of China and Europe, Parasitology 2003, 127, 87 – 107 Например в провинция Гансу около 8,8% от населението е опаразитено с ларвната форма на Echinococcus multilocularis. За пример в някои райони на Централна Европа приблизително 40%–75% от популацията на лисицата е заразена с чревната форма на паразита. Почти 100% от арктическите лисици, обитаващи изолирания остров Сейнт Лорънс в Аляска, са опаразитени. Echinococcus multilocularis е пренесен на остров Хокайдо и съседния по-малък остров Ребун при внос на лисици от средните Курилски острови в периода 1924 – 1926 г. Изследванията сред лисиците на Хокайдо показват, че през 1985 г. опаразитяването сред популацията е в рамките на 10%, докато през 1997 г. достига до 36,2%. За ендемичността в тундрите на Северна Америка е от значение връзката между полярната лисица и полевката икономка (Microtus oeconomus).Rausch R.L., Life cycle patterns and geographic distribution of Echinococcus species. In: „Echinococcus and hydatid disease“. (eds. Thompson RCA, Lymbery AJ), CAB International Press, Wallingford, 1995, 89 – 134Romig T., Spread of Echinococcus multilocularis in Europe? In „Cestode Zoonoses: Echinococcus and Cysticercosis“ (eds. Craig P, Pawlowski Z.), IOS Press Amsterdam 2002, 65 – 80 На юг, в другата ендемична зона – граничния район между САЩ и Канада, са от значение крайните гостоприемници – лисицата и койотът, а също и междинните – Microtus pennsylvanicus и еленовата мишка (Peromyscus maniculatus).Eckert J., et all, Geocraphic distribution and prevalence. In: WHO/OIE Manual on Echinococcosis in Humans and Animals: a Public Health Problem of Global Concern, Eckert J., Gemmell, M.A., Meslin F.-X., Pawlowski Z.S., eds. OIE (World Organisation for Animal Health), Paris, France, 2001, 100 – 142 За разширяването на ендемичните райони основно значение има койотът, който е склонен към по-големи миграции от лисицата.Storandt S.T., Virchow D.r., Dryden M.W., Hungstorom S.E., Kazacos K.R., Distribution and prevalence of Echinococcus multilocularis – infections of the red fox (Vulpes vulpes) in an endemic focus. Epidemiol. Intect., 2001, 127, 577 – 587
През последните години се наблюдават случаи с алвеококоза при хора от градските зони. Като основна причина за развитието и се смята привикването на лисицата към урбанизирани зони. Типичен пример за това е разпространението на алвеококозата при жители на град Сапоро.Ito A., Romig T., Takahashi K., Perspective on control options for Echinococcus multilocularis with particular reference of Japan. Parasitology, 2003, 127, 159 – 172
Няколкогодишното изпълнение на програми за надзор на ехинококозата в страните от Европейския съюз не доказва циркулация на Echinococcus multilocularis сред кучета и особено диви крайни гостоприемници. През януари 2011 г. Швеция докладва за случаи на зараза с Echinococcus multilocularis сред дивите животни.ДЕЛЕГИРАН РЕГЛАМЕНТ (ЕС) № 1152/2011 НА КОМИСИЯТА от 14 юли 2011 година за допълване на Регламент (ЕО) № 998/2003 на Европейския парламент и на Съвета по отношение на превантивните здравни мерки за контрол на заразяването с Echinococcus multilocularis при кучетата