Узбекистан, официално Република Узбекистан (), е държава в Централна Азия. Тя е суверенна светска, единна конституционна република, която се състои от 12 провинции. Столицата на страната е Ташкент. Узбекистан е член на ОНД, ОССЕ, ООН и ШОС.
Узбекистан има излаз на Аралско море, обаче е една от двете двойно отделени страни в света (заедно с Лихтенщайн), при които за достъп до Световния океан е необходимо да се пресече територията на 2 държави: всички съседни страни също нямат достъп до Световния океанCIA World Factbook, Uzbekistan . Те са 5 държави: Казахстан – на север; Киргизстан – на североизток; Таджикистан – на югоизток; Афганистан – на юг и Туркменистан – на югозапад.
География
Узбекистан се намира в Централна Азия.
Климатът в Узбекистан е континентален, с минимални годишни валежи (100 – 200 mm). Средната лятна максимална температура е 40 °C, докато средната минимална температура през зимата е около −23 °C. Природата на страната е разнообразна. Узбекистан е сеизмична зона. Известни земетресения, станали в страната, са: земетресението в Андижан през 1902 г., земетресението във Фергана през 2011 г. и земетресението в Ташкент през 1966 г.
В значителна степен, като следствие от стопанското ѝ използване, почти цялата територия на Узбекистан е суха и слабо водоснабдена. Същевременно някои пустинни и полупустинни в миналото части са преобразувани в земеделски земи – например т.нар. Гладна степ. В страната са изградени и много изкуствени езера, канали и язовири, които способстват икономическото ѝ развитие, но същевременно водят до постепенно намаляване на оттока на реките ѝ. В Узбекистан има (или е имало) и много естествени езера, както и ледници. Най-плодородната част на Узбекистан е във Ферганската котоловина.
В началото на XXI век нито една от реките в Узбекистан не води до езерото, известно като Аралско море, а то самото е безотточно и почти пресъхнало. Въпреки че за двете главни реки на Узбекистан е донякъде вярно, че те се вливат в Аралско море, фактически това не е така. Амударя приключва на известно разстояние южно от бреговете на най-голямата от оцелелите му части и много рядко част от водите ѝ достигат до самите тях. Сърдаря се разлива и отчасти се влива в една от по-малките и отдалечени от главната оцелели от морето части, известна като Малко Аралско море (или само – Малко море). Останалите реки в Узбекистан принадлежат към водосборните басейни на Амударя и Сърдаря, но само част от тях се вливат в тези реки.
Населените места са съсредоточени по поречията на реките и в по-добре водоснабдените области. Под 10% от територията на страната се обработва интензивно с поливни площи в речни долини и оазиси, другата част е заета от планини и пустинни области, принадлежащи към пустинята Къзълкум. В миналото Аралско море е имало притоци и е било четвъртото по големина вътрешно море на Земята, поддържащо по-висока влажност на въздуха и почвите в региона. През втората половина на ХХ век то се свива до около 10% от предишната си площ и се разделя на части, като само южната част на тесния западен лоб на Южно Аралско море остава постоянно в Узбекистан. Голяма част от водата е била използвана и продължава да се използва за напояване на полета с памук. Това, както и прекаленото използване на пестициди и торове за отглеждането му, увеличават замърсяването на почвата и засушаването ѝ. Високата соленост и замърсяване на почвите с тежки елементи са особено широко разпространени в Каракалпакстан, област в съседство с Аралско море.
История
Територията на Узбекистан е център на много древни цивилизации.
Земите, в които е разположен Узбекистан, в Древността са част от иранско-говорещ район на Трансоксиана и Туран, населена с източно-иранските номади, известни като скити. Те основават царства в Хорезъм (VIII – VI в. пр. Хр.), Бактрия (VIII – VI в. пр. Хр.), Согдия (VIII – VI в. пр. Хр.), Фергана (III – VI в. пр. Хр.) и Маргиана (III – VI в. пр. Хр.).
През VI век пр.н.е. районът е включен в Ахеменидската империя (Древна Персия). През 327 пр.н.е. Александър Велики, по време на похода срещу персийския владетел Дарий III, го включва в състава на Македонската империя, след това е част от държавата Партия. По-късно той е под властта на Сасанидската империя.
Регионът е завзет от арабите през VII век и в резултат на това – ислямизиран (за сметка на влиянието на зороастризма). По това време градове, като Самарканд, Хива и Бухара, започват да забогатяват благодарение на това, че Пътят на коприната минава през тях. След период на арабска власт, страната преминава под управлението на местните Саманиди. Те са персийска династия, която налага властта си над земите на днешен Узбекистан (819 – 1005).
В епохата на монголските нашествия (през XIII век) Средна Азия е опустошена, местните династии – отслабени или отстранени, а се засилва тюркският елемент от населението. Град Шахрисабз (впоследствие – в Узбекистан; недалеч от град Самарканд) е родното място на военачалника Тимур (известен и като Тамерлан или Тимурленк /1336 – 1405/), който през XIV век основава Тимуридската империя и е обявен за Върховен емир на Туран със столицата си в Самарканд.
През XVI век земите, в които е разположен Узбекистан, са завладени от местна династия, наречена Шайбаниди, със столица Бухара. Тимуридите оставят богато културно наследство, високи научни и културни достижения – най-вече в градовете Самарканд и Херат. Впоследствие на мястото на държавата на Шайбанидите се установяват 3 отделни държави: Ханство Хива; Кокандско ханство и Бухарски емират. Постепенно регионът е присъединен към Руската империя (през XIX век). Руснаците завладяват земите на днешен Узбекистан в края на XIX век след светкавична победа на руската армия, предвождана от генерал Михаил Черняев. През 1884 година подчиняват първо Бухарското ханство и Ханство Хива, като ги правят васали, а след това и източните области на днешен Узбекистан, включително Ташкент. Завладените територии в Средна Азия са включени в състава на Руската империя и са организирани в Туркестанско генерал-губернаторство. През март 1876 г. руските войски завладяват и Кокандското ханство. Град Ташкент става политически център на Руски Туркестан.
През 1924 г., след национално определяне на границите, е създадена местна съветска социалистическа република – Узбекска съветска социалистическа република (известна и под името Узбекистан), заменила по тези земи формираните преди това Туркестанска АССР, Бухарска народна република и на Хорземска народна република. През 1925 г. Узбекистан става част от СССР. След разпадането на обединението, страната обявява независимост като Република Узбекистан през 1991 г.
От 1990 до 2016 г. страната е управлявана от авторитарния президент Ислам Каримов. След смъртта му през 2016 г. втори президент на Узбекистан става Шавкат Мирзийоев. Отношенията със съседните държави Таджикистан, Киргизстан и Афганистан се подобряват драстично след идването му на власт. Той започва нов политически курс, наречен „Тиха революция и революция отгоре“. Той заявява, че възнамерява да премахне „робството на памука“ (да преустанови зависимостта на местната икономика от добива му), системното използване на детски труд, изходните визи, както и да въведе данъчна реформа, да създаде 4 нови свободни икономически зони и да амнистира някои политически затворници. Според организацията Амнести Интернешънъл (в доклада ѝ относно правата на човека в страната за 2017/2018 г.) репресивни мерки, характерни за предходния режим, все пак не са преустановени – към онзи момент – от този на Мирзийоев, включително принудителният труд при събиране на памук и ограничения на движението на „освободените“ затворници. През 2021 г. Шавкат Мирзийоев е преизбран за президент на Узбекистан.
Политика Вътрешна политика Темите за демокрацията, хуманизма и утвърждаването и защитата на човешките и гражданските права са широко застъпени в законодателството на Узбекистан, но практическото следване на тези норми от властите му е много оспорвано. Според неправителствени организации за правата на човека, като Международната хелзинкска федерация, Хюман Райтс Уоч, Амнести Интернешънъл, както и според Държавният департамент на САЩ и Съвета на Европейския съюз, Узбекистан е „авторитарна държава с ограничени граждански права“, която винят в „широкомащабно нарушение на почти всички основни човешки права“. Правителството категорично отхвърля обвиненията, които му се отправят, определяйки ги като инсинуации или като установяване на нормални (или поне – допустими), но неразбрани правилно практики и съответно – несправедливо упрекване за тях.
Според докладите, засягащи спазването на човешките права, най-широко разпространените нарушения са мъчения, произволни арести и различни ограничения на свободите: на религията, на словото и печата, на свободата на сдружаване и събрания. Също така е съобщено, че принудителната стерилизация (кастрация) на селските узбекски жени е санкционирана от правителството. Според докладите нарушенията най-често са извършени срещу членове на религиозни организации, независими журналисти, активисти за правата на човека и политически активисти, включително членове на забранените опозиционни партии. Към 2015 г. докладите за нарушения на правата на човека в Узбекистан показват, че нарушенията продължават без никакво подобрение. Организацията Фриийдъм Хаус последователно класира Узбекистан през цялата му независима история сред най-несвободните страни. В доклада за 2018 г. Узбекистан е една от 11-те най-малко съобразяващите се с политическите права и граждански свободи страни.
На 2 август 2005 г. президентът Ислам Каримов подписва указ, който отменя смъртното наказание в Узбекистан от 1 януари 2008 г. През 2005 г. неколкостотин души загиват в разразилите се граждански вълнения. Правителството на Узбекистан е обвинено в незаконно прекратяване на човешкия живот (убийства) и в отричане на свободата на събранията и свободата на изразяване на гражданите. Изразена е загриженост и е отправено искане за независимо разследване на събитията от страна на САЩ, Европейския съюз, ООН, действащия председател на ОССЕ и Бюрото за демократични институции и права на човека на ОССЕ.
Узбекистан също така поддържа втория по големина в света темп на съвременното робство – 3,97% от населението на страната, т.е. вероятно към 1,2 милиона съвременни роби. Твърди се, че правителството принуждава държавните служители да събират памук през есента и че въобще повечето от съвременните роби в тази страна работят в памучната индустрия. Заемите на Световната банка, отпускани на Узбекистан, са свързани с проекти, които използват детски труд и практики за принудителен труд в нея.
Външна политика Узбекистан е член на Организацията на обединените нации (ООН) (от 2 март 1992 г.), Евроатлантическия съвет за партньорство (ЕАСП), Партньорство за мир (PfP) и Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ). Той принадлежи към Организацията за ислямско сътрудничество (ОИК) и Организацията за икономическо сътрудничество (ECO – включваща петте централноазиатски държави, Азербайджан, Иран, Турция, Афганистан и Пакистан). През 1999 г. Узбекистан се присъедини към Алианса на ГУАМ (Грузия, Украйна, Азербайджан и Молдова), създаден през 1997 г. (превръщайки го в ГУУАМ), но се оттегля от организацията през 2005 г. Узбекистан участва в мироопазващите сили на ОНД в Таджикистан и в организирани от ООН групи, за да помогне за разрешаването на конфликтите в Таджикистан и в Афганистан, разглеждани от него като заплаха за собствената му стабилност. Същевременно страната се оттегля от системата за колективна сигурност на ОНД през 1999 г.
Узбекистан е член на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) и е домакин на Регионалната структура за борба с тероризма на ШОС в Ташкент. Присъединява се към новата организация за сътрудничество в Централна Азия (CACO – Узбекистан, Таджикистан, Казахстан и Киргизстан) през 2002 г. Със същите държави участва и в Централноазиатския съюз.