Българската комунистическа партия (съкратено БКП) е политическа партия в България, която управлява страната в периода от 1944 г. до 1990 г.
Партията е основана през 1919 г. като наследник на БРСДП (т.с.), приемайки името БКП (тесни социалисти). По-късно добавката „тесни социалисти“ е премахната, като остава само Българска комунистическа партия. На 3 април 1990 г. БКП се преименува на Българска социалистическа партия (БСП), като къса с комунистическото си минало и се обявява за социалдемократическа партия. Част от несъгласните с това решение активисти, основават няколко малки комунистически формации с претенции, че са наследници на БКП.
Висш орган на БКП е конгресът. За ръководство на политическата и организационната работа между пленумите Централният комитет избира политбюро и секретариат.
История Предистория Основите на организираното българско социалистическо и социалдемократическо движение се полагат на 20 юли 1891 г. на Бузлуджанския конгрес, когато е създадена Българска социалдемократическа партия. През 1894 г. тя се обединява с Българския социалдемократически съюз в Българска работническа социалдемократическа партия.
През 1903 г. партията се разделя по идеологически признак на БРСДП „тесни социалисти“ и БРСДП „широки социалисти“, като и двете нови партии официално запазват името БРСДП.
Между 1910 и 1923 година тесните социалисти (по-късно: БКП (т.с.)) на няколко пъти печелят общински избори. Тези мандати са наричани от партийната пропаганда „общински комуни“ и са разглеждани като средство за демонстриране на програмата за местно управление на партията – въвеждане на подоходен данък, освобождаване от данъци по бедност, обществени строежи, откриване на обществени работилници, материално подпомагане на безработни и други.
Опозиция на властта (1919 – 1944) Партията е основана през 1919 г. като наследник на БРСДП (т.с.), приемайки името „БКП (тесни социалисти)“. През 1919 г. Българската работническа социалдемократическа партия (тесни социалисти) приема линията на Владимир Ленин и оглавяваната от него Руска комунистическа партия (болшевики) и приема името Българска комунистическа партия (тесни социалисти). Официално това става на 28 май на конгрес в София. Така е създадена нов тип организация, основана на различни методи и принципи, възприемайки курса на постоянна въоръжена борба. Все пак фактът, че партията запазва в названието пояснението „тесни социалисти“, показва силните позиции в нея на Димитър Благоев и старите дейци на социалдемокрацията в България. Благоев и привържениците му до последно не възприемат ленинизма и се придържат към марксистки позиции. На 1-вия конгрес на БКП (т.с.) се появява и групата на левите комунисти в партията, която впоследствие изиграва сериозна роля при развитието ѝ.
На изборите през август 1919 г. БКП (т.с.) получава 18% от гласовете и 47 места в парламента, но отказва да участва в коалиционно правителство с Българския земеделски народен съюз. На местните избори през декември партията печели 140 хиляди гласа и около 2500 места в общинските съвети, като има мнозинство в 22 градски и 65 селски общини. На парламентарните избори през март 1920 г. партията има най-големия си изборен успех, преди установяването на комунистическия режим.
На подписания от членовете на партията Димитър Благоев, Васил Коларов, Христо Кабакчиев, Георги Димитров, Тодор Луканов, Никола Пенев и Тодор Кирков манифест на Първата балканска конференция по положението в света от 15 януари 1920 г. се заявява за безмилостното разпокъсване на българският народ и чуждото робство, под което се намират негови компактни части в Македония, Тракия и Добруджа.
До 1923 г. БКП (т.с.) израства като сериозна политическа сила. На няколко последователни изборни кампании печели най-много гласове след БЗНС. В навечерието на Деветоюнския преврат партията има над 38 000 членове. Свързаните с нея организации също имат внушителна членска маса: ОРСС – около 30 000 души, БКМС – около 14 000 души, кооперация „Освобождение“ – около 80 000 души.
Израстването ѝ като сила я противопоставя както на традиционните буржоазни партии, така и на управляващия в периода 1919 – 1923 г. Български земеделски народен съюз. Отношенията с БЗНС се влошават след организирането от БКП на Транспортната стачка през 1919 – 1920 г. и нейния разгром от Оранжевата гвардия. Създадена е Военна организация на БКП, която има за цел да подготвя партията за въоръжено противопоставяне на властта.
През 1922 г. връзките с БЗНС се възстановяват покрай директивата на Коминтерна за повсеместно създаване на трудов фронт със селячеството. На референдума за съдене на виновниците от националните катастрофи през 1922 г. земеделците и БКП излизат с обща позиция и разширяват обхвата на обвинението на действащия Държавен съд, с което изпращат в затвора водачите на повечето опозиционни партии.
Същевременно продължават борбите на партията със земеделското правителство за влияние сред бедните слоеве от населението, които на места преминават в открити сблъсъци. Това е сред причините за позицията на неутралитет на БКП при извършването на Деветоюнския преврат от 1923 г. В централното ръководство има силни позиции групата на старите дейци, начело с Димитър Благоев и Тодор Луканов, които смятат, че провеждането на въоръжено въстание е нецелесъобразно. Въпреки позицията на централното ръководство някои партийни организации се присъединяват към стихийно избухналото Юнско въстание.
По-късно, под натиска на Коминтерна и на радикално настроени партийни организации в страната, в началото на август 1923 г. ЦК на БКП взема решение за организиране на ново въстание против режима на Александър Цанков, като се потърси съдействието на БЗНС. Георги Димитров и завърналият се в България Васил Коларов застават начело на Септемврийското въстание от 1923 г. То претърпява неуспех, Г. Димитров и В. Коларов бягат през Кралство Югославия в Съветския съюз и е последвано от масови репресии на правителството срещу БКП и БЗНС. Двете партии участват в коалиция на изборите през ноември 1923 г. за ХХІ Обикновено народно събрание и успяват да спечелят – за БЗНС 30 депутатски места и за БКП (т.с.) 8 места, което е 5,8% от депутатските мандати.
Вследствие от потушаването на Септемврийското въстание много от кадрите на партията са убити, затворени или принудени да емигрират. В тази ситуация възникват разногласия в партийното ръководство между по-умерените, опитващи се да задържат позициите на партията в парламента и местното самоуправление, и левите сектанти, обявяващи се за продължаване на насилствените действия. Новосъздаденият Задграничен комитет на партията във Виена, начело с Георги Димитров, подкрепя крайната левица. Стига се дотам Централният комитет в страната да нареди разпускането на Задграничния комитет и е необходима намесата на Коминтерна, за да се наложи неговата водеща роля като Задгранично представителство на ЦК.
Легалната дейност на БКП (т.с.) е фактически преустановена от властите през януари 1924 г., а въз основа на новоприетия Закон за защита на държавата, през април 1924 г. Върховният касационен съд закрива партията и свързаните с нея организации и национализира имуществото им. По това време партията има около 6000 членове.
Публикуван е извънреден бюджет на държавата и е назначена ликвидационна комисия за имотите на комунистическата партия.Дневни новини - Независим информационен ежедневник / Ред. к-т. - Варна; печ. Зора, бр.4 / 19 юли 1924. / стр. 2. Официалната забрана на партията води до окончателно овладяване на нейните оцелели структури от свързаното със Задграничното представителство нейно ляво крило. Забраната е съпътствана от амнистия, при която са освободени много партийни активисти, осъдени през предишните месеци. На нелегалната Витошка конференция през май 1924 г. е избрано ново партийно ръководство с оглавен от Станке Димитров Политически отдел и новосъздадена Военна организация, начело с Коста Янков.
БКП продължава курса за подготовка на ново въоръжено въстание, като Задграничното представителство планира контрабандното пренасяне в страната на 10 хиляди пушки, 200 картечници и муниции за тях. Тази политика е активно поддържана от Георги Димитров и Васил Коларов с подкрепата на председателя на Коминтерна Григорий Зиновиев, въпреки по-резервираната позиция на съветското ръководство. В противовес на това е организиран военен надзор в Черно море. През август българската брегова охрана залавя кораб с оръжие, идващ от Севастопол, което прави планираните за есента действия невъзможни и те са отложени за следващата пролет.
Междувременно подготовката за въоръжено въстание в България губи поддръжници в съветското ръководство. През януари 1925 г. Васил Коларов, променя позицията си, а през април Димитров, който първоначално възразява срещу отказа от въоръжени действия, е извикан в Москва и се присъединява към позицията на ръководството. На 14 април Димитров и Коларов изпращат изрични указания до партийното ръководство в страната да се прекратят всякакви въоръжени и терористични акции, освен при самозащита. На 16 април, преди пристигането на тези нареждания в София, комунистите извършват Атентата в църквата „Света Неделя“.
Още в началото на 1925 г. партийното ръководство в страната е шокирано от обрата в политиката на Коминтерна и прави безуспешни опити да издейства запазването на курса към въоръжени действия. В същото време властите засилват натиска срещу Военната организация, много от нейните ръководители са арестувани или загиват в сблъсъци. Така остатъците от ръководството, начело с Коста Янков, решават все пак да извършат дълго планирания мащабен терористичен акт. При атентата загиват видни личности и много невинни граждани. Той става повод за вълна от репресии срещу крайната левица, станала известна като Априлски събития, при която са избити и множество видни комунисти.
Разгромът на БКП след атентата става причина нейният Централен комитет да бъде преместен във Виена, а в България остава да действа само Изпълнително бюро. През следващите месеци в партийното ръководство възникват остри конфликти, като Димитров и Коларов са обвинявани в „ляво сектантство“ и предателство за провалите със Септемврийското въстание и Атентата в „Света Неделя“. Изпълнителното бюро дори се опитва да отстрани Георги Димитров и Станке Димитров от Централния комитет, но след четиримесечна анкета е решено, че то няма право да отстранява функционери, назначени от Коминтерна.
Междувременно управляващите се ориентират към либерализация, в знак на което в началото на 1926 г. министър-председателят Александър Цанков е заменен от по-умерения Андрей Ляпчев. Малко след това е обявена амнистия на над 1000 политически затворници, включително комунисти, някои от които се връщат от Съветския съюз.
Тези събития създават условия за възобновяване на легалната дейност на БКП. На свиканата през 1927 г. Конференция на безпартийните работнически групи се създава Работническа партия с печатен орган „Работническо дело“ като легално проявление на БКП. Създадени са и свързаните с нея Работнически младежки съюз и Независими работнически професионални съюзи.
На Втората партийна конференция през 1928 г. група млади активисти, начело с Петър Искров и Никола Кофарджиев, остро критикуват партийните водачи Димитров и Коларов като „десни опортюнисти“ и макар мнозинството от делегатите да не ги подкрепя, успяват да издействат връщането на Централния комитет в България. Конфликтът между двете групи продължава с поредица взаимни доноси пред Коминтерна, който през лятото на 1929 г. се опитва да посредничи между тях в търсене на компромис.
През 1929 г. Работническата партия организира серия големи стачки в България, което донякъде възвръща нейната популярност. На парламентарните избори през 1931 г. печели 170 000 гласа и получава 31 депутатски мандата. На общинските избори през 1932 г. печели мнозинството гласове в Общинския съвет в София, но правителството на Народния блок отказва да даде властта на избрания съвет и организира нови избори.