Ръкописът на Войнич () е тайнствена неразчетена книга, написана през XV в.Датировка на пергамента по радиовъглеродния метод, извършена в края на 2009 г., сочи 1404 – 1438 г. като най-вероятен интервал. Мастилото е нанесено, докато той е бил все още пресен от неизвестен автор на неизвестен език с неизвестна азбука.

Според някои изследвания ръкописът е изготвен в периода 1404 – 1438 г. и за негов автор се предполага алхимикът Никола Фламел (1330 – 1418), а съдържанието най-вероятно описва алгоритъм за производството на философски камък – еликсир на безсмъртието.

За цялото известно време на съществуване на ръкописа той е обект на интензивно изучаване от много професионални и аматьорски криптографи, включително някои от най-добрите и известни американски и британски криптоаналитици от Втората световна война, но всички те се провалят в това да декодират която и да е част от текста. Тази последователност от неуспехи превръща ръкописа на Войнич в известен предмет на историческата криптография, но също дава живот и на теорията, че книгата е просто една „изпипана“ безсмислена последователност от случайни символи.

Книгата е наречена така в чест на американския търговец на книги от полски произход Уилфрид Войнич, който се сдобива с нея през 1912 г. Сега тя се съхранява в Библиотеката за редките книги и ръкописи „Бейнеке“ в Йейлския университет.

Описание По последни оценки книгата първоначално е съдържала 272 страници в 17 коли по 16 страници. Само около 240 от тънък пергамент са запазени до наши дни. На кориците няма никакви надписи или рисунки. Размерът на страниците е 15х23 cm, а дебелината на книгата – по-малко от 3 cm. Липси в номерата на страниците (които видимо са по-нови от самата книга) показват, че някои страници са били загубени, преди книгата да стане собственост на Войнич. За изписване на текста и очертанията на илюстрациите е използвано перо за писане, а илюстрациите са оцветени (понякога доста грубо) с цветна боя, вероятно по-късно.

Илюстрации С изключение на завършващата част на книгата, на всички страници има илюстрации. Съдейки по тях, в книгата има няколко раздела, различни по съдържание и стил: „Билкарски“ – на всяка страница се намира изображение на едно растение (понякога две) и няколко абзаца текст, което е обичайна подредба за книгите на европейските билкари по това време. Някои части на тези рисунки са увеличени и по-ясни копия на скици от „фармацевтичния раздел“. „Астрономически“ – съдържа кръгови диаграми, някои от които с луна, слънце и звезди, вероятно от астрономията или астрологията. Една поредица от 12 диаграми изобразява традиционните символи на зодиакалните съзвездия (две риби за Риби, бик за Телец, войн с лък за Стрелец и т. н.). Всеки символ е заобиколен от точно 30 миниатюрни женски фигурки, повечето от които голи и всяка от тях държаща надписана звезда. Последните две страници на този раздел (Водолей и Козирог или приблизително януари и февруари) са загубени, а Овен и Телец са разделени на четири двойни диаграми с петнадесет звезди във всяка. Някои от тези диаграми са разположени на разгъващи се страници. „Биологически“ – плътен непрекъснат текст, плътно заграждащ изображения на тела, главно на голи жени, къпещи се в басейни или вани, свързани със сложна мрежа от тръби, някои от които приемат ясно формата на телесни органи. Някои от жените носят корони. „Космологически“ – няколко кръгови диаграми с неизяснен смисъл. В този раздел също има разгъващи се страници. Една от тях с размер на 6 обикновени страници и съдържа някакво подобие на карта или диаграма с шест „острова“, свързани с издигнати пътеки, „замъци“ и вероятно вулкан. „Фармацевтичен“ – множество надписани рисунки на отделни части от растения (корени, листа и др.) с изобразени аптекарски съдове в полетата на страниците. В този раздел също така има няколко абзаца текст, вероятно рецепти. „Рецептурник“ – разделът се състои от кратки абзаци, обозначени със звездообразни (или подобни на цвят) отметки.

Текст Текстът определено е написан от ляво надясно с леко неравна дясна граница. По-дългите секции са разделени на параграфи, понякога с отметки в лявото поле. В ръкописа липсва видима пунктуация. Почеркът е равен и гладък, създавайки впечатление, че азбуката е била привична за пишещия и той е разбирал какво пише.

В книгата има над 170 000 отделни знака, обикновено отделени един от друг с малки промеждутъци. Повечето от знаците са изписани с едно или две прости движения на перото. Целият текст на ръкописа е съставен с азбука от 20 – 30 букви. Изключение правят няколко десетки особени знака, които се появяват в книгата по един-два пъти.

По-големи разстояния между знаците разделят текста на около 35 000 „думи“ с различна дължина. Изглежда, че те се подчиняват на някакви правописни или фонетични правила. Някои знаци трябва да се появяват във всяка дума (както гласните), някои никога не са след други, някои могат да бъдат удвоени, а други не.

Статистически анализ на текста е показал структура, характерна за естествените езици. Например, повторяемостта на думите съответстват на закона на Зипф, а словесната ентропия (ок. 10 бита на дума) е подобна на тази при английските или латински текстове.

Някои думи се появяват единствено в отделни раздели на книгата или само на няколко страници, други се повтарят из целия текст. Сред стотиците надписи към илюстрациите има много малко повторения. В „Ботаническия“ раздел всяка първа дума на всяка страница се среща единствено на тази страница и вероятно е име на растение.

От друга страна, езикът на ръкописа на Войнич е много различен от съществуващите европейски езици. Например, в книгата почти няма думи, по-дълги от десет „букви“ и почти няма едно- и двубуквени думи. Вътре в думата буквите са разпределени също по своеобразен начин: някои знаци се появяват само в началото на думата, други само в края, а някои винаги в средата – подреждане, присъщо за арабската, но не и за латинската и гръцката азбука или кирилицата.

В текста се срещат повече повторения в сравнение с типичните европейски езици. Има случаи, когато една и съща дума се повтаря три пъти подред. Думи, различаващи се само с една буква, също се срещат необичайно често. Целият „речник“ на ръкописа на Войнич е по-беден, отколкото би трябвало, от статистическа гледна точка.

История Тъй като азбуката на ръкописа няма визуално сходство с нито една известна система за писане и текстът не е разшифрован, единствената подсказка за определяне на възрастта на книгата и нейния произход са илюстрациите. По-точно дрехите и вида на нарисуваните жени, а също така и вида на някои от диаграмите. Всички тези детайли са характерни за Европа, и книгата датира между 1450 и 1520 година. Това се потвърждава косвено и от други признаци.

В научнопопулярния филм „Шифърът на Войнич“, излъчен по Viasat History, времето на създаване на книгата е определено с въглероден анализ на около 1420 година. Единствената разпознаваема рисунка в текста е стена с бойници и кула зад нея. Към 1420 година подобни бойници са съществували само в Северна Италия, макар по-късно те да се разпространяват из цяла Западна Европа, което дава основание да се заключи, че книгата е писана в Северна Италия.

Първият точно определен притежател на книгата е бил Георг Бареш (Georg Baresch), алхимик живял в Прага в началото на 17 век. Бареш изглежда също бил озадачен от тайната книга в неговата библиотека. Узнавайки, че Атанасиус Кирхер (Athanasius Kircher), известен йезуит, учен от Римската колегия (Collegio Romano), е публикувал коптски речник и разшифровал (така се считало) египетските йероглифи, той копирал част от ръкописа и изпратил образеца в дома на Кирхер в Рим (два пъти), молейки за помощ при разшифроването му. Писмото на Бареш от 1639 г. до Кирхер е намерено в наши дни от Рене Зандберген (Rene Zandbergen) и е най-ранното споменаване на ръкописа.

Остава неизяснено отговорил ли е Кирхер на молбата на Бареш, но е известно, че той е искал да купи книгата, но Бареш вероятно е отказал да я продаде. След смъртта на Бареш, книгата преминала в неговия приятел Йоханес Маркус Марци (Johannes Marcus Marci), ректор на Пражкия университет. Марци вероятно я е пратил на Кирхер, негов стар приятел. Неговото съпровождащо писмо от 19 август 1666 г. (възможно е и 1665 г.) е прикрепено към ръкописа. Между другото, в писмото се утвърждава, че книгата първоначално е купил за 600 дуката Рудолф II, който я е считал за работа на Роджър Бейкън.

Следващите 200 години от съдбата на ръкописа са неизвестни, но най-вероятно тя е съхранявана с останалите преписки на Кирхер в библиотеката на Римската колегия (сегашния Григориански университет). Книгата вероятно е останала там, докато войските на италианския крал Виктор Емануил II превзели града през 1870 г. и присъединили папската държава към Италия. Новите италиански власти конфискуват от Римокатолическата църква много имущество, в това число и библиотеката. Съгласно изследванията на Хавиер Чекалди (Xavier Ceccaldi) и други, преди това обаче много книги от университетската библиотека били спешно пренесени в библиотеките на факултетите му, чието имущество не конфискували. Преписките на Кирхер били сред тези книги, както очевидно и ръкописа на Войнич е бил, тъй като книгата носи на себе си надпис от Петрус Бекс (Petrus Beckx), който в това време е глава на йезуитския орден и ректор на университета.

Библиотеката на Бекс била пренесена във вила Мондрагон във Фраскати (villa Borghese di Mondragone a Frascati) – голям дворец близо до Рим, придобит от йезуитите през 1866 г.

През 1912 година Римската колегия се нуждаела от средства и решила в най-строга тайна да продаде част от своята собственост. Уилфрид Войнич придобива 30 ръкописа, сред които и този, носещ сега неговото име. През 1930 година, след смъртта на Войнич, неговата вдовица Етел Лилиан Войнич продава книгата на друг книготърговец Ханс Краус (Hanse P. Kraus). Не намирайки купувач, през 1969 година Краус подарява ръкописа на Йейлския университет.

Догадки за авторството Има много личности, за които се подозира, че биха могли да бъдат автори на ръкописа на Войнич. По-долу ще изброим някои от най-вероятните.

Роджър Бейкън

Съпровождащото писмо на Марци до Кирхер от 1665 г. / или 1666 г. гласи, че съгласно думите на починалия му приятел Рафаел Мнишовски (Raphael Mnishovsky), книгата в онова време е била придобита от император Рудолф II (1552 – 1612) за 600 дуката (няколкостотин хиляди долара съвременна стойност). Съгласно това писмо, Рудолф (или може би Рафаел) считал, че автор на книгата е знаменитият и многостранно надарен францискански монах Роджър Бейкън (1214 – 1294).

Въпреки че Марци е писал, че се „въздържа от преценка“ (suspending his judgement) относно заявлението на Рудолф II, то било прието достатъчно сериозно от Войнич, който се съгласил с него. Неговата убеденост в това повлиява силно на повечето опити за дешифриране през следващите 80 години. Все пак изследователите, които са се занимавали с ръкописа на Войнич и са запознати с работите на Роджър Бейкън отричат тази възможност. Следва да се отбележи, че Рафаел Мнишовски умира през 1644 г. (21 години преди писмото на Марци), а самата сделка би трябвало да е осъществена преди абдикацията на Рудолф II през 1611 г. (най-малко 55 години преди писмото).

Джон Дий