Паяците (Araneae), известни още като същински паяци, са разред безгръбначни хищни животни от клас Паякообразни (Arachnida). Те се изучават от науката арахнология. В резултат на своето поведение паяците са често използван символ в изкуството и фолклора, олицетворяващи търпение, жестокост и градивен потенциал.
Основната им храна са насекоми и затова са разпространени предимно в гори, храсталаци и ливади, но някои обитават жилищата на хората и дори са отглеждани, като домашни любимци. Хващат жертвите си чрез ловни мрежи или като скачат върху тях. Отровата на някои видове паяци е опасна за човека.
Повечето ухапвания от паяци са при самозащита, и в много редки случаи могат да доведат до по-сериозни ефекти от тези, наблюдавани при ухапване от комар или ужилване от пчела. Повечето от тези по-сериозни ухапвания се причиняват от по-срамежливи и кротки паяци, които хапят, само когато се чувстват застрашени, въпреки че това може лесно да възникне и случайно. През 20 век има докладвани около 100 смъртни случая от ухапване от паяк, и около 1500 от ужилвания от медузи. Арахнофобията, страхът от паяци, е една от най-разпространените фобии. При някои хора страхът може да се предизвика дори не от паяк, а само от неговото изображение. Някои статистически данни показват, че 50% от жените и около 10% от мъжете показват симптоми на страх от паяци.
Разпространение и местообитание Паяците са добре застъпени на всички континенти с изключение на Антарктида, като местообитанията им са в повечето възможни екологични ниши с изключение на въздуха и моретата. Лесно се приспособяват, като се срещат дори в планини, високи 5000 m. За това е помогнала способността им да тъкат паяжини, както и отровата при някои видове.
Много паяци се заравят в бърлоги под земята, изкопани от самите тях или от други малки животни, а нерядко си намират и естествени пукнатини. Някои видове строят укритията си под парчета скала, дърво или дървесна кора, а други правят домове си от паяжина по скали, дървета, растения или стени на сгради.
Някои жълти и бели паяци, които не правят мрежи, живеят по цветовете на растенията. Също така в тихи и чисти води живее водния паяк (Argyroneta aquatica), който плете специални мрежи и ги изпълва с въздух. Всички паяци, които живеят във водата, са преминали вторично към воден живот.
В България се срещат над 700 вида паяци, от които само е опасен за човека, но той се среща много рядко. Много често се среща паякът кръстоносец. Описание Физически характеристики Характерни отличителни черти на паяците са наличието на осем крака, челюсти снабдени със зъби, отделящи отрова, паяжинна жлеза в задната част на коремчето, както и липсата на крила. Дишат с бял дроб и трахеи, а на ходилните си крайници имат нокътчета.
Паяците са сравнително малки по размери, но тъй като са хищници, и ловуват плячката си, те притежават доста добре развити мускули. Размерът на един напълно развит екземпляр може да варира от 0,37 mm и по-малко до около 9 – 10 cm.Spiders and their Kin, Herbert W. Levi and Lorna R. Levi, Golden Press, pp. 20 and 44 Най-големите видове могат да достигат на тегло до 150 g. Едни от най-големите паяци са тези от семейства Тарантули и Sparassidae. Някои видове от семейство Sparassidae в Югоизточна Азия може да имат разкрач от около 25 cm, като последния се мери от върха на задния крак до върха на предния крак от същата страна. Обикновено мъжките екземпляри имат по-дълги и по-стройни крака, отколкото женските, но като цяло са по-малки (особено коремчето).
Тялото на паяците е плътно покрито с много малки, а при някои видове тарантули, и с по-големи косъмчета. Те имат сетивни и обонятелни функции, и благодарение на чувствителността им паяците засичат вибрациите предизвикани от движението на потенциалните си жертви. По този начин те могат да определят тяхната големина и разположение. Малките косъмчета са бодливи, и въпреки че не съдържат отрова имат дразнеща функция и в някои случаи се използват за защита от врагове. Също така при някои видове тарантули тези косъмчета могат да бъдат „изстрелвани“ във въздуха по посока на мишената. Освен за защита косъмчетата могат да се ползват и за маркиране на териториите, гнездата или паяжините.
Анатомично устройство Паяците не притежават вътрешен скелет и техните вътрешни органи са затворени в плътна и достатъчно твърда хитинизирана външна обвивка – екзоскелет. Най-твърда е обвивката на нокътчетата и хелицерите, а най-малко твърда и повече еластична е тази в местата на свързване на крачетата. Анатомично, паяците се отличават от останалите членестоноги по това, че сегментацията на тялото е сведена до две части – главогръд (prosoma) и коремче (opisthosoma), съединени помежду си с тънък мост – педицел (pedicel). За разлика от насекомите, при паяците липсват антени.
Главогръд Главогръдът е най-важната и функционална част от тялото на паяка. В него е разположен мозъкът и основните мускули за придвижване. Тук се намират още мускулите на всмукващото стомахче и тези, отговорни за движенията на хелицерите. В горната си част главогръдът е защитен от твърдо капаче, наречено карапас (carapace). В средата на последното има малко вдлъбване, към което се прикрепват мускулите на стомахчето. В долната част на главогръда е разположен стернумът (sternum). В неговата предна част и в основата на хелицерите се намират горната и долната устна на паяка. Отстрани карапасът и стернумът са ограничени от сегментите на крачетата, като всички те са свързани помежду си чрез еластични мембрани.
Към главогръда са прикрепени 6 членчета, които са слети в едно. Първата двойка се наричат хелицери. Те са къси, заострени, приличат на клещи, и служат за разкъсване на плячката. На върха им се отварят каналчета, които са свързани с отровна жлеза, разположена в основата на членчето. Тя отделя отровен секрет, благодарение на който паяците убиват жертвата си. Втората двойка придатъци се наричат педипалпи. Те са разположени до хелицерите, но са значително по-дълги от тях. Приличат на крачета, но нямат двигателна функция, а са органи на сетивната система. От тях се отделят храносмилателни сокове, служат за защита, както и за захващане и задържане на жертвата. Също така при някои видове те имат и сетивна функция. Всяка педипалпа е съставена от седем сегмента – coxa, trochanter, фемур, патела, тибия, метатарзус и тарзус, като последният сегмент завършва с две снопчета власинки и нокътче. Последните четири двойки представляват ходилните крака на паяка. Всички те са еднакво устроени и имат по седем сегмента, както педипалпите, но за разлика от тях метатарзуса е разделен на два подсегмента, а тарзусът завършва не с едно, а с две нокътчета. Благодарение на краката си паякът плете паяжинната мрежа.
Коремче
Коремчето на паяка е покрито с мека хитинова обвивка и е неначленено. В него се помещават органите на храносмилателната, отделителната и половата система. От долната му страна се намират отворите на дихателните органи – бели дробове (белодробни торбички) или трахеи. В края на коремчето се намира изходното отвърстие на храносмилателната система – анус (anus). Също така тук са разположени 1 до 4 чифта паяжинни брадавици (spinneret), които са свързани с паяжинните жлези.Иванов А. В. Пауки, их строение, образ жизни и значение для человека. – Л.: ЛГУ, 1965. – 304 с. Първият чифт паяжинни брадавици е на практика невидим и представлява две много малки издутинки, докато задният чифт е доста добре развит и се вижда като две пипалца. Секретът, който се отделя от тях, се втвърдява при контакт с въздуха и по този начин се образува паяжината. Тя е суха, лепкава и различна на дебелина и цвят. В основата си съдържа протеина фиброин, който представлява смес от албумини, глутаминова киселина и алфа-аланин.
Освен в коремчето си, тарантулите имат паяжинни жлези и в краката си.
Мускулна система Екзоскелетът на паяка изпълнява функцията на скелет, към който се прикрепват мускулите. Повечето паяци нямат мускули, които да разтягат крайниците, като движението им е в резултат на промяна в хидравличното налягане в крайниците. За да разгънат краката си, повечето паяци могат да генерират налягане до осем пъти над това, което се създава при покой. Чрез внезапно повишаване на кръвното налягане в третата или четвъртата двойка крака, скачащите паяци могат да скочат на дължина до 50 пъти по-голяма от собствената им. Паяците, както и повечето други паякообразни, държат най-малко четири от краката си на повърхността по време на придвижване.
Храносмилателна система Устната кухина на паяците е разположена между хелицерите. Тя е свързана с хранопровода, който минава през мозъка и се свързва с кух мускулест орган, играещ роля на всмукващо стомахче. Последният се свързва чрез къса тръбичка с истинския стомах, от който започва червото, което преминава през педицела в коремчето. В коремчето се намира мрежа от нишковидни образувания (малпигиеви тръбички), които са свързани с червото.
Анусът, който се отваря непосредствено над паяжинните брадавици, е свързан с правото черво, което към края си образува торбовидно чревно разширение – стеркорален джоб.
При паяците храносмилането започва извън тялото и завършва в храносмилателната система. Червата на паяците са твърде тесни по диаметър, поради което те втечняват уловената плячка, преди да я погълнат. Това става с помощта на храносмилателни ензими, които често се инжектират в тялото на уловеното животно. След сдъвкването на хранителния обект с помощта на хелицерите, храната попада в хранопровода, а от там – във всмукващото стомахче. Втечнената храна преминава в главния стомах, където частично се обработва. Основното храносмилане се извършва в червата с участието и на малпигиевите тръбички. Накрая напълно обработената храна се натрупва в стеркоралния джоб, откъдето периодично се изхвърля през ануса като екскремент.
В първия сегмент на първия и третия чифт крачета са разположени т. нар. коакциални жлези. Те отделят течност, която подпомага храносмилането.
Дихателна и кръвоносна система Паяците са двойно дишащи животни – дишат с книжни бели дробове и трахеи. Белите дробове на съвременните паяци са се образували от хрилете на техните предци. Те са изградени от тънки мембрани, през които циркулира хемолимфата, в която въглеродният диоксид се заменя с кислород, получен от въздуха.
Кръвоносната система не представлява затворен кръг, а разклонена мрежа от съдове, които завършват непосредствено в тъканите, откъдето хемолимфата се просмуква обратно в кръвоносните съдове. Сърцето на паяка е продълговат тръбест орган, който минава по централната част на коремчето от горната му страна. Обвито е в перикард – тръбеста камера, която го оплита в стегнати нишки и осъществява циркулацията на хемолимфата в кръвоносната система. Повърхността на перикарда е постлана с голямо количество нервни влакна, които генерират и регулират непосредствено сърдечните контракции. Сърцето има четири чифтни отвора по цялата си дължина, функциониращи като клапи, през които се осъществява движението на хемолимфата в двете посоки. При контракция на перикарда хемолимфата се изпомпва в три посоки: напред през предната аорта, назад през задната аорта и настрани. Малките съдове, които излизат от задната аорта, кръвоснабдяват органите и тъканите на коремчето. По обратния път хемолимфата се връща в сърцето, откъдето се изтласква в предната аорта през педицела в главогръда. Там, по артериалните съдове, на свой ред постъпва в органите и тъканите. След това от тъканите хемолимфата се събира обратно и се връща по същия път обратно в коремчето, където попада в бели дробове. В белите дробове се осъществява газообмен, хемолимфата се насища с кислород и постъпва обратно в сърцето, където се натрупва в перикарда и се включва отново в циркулацията.
Нервна система