Турците () са народност от тюркската група, говореща турски език. Те са основната част от населението на Турция и Северен Кипър. Турски малцинства има и в Западна Европа, други части на Азия, Балканския полуостров и по други места. Конституцията на Република Турция не признава съществуването и самоопределението на етнически малцинства в държавата, а определя всички турски граждани като турци. Това води до продължителен конфликт с кюрдската общност, както и до турцизиране на голяма част от нетурските малцинствени групи в страната. Въпреки това според изданието на CIA World Factbook от 2012 г. около 70 – 75% от населението на Турция се състои от етнически турци, кюрдите са около 18%, а други малцинствени групи между 7 и 12%. Според секретен доклад, изготвен за Съвета за национална сигурност на Турция от преподаватели от три турски университета в Източен Анадол, разработен през 2008 г. в страната има приблизително 55 милиона етнически турци, 12,5 милиона кюрди, 2,5 милиона черкези, 2 милиона босненци, 1 милион албанци, 1 милион грузинци, 870 хил. араби, 600 хил. помаци, 80 хил. лази, 60 хил. арменци, 25 хиляди асирийци, 20 хил. евреи и 15 хил. гърци.„Türkiyedeki Kürtlerin Sayısı!“ Milliyet. 2008-06-06.
Тюркски корени
Наименованието „тюрк“ е използвано за първи път официално като политическо име през 6 век. Експанзията на пратюркските народи през Евразия е включвала скити (ишкуз), хунну, хуни, печенеги и други степни народи. Въпреки че са водили уседнал начин на живот, по-старата традиция на номадството е създала културна норма, която в най-добрия случай е представена от войнствения им дух, чувство за водачество, навици за подвижен живот, храброст и необикновени умения в стрелбата с лък яздейки. Тюркските народи са използвали свои собствени писмености като руническата орхонска писменост. Традиционните, националните и културните символи на тюркските народи включват звездата и полумесеца, използвани за символи на тюрките още от доислямски времена, когато те практикували шаманизъм, също така вълка, както и синия цвят, желязото и огъня. През 11 век част от тях се заселват в анадолското плато, където се смесват с множеството други етнически компоненти на малоазийския полуостров (арменци, кюрди, асирийци, гърци, араби, перси и др.). По оценки през 11 век населението на анатолийските провинции на империята (в общи линии припокриващи се с територията на днешна Турция) възлиза на около 12 милиона византийци. След битката при Манцикерт през 12 и 13 век в Анатолия се заселват приблизително около 1 милион огузи. Съжителствайки заедно със завареното многобройно население, заселилите се тюркски племена били асимилирани и изгубили характерните за хората от Източна Азия антропогенни черти. Ето защо в днешно време физически те почти не се различават от европейците.
Етногенезис
Като част от тюркските народи, които говорят езици, принадлежащи към тюркското езиково семейство се смята, че турците имат и някои общи културни и исторически черти с останалите тюрки. Всъщност терминът „тюркски“ представя по-скоро езикова, а не етническа характеристика. Въпреки че говорят език, произхождащ от Централна Азия, биологично съвременните турци са наследници предимно на турцизирано местно население от Анатолия, както и потомци на преселници от Балканите и Близкия изток.Hodoğlugil, U., & Mahley, R. W. (2012). Turkish Population Structure and Genetic Ancestry Reveal Relatedness among Eurasian Populations. Annals Of Human Genetics, 76(2), 128 – 141. doi:10.1111/j.1469-1809.2011.00701.x Y-chromosomal diversity in Europe is clinal and influenced primarily by geography, rather than by language .Excavating Y-chromosome haplotype strata in Anatolia. Department of Genetics, Stanford University School of Medicine, 300 Pasteur Drive, Stanford, CA 94305 – 5120, USA.The Eurasian Heartland: A continental perspective on Y-chromosome diversity.Proceedings of the National Academy of Sciences of the United States of America, Vol. 98, No. 18 (Aug. 28, 2001), pp. 10244 – 10249. Асимилацията на завареното население се осъществила първоначално чрез ислямизация, а впоследствие и чрез постепенна езикова и културна трансформация. Независимо от това, пантюркистката идеология намира силна подкрепа в Турция. Турският пантюркизъм е светски и търси опора в османското минало, макар че исторически за огузко заселване в Анатолия може да се говори едва след средата на 11 век. И до днес е твърде спорен туранският генезис на малоазийското население по времето на Османската империя. Последните генетични данни по въпроса за произхода на турците по-скоро изключват, отколкото подкрепят турските пантюркистки стремежи в чисто етнически план.През 2011 г. Арам Ярдумян и Теодор Г. Шур публикуват своето изследване „Кои са анадолските турци? Преоценка на антропологичните и генетични доказателства.“ В него те доказват невъзможността в дългосрочен план на продължителни генетични контакти между Анатолия и Сибир, и потвърждават наличието на значително мтДНК и Y-хромозомно разминаване между населението в тези райони, с минимално генетично съвпадение. Изследването потвърждава също така липсата на масова миграция от Централна Азия и предполага, че тюркската миграция е била в резултат на нередовни вълни от неголеми преселвания, породили обаче значителна културна доминация на малобройния тюркски елит и последващи мащабни промени в езика и религията на многобройните местни жители на Анатолия. виж:Yardumian A, Schurr TG. 2011. Who are the Anatolian Turks? A reappraisal of the anthropological genetic evidence. Archeol Anthropol Eurasia 50(1): рр. 6 – 43 (Summer)Според проучване на етническите турци от Турция извършено през 2012 г., Hodoğlugil разкрива, че има значително припокриване между турците и населението в Близкия изток, както и това от Европа и Южна Азия и доста по-малко с това на Централна Азия, което показва, че генетичното родословие за турците е 45% от района на Близкия изток (вкл. Анатолия и Кавказ), 40% от Европа (вкл. Балканите) и 15% от Централна Азия (вкл. Южна Азия). Турската генетична структура е уникална и е налице значителна комплексност при формирането на турския народ, отразяваща модел на последователно размесване на различни миграционни вълни с местното население. виж: Uğur Hodoğlugil and Robert W. Mahley – Turkish Population Structure and Genetic Ancestry Reveal Relatedness among Eurasian Populations, Annals of Human Genetics, March 2012, Volume 76, Issue 2, pg. 128 – 141.Английският историк Стивън Рънсиман в известното си изследване „Падането на Константинопол“ изяснява, че от легендарния основател на османската династия Ертогрул съществувал назад цял списък от 21 родители водещи до Ной, като имало и други 31, после прибавени, за да направят хронологията по-убедителна. Линията на османците минавала през еконимния Огуз хан, родоначалник на огузите и през неговия син Тьок Алп и внука му Шамандур. Шамандурското племе било погълнато от османците в самия край на 13 век, оставайки враждебно на владичеството им. Друга легендарна версия сочи, че османският клон води началото си от най-старото огузко племе от общо 24-те. Тази легенда датира от 14 век след създаването на еничарския корпус, а през втората половина на 15 век придворните ласкатели на Мехмед Завоевателя (носещ името на Мохамед) отпреди османската династия да се отдаде на валидета-европейки, съчинили ново родословие на османците, водещо началото си от пророка Мохамед. Самият Мехмед за да направи впечатление и да привлече към османската кауза гръцките си поданици, твърдял, че неговата фамилия води началото си от един княз от имперския дом на Комнините, който емигрирал в Коня, приел исляма и се оженил за селджукска принцеса. В този смисъл едва ли е възможно, а и необходимо изясняването на произхода на родословното дърво на османците, понеже самите те са искали да прикрият първоначалната липса на благородническа кръв в стеблото му. В своя фундаментален труд „Изследване на историята“, Арнолд Тойнби причислява османската империя и култура към византийската източноправославна цивилизация. Следва да се отбележи, че в началото на 20 век в Турция се заражда анатолианизма, който поддържа идеята, че турците са потомци на завареното местно население в Анатолия, но тази идея бързо е изместена от пантюркизма.Identity, Culture and Globalization – Annals of the International Institute of Sociology.ISBN 90-04-12873-5, ISBN 978-90-04-12873-6, pg. 182 – 183.
Според антрополога Андрю Манго, експерт по Турция, разнообразието на фенотипове сред турския народ може да се опише по следния начин:
Наименование
Самото название „турци“ се появява в българската книжнина през втората половина на XVIII век, а придобива гражданственост едва век по-късно. Дотогава за означение на мюсюлманите в империята българите използват думите „агаряни“ и „измаилтяни“. За османските благородници, които имали твърде разнообразен етнически произход, „тюрк“ било обидно название – неговата идентичност била османец. Смята се, че до втората половина на XIX век чувството за тюркска идентичност се среща само сред част от простолюдието с номадско препитание в Мала Азия, но не и сред управляващите и образовани кръгове в империята. През 1860 г. в рамките на политиката на про-европейски реформи Танзимат официалната власт в Империята създава понятието османец, в което се включват всички поданици на империята. Това е опит за изместване на религиозния термин за идентичност (миллет) с политическия (османец). През втората половина на XIX в. се появяват и националистически идеи за тюркска идентичност, като започва да се използва простонароден турски език, вместо османския език, първоначално в поезията. Въпреки че османският език е в основата на днешния турски език, неговата лексика се е състояла от около 70% арабски и персийски заемки, а в него се използвали арабски и персийски граматически конструкции, поради което той започнал много силно да се отличава от разговорните турски диалекти. За част от османската интелигенция започва положителна промяна в отношението към самоназванието тюрк. Въпреки това „турчин“ се възприема и налага официално като термин за национална идентичност едва със създаването на Република Турция след Първата световна война.Islam, secularism, and nationalism in modern Turkey: who is a Turk? Soner Çaǧaptay, Taylor & Francis, 2006, ISBN 0-415-38458-3, p. 4.Muslim lives in Eastern Europe: gender, ethnicity, and the transformation of Islam in postsocialist Bulgaria, Kristen Rogheh Ghodsee, Princeton University Press, 2009, ISBN 0-691-13955-5, p. 37.In-between spaces: Christian and Muslim minorities in transition in Europe and the Middle East, Christiane Timmerman, Johan Leman, Hannelore Roos, Peter Lang, 2009, ISBN 90-5201-565-1, p. 65. Идеята за туранидна подраса започва да играе значителна роля в пантюркизма в края на XIX и началото на XX век. По това време „туранидната раса“ е предложена като обособен подтип в европейската специализирана литература, която се абсорбира от османския елит и дори е частично преведена на османски турски, като допринася за идеята за същността на „турската идентичност“. Тази идентичност е защитена съгласно турските републикански закони и накърняването ѝ се преследва като престъпление съгласно член 301 от турския Наказателен кодекс.
Идентичност