Николо̀ ди Бернардо дей Макиавѐли () е италиански философ, дипломат, политик и историк от Епохата на Ренесанса.
Той често е наричан „баща на съвременната политология“. В продължение на дълги години заема висши длъжности във Флорентинската република с отговорности в дипломатическата и военната сфера. Автор е и на комедии, карнавални песни и поезия, както и на обемиста лична кореспонденция. Макиавели е секретар на Втората канцелария на Флорентинската република от 1498 до 1512 г., когато Медичите не са на власт. Пише най-известната си книга „Владетелят“ (Il Principe) през 1513 г., когато Медичите са се върнали на власт и той е отстранен от политическия живот.
„Макиавелизмът“ е често използвано пейоративно определение за безскрупулни политици, като описваните от Николо Макиавели във „Владетелят“. Там той показва неморалното поведение като нечестността и убийствата на невинни като нормални и ефективни в политическия живот. Той дори изглежда го поощрява при определени обстоятелства. Книгата му става известна заради твърденията, че съдържа „зли препоръки за тираните, за да им помогне да запазят властта си“. В същото време много коментатори като Барух Спиноза, Жан-Жак Русо и Дени Дидро смятат, че в действителност Макиавели е републиканец дори когато пише „Владетелят“ и неговите произведения служат за вдъхновение в епохата на Просвещението на застъпниците на съвременната демократична политическа философия. Така например той отбелязва своето възхищение към самоотвержения римски диктатор Луций Квинкций Цинцинат.
Биография Роден е на 3 май 1469 г. във Флоренция, която по това време е практически независим град държава в границите на Свещената Римска империя, управляван от фамилията Медичи. Баща му, Бернардо ди Николо Макиавели, е юрист и умира, когато синът му е на 16 години. Майка му се казва Бартоломеа ди Стефано Нели. Произхожда от старо, но не много богато семейство, произлизащо от някогашните маркизи на Тоскана. През годините негови членове са тринадесет гонфалониери на правосъдието – членове на градското правителство, избирани с жребий с двумесечен мандат. В същото време той така и не получава пълно флорентинско гражданство.
Първоначалното си образование Николо Макиавели получава от баща си, който го учи на граматика, реторика и латински. Той не научава старогръцки, въпреки че по това време Флоренция е един от европейските центрове на гръцката филология. През 1494 г. става държавен служител. Малко по-късно от града е прогонена фамилията Медичи и е възстановено изборното управление. Макиавели участва в дипломатическото и военно управление на Флоренция, като между 1499 и 1512 г. участва в дипломатически мисии до дворовете на френския крал Луи XII, арагонския крал Фернандо II и до Папската държава. През 1502 г. се жени за Мариета ди Луиджи Корсини, с която имат шест деца (пет сина и една дъщеря).
През 1502 – 1503 г. е свидетел на кампанията на Чезаре Борджа, който по това време установява властта си в Централна Италия. Между 1503 и 1506 г. Макиавели ръководи флорентинската милиция, отговорна за отбраната на града. Изпитващ недоверие към наемниците, той е привърженик на съставената от граждани милиция. Възгледите му дават резултат през 1509 г., когато флорентинците удържат победа срещу Пиза.
Въпреки военните успехи на флорентинската милиция, през август 1512 г. родът Медичи, подпомаган от своя роднина папа Юлий II и от испански войски, възстановява властта си във Флоренция. Макиавели е освободен от постовете си, а година по-късно е обвинен в заговор срещу властта и е арестуван. Въпреки мъченията, той отказва да се признае за виновен и е освободен. След това се оттегля в своето имение в Сант Андреа ин Перкусина недалеч от Флоренция, където се отдава на литературна дейност. Освен най-известните си произведения – „Владетелят“ и „Беседи върху първите десет глави на Тит Ливий“, той пише още няколко книги, между които „Военното изкуство“, „История на Флоренция“ и „Мандрагора“ (пиеса, която се играе и до днес).
Макиавели умира на 21 юни 1527 г. във Флоренция на 58-годишна възраст. Мястото на гроба му е неизвестно, но в църквата „Санта Кроче“ е поставен посветен на него кенотаф с надпис „Никоя възхвала не е достойна за това име“ („TANTO NOMINI NULLUM PAR ELOGIUM“).
Макиавелизъм
Макиавелизъм е, според Оксфордския речник, „използването на хитрост и двуличие в държавното управление или като цялостно поведение", произтичаща от италианския ренесансов дипломат и писател Николо Макиавели. Думата има сходна употреба в съвременната психология, където тя описва една от най-тъмните триадни личности, характеризиращи се с двуличие, свързано с цинични вярвания и прагматичен морал. „Макавелиански“ като дума става много популярна в края на 16 век, въпреки че „Макиавелизъм“ се цитира за пръв път от Оксфордския речник през 1626 г.
Политически възгледи Животът на Макиавели съвпада с епоха на дълбоки промени във Флоренция, както и в Италия. Ерата на градовете републики върви към своя край под натиска на институционално устроените териториални държави, а Италия става арена на конфликтите между династиите Валоа и Хабсбурги за хегемония в Европа. Политическите размишления на Макиавели възникват от тази констелация и в същото време се опитват да я овладеят и преодолеят. Те не произтичат от спокойна рефлексия, а са написани като политически съвети и указания, защото за него непосредственото политическо действие е било забранено поради освобождаването му от политическите постове и временното отстраняване от Флоренция. Наблюдаваната при Макиавели студена дистанция към политическите събития, пренебрежителното спокойствие, с което представя погрешните политически решения, и надменното благоволение, с което тълкува събитията, са по-скоро един принуден жест, отколкото израз на неговата фактическа вътрешна нагласа. Постоянно прозира неговата дълбока грижа за бъдещето на Флоренция и на Италия, след това перото му ръководят опасенията, че от безгрижие и некадърност могат да се пропуснат изгодни възможности за политическа промяна и убеждението, че знае кое е необходимо и обещаващо успех. Той сменя перспективата на цинично изглеждащ наблюдател с тази на политически борец и агитатор.
През 16. век, веднага след публикуването на „Владетелят“, Макиавелизмът се разглежда като епидемия, заразяваща северноевропейската политика, произхождаща от Италия, заразила първо Франция. Именно в този контекст клането през 1572 г. в Париж започва да се разглежда като продукт на Макиавелизма – мнение, силно повлияно от хугенота Иносан Жантийе, който публикува своя Discours Contre Machievel през 1576 г., която е отпечатана в десет издания на три езика през следващите четири години. Жантийе казва, погрешно според Сидни Англо, че „книгите на Макиавели са най-ценени от нашите италиански и италианизирани придворни“ във Франция (в думи на първия му превод на английски език), и така (в перифраза на Англо) „в основата на настоящата деградация на Франция, чиято кулминация е била не само в клането през 1572 г., но и в радостта на извратените почитатели“. В действителност има малка следа от Макиавели във френски писания преди клането, не че политиците записват намеренията си на хартия, до книгата на Жантийе, но тази концепция е използвана при от много съвременници и играе ключова роля в създаването на дълготрайна популярна концепцията за Макавелианизма.
Английският драматург Кристофър Марлоу е ентусиазиран поддръжник на този възглед. В „Евреина от Малта“ (1589 – 1590) „Макиевел“ говори Прологът, твърдейки, че не е мъртъв, но притежавал душата на Херцог дьо Гиз: „А, сега Гиз е мъртъв, дошъл от Франция / Да види тази земя, и да се весели с приятелите си“ (Prologue, стихове 3 – 4). Последната му пиеса, „Клането в Париж“ (1593) взима клането и годините след него като негова тема, с Херцога на Гиз и Катерина де Медичи и двамата изобразени като „макиавелисти“, заразени със зло още от самото начало.
„The Anti-Machiavel“ е есе на Фридрих Велики, крал на Прусия и покровител на Волтер, опровергаващо „Владетелят“ и Макиавелизма. За първи път е публикувано през септември 1740 г. няколко месеца след като Фридрих става крал, и е едно от многото такива произведения.
Съчиненията на Макиавели по теория на политиката са интерпретирани противоречиво в историята на политическото мислене и са използвани за противоположни политически цели. Според някои той е истински републиканец, който иска да предупреди народа за машинациите на владетелите и с това дава указания за защита на свободата. За други той е съветник на безскрупулни силови политици и един от теоретичните бащи най-напред на абсолютизма, а след това и на тиранията, който разрушава етическите обвързаности на класическата политика и поставя политиката само под максимата на непосредствения успех и дългосрочното увеличаване на властта. В Западна и Средна Европа през Ранното ново време той е бил четен като първия представител на теорията за държавния интерес, с която се изтласква класическата аристотелова представа за политиката, а политическата теория се ориентира към разширяване и гарантиране на характерната за Новото време властова държава. Приблизително по същото време представителите на републиканизма в Английската революция и по-късно отците – основатели на САЩ, го смятат за поддръжник на едно политическо партиципативно мислене, който с най-голяма яснота и изключителна острота е премислил основните принципи на една република, механизмите за нейното обновяване и предпоставките за нейното запазване. Проблемът пред всяка модерна интерпретация на Макиавели е, че една до друга съществуват две противоположни възприятия, които се позовават или на „Владетелят“, или на „Размишленията“.
Произведения „Владетелят“
„Владетелят“ до голяма степен е сборник със съвети как от един „човек на съдбата“ да стане „човек на virtu (доблест)“, политик, утвърдил се със собствени сили и способности. Нужни са не предпазливо изчакване, умна тактика и висока степен на самообладание, а енергичност, решителност и безскрупулност, които Макиавели обобщава в гл. 25: „Смятам обаче, че е по-добре да бъдеш буен и смел, отколкото предпазлив, защото съдбата е като жена и ако искаш да я владееш, трябва да я малтретираш. Известно е, че тя по-често се оставя да бъде победена от такива хора, отколкото от тези, които се отнасят към нея без жар. И освен това както и жената, така и съдбата всякога е благосклонна към младите, защото са по-малко почтителни, по-самонадеяни и агресивни и с по-голяма дързост я укротяват“ (Владетелят, 129). Във „Владетелят“ Макиавели многократно привежда като модел за успешно действие Чезаре Борджа, което предвид неговите действия (от нарушаване на дадена дума до убийство) решително допринася за лошата му слава.