Джовани Висконти (; * ок. 1290; Милано, Сеньория Милано; † 5 октомври 1354, Милано, Сеньория Милано) от фамилията Висконти, е от 1329 г. кардинал, от 1342 до 1354 г. архиепископ на Милано и от 1349 до 1354 г. господар на Милано.

Произход Той е петият синVagliano G. G, Sommario delle vite ed azioni degli arcivescovi di Milano, с. 299. на Матео I Висконти (* 1250, † 1322), господар на Милано, и на Бонакоса Бори (* 1254, † 1321). Негови дядо и баба по бащина линия са Теобалдо Висконти и Анастасия Пировано, а по майчина кондотиерът Скуарчино Бори и Антония. Има четири братя и пет сестри: Галеацо I (* 1277, † 1328), господар на Милано (1322 – 5 юли 1327), подест на Новара (1298 – 99), съпруг на Беатриче д'Есте Марко, нар. Балатроне (* ок. 1289, † 1329), подест на Алесандрия (1310), политик и кондотиер, господар на Розате и на Лука (15 април – 30 юни 1329); Лукино (* 1292, † 1349), съгосподар на Милано с брат му Джовани (1339 – 1349), господар на Павия (1315), съпруг на Виоланта от Салуцо, на Катерина Спинола и на Изабела Фиески. Стефано (* 1288, † 1337), господар на Арона (1325), съпруг на Валентина Дория Катерина (* 1282, † 1311), съпруга на Албоино I дела Скала, господар на Верона; Дзакарина (* 1295, † 1328), съпруга на Франкино Руска, господар на Комо; Флорамонда († 1321), съпруга на Гуидо Мандели, граф на Маканьо Империале; Агнес, съпруга на Чекино дела Скала Беатриче (* ок. 1280), съпруга на Спинета Маласпина, маркиз на Верукола

Има и един природен брат от извънбрачна връзка на баща си.

Биография Църковна и гражданска кариера Църковната кариера на Джовани започва с оставката на неговия брат Стефано Висконти и с последвалото му избиране за архиерей през 1317 г.. Изборът му позволява да заеме престижна позиция в огромното семейство Висконти и да започне да насочва вниманието си към Амвросианската църква (Миланската архиепископия) и контрола върху църковните институции, с цел заемане на властова роля. През първата половина на XIV век той е господар и след като неговата династия си възвръща контрола над град Милано, Джовани започва да придобива все по-голямо място в Амвросианската църква..

С диплома от 4 юли 1327 г. император Лудвиг Баварски го назначава за „iudex ordinarius“ на градското и епархийското духовенство.. Това му назначаване като обикновен съдия му позволява контрол над епархийския съд и курията и му осигурява сътрудничеството на гражданската власт. По този начин, благодарение на императорския избор, Джовани намира подкрепа за плановете си за хегемония над Църквата.

След това е номиниран за кардинал от антипапа Николай V, но по-късно папа Йоан XXII го обвинява в позор и нарежда на епископите на Комо да издадат присъди (1322 – 1323) срещу него, защото е приел номинацията за кардинал.. Краткостта на длъжността му обаче се определя от прехода на Висконти през май-юни 1329 г. към антиимперска политика. Всъщност тази нова политическа ориентация е формализирана в Авиньон със сързването на господарите на Милано с директивите на папата и с последвалия отказ на Джовани от кардиналския пост. Междувременно през юли 1327 г. той е обвинен в заговор. Това води до ареста му, но скоро е освободен, както се вижда от свободното му присъствие в Милано през септември същата година. През октомври 1339 г. обаче е избран за архиепископ и заема мястото на Айкардо да Камодеа, въпреки че последният все още е законен архиепископ. Всъщност Айкардо е държан в изгнание, а Джовани е „... заел наследството и имотите на длъжността“.. Именно поради тази причина той започва да живее в архиепископския дворец, който освен това предприема стъпки да възстанови.

През юли 1339 г. Айкардо се завръща от изгнание в Милано и едва след смъртта му същата година Джовани заема амвросианската катедра. Той успява да заеме поста благодарение на подкрепата на папа Йоан XXII, който го избира за архиепископ на Милано с формулата sacrosanct Mediolanensis ecclesie ellectus in archiepiscopum.... След това, през 1342 г., папа Климент VI (наследник на Бенедикт XII) му предоставя длъжността митрополит и това дарение установява новооткритото споразумение между Висконти и папското седалище. Следователно Джовани е назначен за господар и архиепископ с папска була за назначаване от 17 юли 1342 г.Mainoni, Un bilancio di Giovanni Visconti, с. 6. По този начин той се оказва поставен на катедрата на свети Амвросий по силата на назначението на папа Климент VI, който го утвърждава като архиепископ, но сега тази позиция е по-конкретна и официална, тъй като произтича от папска номинация.. Ролята му на архиепископ има решаваща роля в консолидирането на господството на Висконти и това значение се състои преди всичко в това, че той „познаваше и можеше да подкрепи меча с жезъла“..

Джовани успява да се възползва от благоприятните възможности. и да държи двете функции с отдаденост: светската и духовната, дотолкова че е запомнен в надгробната епитафия, която подчертава как „пастирството бе в служба на меча.“. От тази епитафия се разбира как ролята му на господар обаче е била преобладаваща в сравнение с религиозната му роля, дотолкова че е била подчертана от хронистите на неговото време. Надписът върху гроба му е от фундаментално значение за рамкирането на неговия характер, роли и действия, но по-специално той очертава фигура на светския принц, който се гордее със своите завоевания.. Неговото присъствие в седалището на Амвросианската катедра е постоянно при упражняването на неговите политически функции, но няма свидетелства за литургично-сакраменталните задължения, свързани с неговата роля и за които е бил заместван (документите никога не го показват при упражняването на литургични задължения).

Архиепископ и господар на Милано Джовани става архиепископ благодарение на престижа на своето семейство и е господар на Милано въз основа на легитимация, идваща отдолу, извършена от Генералния съвет на Милано през 1339 г., веднага след смъртта на Ацо Висконти.. При липса на преки наследници Джовани и Лукино Висконти държат властта съвместно. През август 1342 г. Джовани е архиепископ на Милано и е в мир с папа Климент VI, който препотвърждава неговите владения. Изборът на Джовани и Лукино е единодушен и извършен за кратко време, тъй като е необходимо да се избегне вакуумът във властта. Така в дните след избора братята подписват документите си с формулата: „Джовани, епископ на Новара, и Лукино, брат на Висконти, господари на Милано“, формула, която след утвърждаването на Джовани за архиепископ, става „Джовани, архиепископ на Милано, и Лукино, брат на Висконти, господари на Милано.“.. След смъртта на Лукино през 1349 г. Джовани става generalis dominus Mediolani. Когато Джовани поема властта като архиепископ, Милано е политически нестабилен, така че първо Отоне, а по-късно Джовани предлагат решения на кризата и предпочитат амвросианските църковни институции..

Джовани по някакъв начин продължава тази династична традиция, започната от неговия чичо Отоне Висконти, характеризираща се не само с градска и регионална хегемонна тенденция, но и с тенденция да се даде видимост на благородническата традиция с цел подобряване на нейната структура. За тази цел той първо придобива териториите на Болоня през 1350 г. и Генуа през 1353 г.; второ, променя гражданските закони, трето, осъществява реформи, които позволяват на периферната бюрокрация да функционира правилно, и четвърто, не забравя да промени църковните и благородническите институции.

Консолидацията на структурите на епархията със сигурност се дължи на факта, че Джовани е едновременно господар и архиепископ на Милано. Това избягва конфликта между двете роли и следователно му позволява да не бъде нито тормозен, нито повлиян от доминус, който се намесва в неговия политически или религиозен избор по отношение на Милано. Властта му обаче не се разпростира само над Милано, но и над множество епархии на Пиемонт и Ломбардия, и всъщност в продължение на десетилетие той също е прелат в Новара. По този начин архиепископът се позиционира като отправна точка за местното духовенство, както и като популяризатор на инициативи, засягащи миланския религиозен живот.

Силното присъствие на Джовани се основава на способността му решително да стане част от църковните органи, чиито длъжности и активи той физически заема, дотолкова че заслужава папските упреци. Властта, придобита от него, се конкурира с властта на законния архиепископ Айкардо да Камодея и е получена след непрекъснати конфликти с папата и последващите споразумения с Авиньон. Благодарение на папската легитимация и неговата политика на местен натиск Джовани (укрепен от властта, произтичаща от това да бъде господар на Милано) се опитва да се намеси в църковните институции и да придобие активи. Всичко това ни представя стратегиите, които използва, за да осигури контрол над Амвросианската църква, институциите, духовенството и народа. Като илюстрация на намесата му в Амвросианската църква е епизодът в Монца, в който архиепископът освобождава протойерея Ломбардино дела Торе от длъжност, налагайки се като ... generalis vicarius ac protector et defensor..., както е показано в документ от 1325 г.. Въпреки многократните отлъчвания Джовани се стреми към създаването на лична хегемония в рамките на Амвросианската църква и автономия на управлението. Междувременно неговите политически качества водят до териториално възраждане на господството и му позволяват лесно вмъкване в миланските църковни структури с цел да ги използва за експанзионистични цели. Миланската историография. подчертава намерението на църковната политика на Джовани да изземе църковните приходи и да подложи религиозните лица и техните имоти на данъчно облагане, дотолкова че да наруши техните църковни свободи, за да облагодетелства собствената си линия. Джовани всъщност използва Амвросианската църква, за да консолидира обществената власт, тъй като вземането на публична власт означава намеса в църковната сфера и контролиране на неговите институции..

Джовани, който е едновременно господар и архиепископ, се интересува от: 1, правилното функциониране на църковните институции; 2. от градовете, подчинени на Милано; 3. от това да се намесва в случаи на криза или разпадане на субекти; 4. от това да отговаря на нуждите на Амвросианската църква и другите църкви, подчинени на неговото управление, и 5. от насърчаване на реформаторските дейности. Всичко това допринася за определянето на Джовани като „добър епископ“,. тъй като по време на неговото епископство епархийските институции остават ефикасни и консолидирани въпреки факта, че създава впечатлението, че експлоатира епископството.

Религиозна и строителна програма Джовани има особен интерес към строителството на сгради, тъй като една от отличителните черти на „добрия прелат“ е грижата му за строителното наследство на поверената му църква: това е необходимо, за да бъде запомнен епископът. Всъщност е доказано, че колкото повече се увеличава сградният фонд, толкова по-голям е престижът на господаря. В колективното въображение на неговите съвременници изграждането на сгради има голямо значение, защото се приравнява на понятието за сила.

В тази насока се поставят изграждането на монументални сгради, възстановяването на архиепископията, реставрация на замъци и архиепископски сгради и изграждането на нов архиепископски дворец. С тези произведения Джовани иска не само да подчертае, винаги в съответствие с традицията, своето величие и добрата си административна политика, но и да подчертае частичната незаинтересованост на своите предшественици в грижата за строителното наследство. Следователно интересът към строителството на сгради е насочен към получаване на все по-голяма видимост и показва на своите граждани представа за сила и великолепие, предавани от величието на сградите.