Република Филипини (; ) е страна в Югоизточна Азия, състояща се от 7107 острова, около 700 от които – населени. Най-големите острови са Лусон, Минданао, Палаван и Миндоро.
Отстои на 1210 km от брега на континентална Азия. Площ – 322 823 km², от които 320 854 km² суша и 1969 km² водна площ.
Названието на архипелага се мени няколко пъти в течение на историята. Първото име на страната – „Филипинските острови“ (Las Islas Filipinas) – е дадено през 1543 г. на островите Самар и Лейте от испанския пътешественик Руи Лопес де Вилялобос в чест на испанския крал Филип II. Архипелагът е наричан Испански Източни Индии, Нова Кастилия (Nueva Castilla) и острови на Св. Лазар (Islas de San Lazaro). По време на революцията на Филипините конгресът провъзгласява територията за „Република Филипини“ („República Filipina“ или „Philippine Republic“). От времето на победата на САЩ във Филипино-американската война (1899 – 1902) и до провъзгласяването на независимостта територията е наричана „Филипински острови“ (англ. Philippine Islands). От времето на Парижкия договор от 1898 г. архипелагът е наричан „Филипини“ (англ. Philippines). След края на Втората световна война официалното название на архипелага е „Република Филипини“ (филип. Republika ng Pilipinas).
Страната е президентска република, получила независимост от САЩ през 1946 г.; преди да попаднат под властта им, Филипините са испанска колония, поради което, наред с Източен Тимор, това е една от 2-те (преобладаващо) католически държави в Азия.
Населението на Филипините е около 100 милиона души, от които над 13 милиона души живеят в столицата на страната Манила – един от 20-те най-големи метрополиса в света.
География
Архипелагът лежи североизточно от остров Борнео и южно от Тайван между 116° 40' и 126° 34' източна дължина и 4° 40' и 21° 10' северна ширина. На изток е Филипинско море, на запад – Южнокитайско море, а на юг – морето Сулавеси. най-близката островна държава на изток е Палау. На юг е Индонезия.
Климатът е горещ, влажен и тропичен. Средната годишна температура е около 26,5 °C. Има три сезона – топъл (или летен) от март до май, дъждовен – от юни до ноември, и студен – от декември до февруари.
Повечето планински острови в миналото са били покрити от тропически дъждовни гори и са вулканични по произход. Най-високата точка е вулканичният връх Апо на остров Минданао – 2954 m. На остров Бохол (десетият по големина остров на архипелага) се намират известните „Шоколадови хълмове“.
Страната се намира в пояса на тайфуните на Западния Тихи океан и около 19 тайфуна преминават през нея всяка година.
Филипините също така лежат на тихоокеанския огнен пръстен, поради което изпитват чести сеизмични трусове и вулканична активност. Около 20 земетресения на ден са регистрирани на Филипините, въпреки че повечето са твърде слаби, за да бъдат усетени. Много от вулканите са активни.
История
Праистория Филипинският архипелаг е населен още през палеолита. Най-ранните човешки кости, открити на Филипините, са датирани отпреди 20 хил. години, но някои учени предполагат, че островите са обитавани от хомо сапиенс още преди 50 хиляди години. Според хипотези за древното население на островите, ниски чернокожи хора (филипинци-аборигени, наричани негритос), предци на днешните итас, идват от Средна Азия преди 30 хиляди години.
Древност Около 2 хил. години пр.н.е. хора, говорещи австронезийски езици, идват от Тайван и Южен Китай с плавателни съдове или по съществуващи тогава земни мостове.
Средновековие Китайски търговци започват да посещават островите през VIII век. През XI и XII век на бреговете на Филипините акостират многобройни мюсюлмански, японски и китайски търговски кораби, чиито моряци постепенно започват да се заселват на островите.
През XIV век мюсюлмански мисионери от земите, сега включени в Малайзия, посещават Филипините. Някои южни острови стават част от султанат. През XV век южните острови са ислямизирани вследствие на пристигането на многобройно мюсюлманско население от малайски произход, създало свои собствени султанати.
Установяване на испанците на архипелага В търсене на морски път в западна посока към Молукските острови, португалецът на испанска служба адмирал Фернандо Магелан достига Филипините през 1521 г. Той е посрещнат добре от повечето местни вождове, но се включва в междуплеменните войни и загива в битка при остров Мактан с отряд, начело на който е считаният днес за национален герой на Филипините Лапу-Лапу. Битката е описана от биографа и член на експедицията на мореплавателя Антонио Пигафета, според когото (отразено в книгата му „Първото плаване около Земята“) адмиралът се впуска сам с хората си срещу враговете на владетеля на остров Себу (новопокръстен васал на испанския крал), за да докаже превъзходството на испанското въоръжение, но е победен поради по-голямата опитност в крайбрежни сражения и по-доброто познаване на терена от страна на туземците.
Впоследствие новините за откритията на експедицията (тя постига целта си) достигат Европа. На 27 април 1565 г. испанският конкистадор Мигел Лопес Легаспи, заедно с още 500 въоръжени войници, установява първото испанско селище на остров Себу. Католически мисионери, придружавани от войници, започват да обикалят островите в търсене на хора, които да покръстят и успяват с мнозинството намерени. Построени са множество църкви и укрепления. Град Манила, днешната столица на Филипините, е основан от Легаспи през 1571 г. (като колониален град – преди това там има местно селище, което той превзема). Скоро се установява редовна морска връзка между него и Акапулко, осъществявана от т.нар. Манилски галеони, търговски галеони, които от 1565 г. до началото на XIX век ежегодно курсират през Тихия океан.
Испанска колонизация Под испанска власт в значителна степен се преодолява племенното раздробяване на филипинците и противопоставянето помежду им по религиозен признак (между езичниците и мохамеданите), тъй като мнозинството от народа стават християни и са асимилирани културно от испанците.
Същевременно непоносими такси, наказания и разни злодеяния, на които е подлагано от испанските заселници и власти местното население, пораждат откъслечни бунтове в планинските части на Северен Лусон и районите по крайбрежието. Племето игорот, населяващо северната планинска част на архипелага, също и мюсюлмани от южните острови на Минданао, както и много други племена, се противопоставят на колонизирането.
Въобще историята на испанската колонизация на Филипините е подобна на тази на латиноамериканските страни, с някои отлики:
Защита на местното население от страна на религиозните ордени. Някои от въстанията на местното население (включително на китайската общност на островите) са прекратени с тяхно посредничество. Също така духовниците съдействат и за ограничаване на данъчното бреме и за запазване на местните бит и поминъци. Географското им разположение ги прави разпределителна база за стоките, пращани от Югоизточна Азия в Метрополията. С оглед на това е силно подобрена местната инфраструктура, а сред филипинците са разпространени нови умения и занаяти. От края на XVI век между Манила и Акапулко (Мексико) започва да се развива процъфтяваща корабна търговия. Развиване на сериозна научна дейност. Води се спор кой от двата първи местни университета е най-старият в Азия, въпреки че има установени дати относно това: за Университета Свети Томас – през 1611 г. от доминикански монаси, а за Университета Свети Карлос – през 1595 г. от йезуити. В по-важните градски центрове като Манила, Себу и Илоило в началото на XIX век испанският вече се ползва като основен език, включително и от образования слой на обществото в колонията. Първите свидетелства за испано-филипинска литература датират от средата на XIX век. Този тип литература е в разцвета си през 20-те години на XX век (когато страната е вече под американски контрол). През 1863 г. се създава безплатна образователна система, която спомага за създаването на местна интелигенция, с представители на креолския и метиския елемент и с такива из средите на коренните жители. Тази прослойка е наричана „просветените“ и с времето се революционизира. Подчинение на Филипините директно на вицекралството Нова Испания и създаване на Генерално капитанство за Филипините. На колониалния управител в Манила са подчинени и области извън Филипините: Марианските острови, Палау, Каролини, Сабах и – за кратко – някои укрепления на бреговете на остров Формоза (днес Тайван). Филипините са под егидата на губернаторите на Нова Испания (провинцията образувана на територията на превзетото от испанските конкистадори Мексико) до провъзгласяване на независимостта на Мексико, през 1821 г. Филипините са арена на сблъсъци с разни външни сили: китайски пирати, японски, португалски, холандски и британски групи. Страната е окупирана от Великобритания по време на Седемгодишната война, но през 1764 г. е върната на Испания в изпълнение на Договора от Париж от 1763 г.
Филипинска революция Отварянето на Суецкия канал през 1869 г. намалява значително времето за пътуване до Европа и много филипинци от горната класа (главно сред т.нар. „просветени“) получават образованието си там. Под влияние на буржоазно-демократичните традиции и тежнения на европейците, такива се зараждат и сред островитяните. Към Испания са отправяни политически искания – отначало за по-адекватно представителство в испанския парламент, а по-късно – и за (дори пълна) независимост на страната. Много представители на филипинската интелигенция по това време са обвинени в конспирация и организиране на революция и са екзекутирани без съд.
Появява се тайно общество, вдъхновено от европейското масонство, поставящо си за цел да отхвърли испанската власт. Разкриването му от испанците води до избухването на Филипинската революция (1896 – 1898). Водачът ѝ Андрес Бонифасио, лидер на Катипунан – въоръжена групировка, бореща се за независимост – се вдъхновява от идеите на Хосе Рисал. Последният е лекар-офталмолог, членуващ в испанска масонска ложа, екзекутиран от колониалните власти в началото на въстанието, въпреки че се изказва против него. Вижданията му са изложени в двата му романа – „Ракът на обществото“ (Noli me tangere) и „Царството на алчността“ (El filibusterismo).
След няколко военни успеха Бонифасио е изместен и екзекутиран от нов водач на име Емилио Агиналдо. Приета е конституция (написана на испански език и прокламираща испанския за официален език), а за първи президент на новата филипинска държава (република) се обявява Агиналдо. Първият етап на Филипинската революция завършва с примирие, а водачите на революционерите са изпратени в изгнание в Хонконг. Впоследствие бунтът е подновен и начело отново застава Агиналдо (след като е върнат в страната от американския комодор Джордж Дюи) и продължава до поставянето на Филипините под американска власт. През втория етап на революцията е обявена със специална декларация независимостта на Филипините (12 юни 1898 г.) и е приета нова конституция (известна като Малолската конституция – 21 януари 1899 г.), а Емилио Агиналдо отново е обявен за държавен глава (първо като диктатор, а после – като президент). Революционерите, първоначално съюзени с американците, почти напълно превземат страната, но ключовата обсада на столицата Манила завършва катастрофално за тях, когато се оказва, че няма да бъдат допуснати да заемат позиции в завладения град, поради тайно споразумение между испанския му управител и американския командващ, които след това обединяват силите си срещу тях. Постъпката им е съзвучна и със случващото се на междудържавно ниво – след сключването на Парижкия мирен договор от 10 декември 1898 година, Испано-американската война преминава във Филипино-американската, а суверенитетът над Филипините е прехвърлен от Испания на САЩ.
Под американско управление