Гръко-персийските войни (наричани също Персийски войни) са поредица от конфликти между Ахеменидското царство и гръцките полиси, които започват през 499 г. пр.н.е. и продължават до 449 г. пр.н.е. Сблъсъкът между нестабилния политически свят на гърците и огромната империя на персите започва, когато Кир II завладява населената с гърци област Йония през 547 г. пр.н.е. Като се борели да контролират независимите градове на Йония, персите назначили тирани да управляват всеки от тях. Това би се оказало източник на много проблеми както за гърците, така и за персите.

През 499 г. пр.н.е. тиранът от Милет, Аристагор, предприема обсада на остров Наксос, с персийска подкрепа; обаче, обсадата е разгромена и, предотвратявайки уволнението му, Аристагор подбужда гръцките полиси в Мала Азия в бунт срещу персите. Това е началото на Йонийското въстание, което продължава до 493 г. пр.н.е., като постепенно се привличат в конфликта още райони от Мала Азия. Аристагор осигурява военна подкрепа от Атина и Еретрия, а през 498 г. пр.н.е. тези сили помогат за превземането и опожаряването на персийската регионална столица Сарди. Персийският цар Дарий I се зарича да отмъсти на Атина и Еретрия за този акт. През 494 г. пр.н.е. персите се прегрупират и нападат епицентъра на бунта в Милет. В битката при Ладе гърците претърпяват поражение и бунтът е потушен.

Стремейки се да защити своята империя от по-нататъшни бунтове и от намесата на континенталните гърци, Дарий предприема ход за завладяване и наказване на Атина и Еретрия за изгарянето на Сарди. Първата инвазия на персите в Гърция започва през 492 г. пр.н.е., когато персийският генерал Мардоний успешно подчинява Тракия и Македония отново. През 490 г. пр.н.е. към Гърция е изпратена втора сила, този път през Егейско море, под командването на Датис и Артаферн. Този поход подчинява Цикладите, преди да обсади, плени и разруши Еретрия. Въпреки това, докато са на път да атакуват Атина, персийските сили са решително победени от атиняните в битката при Маратон, като за момента прекратяват усилията на Персия.

След това Дарий започва да планира пълно завладяване на Гърция, но умира през 486 г. пр.н.е. и отговорността за завладяването се прехвърля на сина му Ксеркс. През 480 г. пр.н.е. Ксеркс лично ръководи втората инвазия на персите в Гърция с една от най-големите древни армии, събирани някога. Победата над съюзническите гръцки държави в известната битка при Термопилите позволява на персите да запалят евакуираната Атина и да завладеят по-голямата част от Гърция. Въпреки това, докато се стремят да унищожат гръцкия флот, персите претърпяват тежко поражение в битката при Саламин. На следващата година гърците преминават в настъпление, като побеждават персийската армия в битката при Платея и прекратяват нашествието на Ахеменидите.

Съюзниците гърци продължават успеха си, като унищожават останалата част от персийския флот в битката при Микале, преди да изгонят персийските гарнизони от Сестос (479 г. пр.н.е.) и Византион (478 г. пр.н.е.). След изтеглянето на персите от Европа и победата при Микале, градовете-държави на Йония и Македония възвръщат своята независимост. Действията на генерал Павзаний при обсадата на Византион отчуждават много от гръцките държави от спартанците и затова антиперсийският съюз е възстановен около атинското ръководство, наречено Делоски морски съюз. Делоският морски съюз продължава кампанията си срещу Персия през следващите три десетилетия, започвайки с изгонването на останалите персийски гарнизони от Европа. В битката при Евримедон през 466 г. пр.н.е. съюзът печели двойна победа, която най-накрая осигурява свобода на градовете на Йония. Участието му в египетския бунт на Инар II срещу Артаксеркс I (от 460 – 454 г. пр.н.е.) приключва с катастрофално гръцко поражение и по-нататъшната кампания е спряна. Някои исторически източници предполагат, че краят на военните действия е белязан от мирен договор между Атина и Персия, наречен Калийски мир.

Извори

Всички оцелели първични извори за гръко-персийските войни са гръцки; не съществуват съвременни източници на други езици. Най-важният източник е гръцкият историк от 5 век Херодот, наричан „бащата на историята“,Cicero, On the Laws, I, 5. Той е роден през 484 г. пр.н.е. в Халикарнас, Мала Азия (тогава част от Персийската империя) и пише своята История около 440 – 430 г. пр.н.е. В нея се опитва да проследи произхода на гръко-персийските войни, които все още са били част от най-новата история за онова време.Holland, pp. xvi–xvii. Подходът на Херодот е новаторски и поне за западното общество той изобретява „историята“ като дисциплина.Holland, pp. xvi–xvii. Както казва историкът Том Холанд, „За първи път летописец си поставя за цел да проследи конфликт от не толкова отдалеченото минало, като не прибягва до обяснения на причините за него с капризите и желанията на някой бог, нито с ролята на съдбата, а по-скоро използва обяснения, които би могъл да провери лично.“Holland, pp. xvi–xvii.

Някои по-късни историци, започвайки от Тукидид, критикуват Херодот и неговите методи.Thucydides, History of the Peloponnesian War, e.g. I, 22Finley, p. 15. Независимо от това, Тукидид избира да започне своята история там, където Херодот спира (при обсадата на Сестос) и смята, че историята на Херодот е достатъчно точна, затова не се нуждае от пренаписване или коригиране. Плутарх критикува Херодот в есето си „За магичността на Херодот“, описвайки Херодот като „филобарбарос“ (приятел на варвари), че не е достатъчно прогръцки, което предполага, че Херодот може да е свършил разумна работа, бивайки безпристрастен.Holland, p. xxiv. По време на Ренесанса в Европа се запазва този отрицателен възглед за Херодот, въпреки че трудът му остава популярен. От 19 век нататък излизат археологически находки, които многократно потвърждават неговата версия за събитията и репутацията му е възстановена.Holland, p. 377 Преобладаващият модерен възглед е, че Херодот е свършил забележителна работа в своята „История“, но че някои от неговите специфични подробности (по-специално броят на войските и датите) трябва да се приемат със скептицизъм. Въпреки това все още има историци, които вярват, че Херодот е измислил голяма част от своята история.Fehling, pp. 1 – 277.

Военната история на Древна Гърция между края на втората инвазия на персите в Гърция и Пелопонеската война (479 – 431 г. пр.н.е.) не се потвърждава категорично от оцелелите древни източници. Този период, наричан понякога от древните писатели като петдесетница (πεντηκονταετία, петдесетте години), е период на относителен мир и просперитет в Гърция.Finley, p. 16.Kagan, p. 77. Най-богатият източник за периода, както и най-съвременният, е Историята на Пелопонеската война на Тукидид, която обикновено се счита от съвременните историци за надежден първичен извор.Sealey, p. 264.Fine, p. 336.Finley, pp. 29 – 30. Тукидид споменава само бегло този период в пасаж относно нарастването на властта на Атина в навечерието на Пелопонеската война, разказът му е кратък, вероятно избирателен и липсват дати.Sealey, p. 248.Fine, p. 343 Независимо от това, разказът на Тукидид може да бъде използван от историците за съставяне на скелетна хронология за периода, върху която могат да се наслагват подробности от археологически данни и от други автори.

Повече подробности за целия период са предоставени от Плутарх в неговите биографии на Темистокъл, Аристид и особено Кимон. Плутарх пише около 600 години след въпросните събития и следователно е вторичен източник, но често назовава своите извори, което позволява известна степен на проверка на твърденията му.например глава 25 от биографията на Темистокъл директно се позовава на Тукидид I, 137 В своите биографии той черпи информация директно от много древни истории, които не са оцелели, и по този начин често съхранява подробности, които са пропуснати в разказите на Херодот и Тукидид.

Последният основен съществуващ източник за периода е Bibliotheca historica от 1 в. пр.н.е. на Диодор Сицилийски. Голяма част от писанията на Диодор за този период са взети от много по-ранния гръцки историк Ефор, който също е написал универсална история.Fine, p. 360. Диодор също е вторичен източник и често бива подиграван от съвременните историци за неговия стил и неточности, но той съхранява много подробности от древния период, които не фигурират никъде другаде.Green, Greek History 480 – 431 BC, pp. 1 – 13.

Допълнителни разпръснати подробности могат да бъдат намерени в Описание на Гърция на Павзаний, докато византийският речник на Суда от 10 в. съхранява някои анекдоти, които не се откриват другаде. Към незначителните извори за периода се включват произведенията на Помпей Трог (обобщени от Юстин), Корнелий Непот и Ктезий от Книдос (обобщени от Фотий), които обаче не са в оригиналната си текстова форма. Тези произведения не се считат за надеждни (особено на Ктезий) и не са особено полезни за възстановяване на историята на този период.Roebuck, p. 2Traver, p. 115 – 116.

Няколко останки от конфликта са открити от археолозите. Най-известната е Змийската колона в Истанбул, която първоначално е била поставена в Делфи в чест на победата на Гърция при Платея. През 1939 г. гръцкият археолог Спиридон Маринатос открива останки от многобройни персийски върхове на стрели на хълма Колонос на полето Термопили, което сега обикновено се определя като мястото на последната позиция на защитниците.Fields, p. 93

Произход на конфликта Гърците от класическия период вярват, че в мрачните години, последвала краха на микенската цивилизация, значителен брой гърци са избягали и емигрирали в Мала Азия, заселвайки се там.Herodotus I, 142 – 151Thucydides I, 12 Съвременните историци обикновено приемат тази миграция като историческа (но отделно от по-късната колонизация на Средиземноморието от гърците).Snodgrass, pp. 373 – 376Thomas & Contant, pp. 72 – 73 Има обаче такива, които смятат, че йонийската миграция не може да бъде обяснена толкова просто, колкото твърдят класическите гърци.Osborne, pp. 35 – 37 Тези заселници са от три племенни групи: еолийци, дорийци и йонийци. Йонийците са се заселили край бреговете на Лидия и Кария, основавайки дванадесетте града, съставляващи Йония. Тези градове бяха Милет, Миус и Приене в Кария; Ефес, Колофон, Лебедос, Теос, Клазомена, Фокея и Еритрея в Лидия; и островите Самос и Хиос.Herodotus I, 142 Въпреки че йонийските градове са били независими един от друг, те са признавали общото им наследство и се предполага, че са имали общ храм и място за срещи, Панйонион. Така те образуват „културен съюз“, в който не допускат други градове или дори други племенни йонийци.Herodotus I, 143Herodotus I, 148

Основни етапи

В историографията гръко-персийските войни е прието да се делят на две: първа – 492-490 пр.н.е., втора – 480-479 пр.н.е. или на три войни: първа – 492 пр.н.е., втора – 490 пр.н.е., трета – 480 пр.н.е.-479 пр.н.е. (449 пр.н.е.).

Хронология: Въстание на Милет и други градове в Йония против персийското господство (500 г. пр.н.е./499 г. пр.н.е. – 494 г. пр.н.е.). Неуспешна морска атака на персите, завършила с буря и смърт за персите (492 г. пр.н.е.) Нахлуване на Дарий I по суша на Балканския полуостров, завършило с поражението му при Маратон (492 г. пр.н.е. – 490 г. пр.н.е.). Поход на Ксеркс I (480 г. пр.н.е. – 479 г. пр.н.е.) Действия на Делоския воененоморски съюз против персите в Егейско море и Мала Азия (477 г. пр.н.е. – 459 г. пр.н.е.). Атинска експедиция в Египет и край на гръко-персийските войни (459 г. пр.н.е. – 449 г. пр.н.е.).

Първа война

След като си връщат Йония, персийците почват да планират как да предотвратят заплахата за империята си и как да накажат Атина и Еретрия, защото те подпомагали Йонийските полиси. По стечение на обстоятелствата последвалата инвазия в континентална Гърция се състои от две отделни кампании.Holland, pp. 177 – 178.

Поход на Мардоний