Пикаресковият роман (, от picaro – странстващ хитрец, мошеник) е жанр на художествената проза, описващ приключенията на странстващ герой от по-ниските обществени прослойки, който чрез своето хитроумие оцелява в едно корумпирано общество. Пикаресковите романи обикновено заимстват от реализма, с елементи на комедия и сатира. Този жанр води началото си от XVI в. в Испания и процъфтява напълно в Европа през XVII – XVIII в. Все още продължава да влияе върху съвременната литература.
Традиционно приключенският сатиричен роман е една автобиография. Често започва със загуба на илюзиите на героя, който тепърва опознава злобата на света. Той се отправя на пътешествия, било доброволно, било принудено. Преживените при това приключения са епизодични, не зависят едно от друго и могат да се разширяват, което често при преводите се превръща в провал. Краят обикновено е преобразяване на героя след като той е открил правилния начин на живот. Съществува също и възможността да избяга от света, както и от реалността.
Според наръчника по литература на Трал и Хибард (публикуван за първи път през 1930 г.), пикаресковият роман има седем особености, като авторът може да употреби всички или някои от тях:Thrall, William and Addison Hibbard. A Handbook to Literature. The Odyssey Press, New York. 1960.
Пикаресковият разказ обикновено се пише в първо лице единствено число като автобиографично описание. Главният герой обикновено е слабохарактерен или е от по-нисша класа. Той или тя печели с хитроумие и рядко благоволява да се хване на работа. Няма сюжет. Историята се разказва в поредица слабо свързани едно с друго приключения или епизоди. Рядко някой от героите се развива до главен герой. Веднъж пикаро, винаги пикаро. Неговите или нейните обстоятелства мога да се променят, но резултатът рядко е промяна в същността му. Пикаресковата история се разказва с чист език или реализъм. Сатирата понякога може да бъде съществен елемент. Поведението на пикаресковия герой или героиня се доближава до границата с престъпното. Безотговорното и неморално мошеничество придава на пикаресковия герой качеството на симпатичен аутсайдер, недокоснат от фалшивите правила на обществото.
Все пак учените, заинтересовани от жанровите функции, поставят под въпрос тезите на Трал и Хибард.
Етимология Думата „picaro“ се появява със сегашното си значение първо в Испания през 1545 г., въпреки че дотогава не се асоциирала с литература.Best, O. F. Para la etimología de pícaro, in Nueva Revista de Filología Hispánica, Vol. 17, No. 3/4 (1963/1964), pp. 352 – 357 Думата „picaro“ не се появява в „Ласарильо де Тормес“ (1554), смятан от модерните учени за първи в жанра. Изразът пикаресков роман е въведен през 1810 г.Merriam-Webster's collegiate dictionary By Merriam-Webster, Inc p.936 Под въпрос е дали има някаква валидност изобщо като родов етикет в испанските XVI и XVII век – и Сервантес сигурно е използвал „picaresco“ с различно значение от използваното днес. Налице е една безкрайна дискусия в рамките на испанските изследвания за това какво означава или е означавал терминът и кои литературни творби трябва да бъдат наричани така. Единственото произведение, наричано със сигурност пикареска от съвременниците си е „Животът на пикарото Гусман де Алафраче“ („La vida del Pícaro Guzmán de Alfarache“ (1599)) на Матео Алеман, което за тях е Libro del pícaro (Книгата на пикарото).Daniel Eisenberg, Does the Picaresque Novel Exist? , Kentucky Romance Quarterly, 26, 1979, pp. 203 – 219. Посетен на 30 август 2014
Предвестници Петроний: „Сатирикон“ (1 г., след Хр.) Апулей: “Метаморфози“ или “Златното магаре“ (около 170 г., сл. Хр.) “Арабски гатанки“ (приключенски сатирични истории, от X в.) “Разбойниците от Лианг-Шан-Мур“ (китайска народна книга, XIII в.) Народна книга за Тил Ойленшпигел (1510/1511)
Развитие Ласарильо де Тормес Докато отделни елементи у Чосър и Бокачо създават усещането за пикареска и може да са допринесли за жанра, модерната пикареска започва с романа „Ласарильо де Тормес“,, публикуван анонимно през 1554 г. в Бургос, Медина дел Кампо и Алкала де Енарес в Испания, а също и в Антверпен в Испанска Нидерландия. Той се смята за първия пикаресков роман или поне за предшественик на жанра.
Главният герой, Ласарильо, живее с хитрост, в опит да оцелее и да успее в бедна страна, изпълнена с лицемерие. Като пикаресков герой той е отчужден аутсайдер, чиято способност да изобличава и подиграва компрометирани пред обществото хора му придава революционни черти.Cruz, Anne J. (2008). Approaches to teaching Lazarillo de Tormes and the picaresque tradition. p.19 („The picaros revolutionary stance, as an alienated outsider who nevertheless constructs his own self and his world“). Ласарильо заявява, че мотивацията му е да предаде своя опит в борбата с измамата, лицемерието и лъжата.Textual confrontations: comparative readings in Latin American literature by Alfred J. Mac Adam, p.138 Героят има черти на характера, вече съществуващи в римската литература, особено Петрониевия „Сатирикон“. Ласарильо има някои от чертите на главния герой Енколпий, бивш гладиаторThe life of Lazarillo de Tormes: his fortunes and adversities (1962) p.18, макар че е малко вероятно авторът да е имал достъп до творбата на Петроний.Martin, René (1999) Le Satyricon: Pétrone p.105 От комедията на Плавт Ласарильо заема фигурата на паразитния и хитър роб. Други черти са взети от „Златното магаре“' на Апулей. Chaytor, Henry John (1922) La vida de Lazarillo de Tormes p.vii „Златното магаре“ и „Сатирикон“ са едни от малкото оцелели образци на жанра Милетски разкази, известен в класическия свят, и са възродени и широко четени в Ренесансова Европа.
Основните епизоди на Ласарильо се основават на арабски приказки, добре известни на арабските жители на Испания. Арабското влияние може да обясни и негативното изобразяване на свещеници и други църковни служители в романа.Fouad Al-Mounir, „The Muslim Heritage of Lazarillo de Tormes“, The Maghreb Review vol. 8, no. 2 (1983), pp. 16 – 17. Друго възможно влияние върху пикаресковия стил е арабската литература, четена широко в Испания по времето на Ал-Андалус, когато има литературна традиция с подобни теми. На Ал-Хамадани от Хамадан (Иран) се приписват заслугите за измислянето на литературния жанр макама (maqamat), в който странстващ безделник изкарва прехраната си от даренията на слушателите след импровизирани прояви на реторика, ерудиция или стихоплетство, често съпроводени с мошеничество.James T. Monroe, The art of Badi'u 'l-Zaman al-Hamadhani as picaresque narrative (American University of Beirut c1983). Ибн ал-Астаркуви или ал-Аштаркуни също пише в жанра макама, сравним с по-късната европейска пикареска.James T. Monroe, translator, Al-Maqamat al-luzumiyah, by Abu-l-Tahir Muhammad ibn Yusuf al-Tamimi al-Saraqus'i ibn al-Astarkuwi (Leiden: Brill 2002).
Любопитното присъствие на руски чуждици в текста на Ласарильо предполага влияние на средновековните славянски приказки за измамници, крадци, пътуващи проститутки и разбойници, които са обичайни фигури в бедните славянски райони, граничещи на запад с Германия. Когато император Карл V става император на Свещената Римска империя, тези истории започват да се четат в италиански превод и на Иберийския полуостров.S. Rodzevich, „K istorii russkogo romantizma“, Russky Filologichesky Vestnik, 77 (1917), 194 – 237 . Като разказвач на собствените си приключения, Ласарильо се стреми да се представи като жертва на потеклото си и обстоятелствата. Този посредствен начин за събуждане на състрадание у читателя ще бъде пряко оспорен от по-късните пикарескови романи, например „Гусман де Алфараче“ (1599/1604) и „Бускон“ (1626), защото детерминистичната идея за героя като жертва се сблъсква с доктрината на Контрареформацията за свободната воля.Boruchoff, David A: „Free Will, the Picaresque, and the Exemplarity of Cervantes’s Novelas ejemplares“, Modern Language Notes 124, 2 (2009), pp. 372 – 403.
XVI и XVII век
Автобиографията на Бенвенуто Челини, написана във Флоренция в началото на 1558 г., също има много общо с пикареската. Друг ранен пример е „Гусман де Алфараче“ (1599) на Матео Алеман, характеризиращ се с религиозност. Гусман де Алфараче е измислен герой от Сан Хуан де Алафараче, Севиля, Испания. „История на пройдохата дон Паблос“ (, съкратено „El buscón“) на Франсиско де Кеведо (1604 г. според Франциско Рико; точната дата не е сигурна, но това със сигурност е много ранно произведение) се счита за шедьовър на поджанра от A. A Паркър, заради своя бароков стил и проучването на престъпната психология. Въпреки това, по-новата теоретична школа на Франциско Рико отхвърля мнението на Паркър, като твърди, че главният герой Паблос, е силно нереалистичен герой, просто служещ като средство за Кеведо за сатира с класов, расистки и сексистки характер. Нещо повече, според Рико структурата на романа е коренно различна от предишните творби на пикаресковия жанр: Кеведо използва конвенциите на пикареската просто като комуникационно средство, за да покаже способностите си с високомерие и реторика, а не за сатирична критика на обществото от испанския златен век. Всъщност, за да се разбере историческия контекст, довел до развитието на тези романи в Испания през 16 и 17 век, е важно да се вземат предвид обстоятелствата, свързани с живота на конверсите – новопокръстени, чиито предци са евреи, и чиято нова християнска вяра е подложена на взискателен контрол и недоверие.Yael Halevi-Wise, „The Life and Times of the Picaro Converso from Spain to Latin America“ in Sephardism: Spanish Jewish History in the Modern Literary Imagination (Stanford UP, 2011) Тези испански романи са четени и имитирани в другите европейски страни. В Германия, Гримелсхаузен пише „Приключенията на Симплицисимус“ (Simplicius Simplicissimus, 1669), най-важният от неиспанските пикарескови романи. Той описва разрушенията, причинени от Тридесетгодишната война. „Жил Блас“ (1715) от французина Лесаж е също типичен пример на жанраPaulson, Ronald Reviewed work(s): Rogue's Progress: Studies in the Picaresque Novel by Robert Alter, The Journal of English and Germanic Philology, Vol. 64, No. 2 (Apr., 1965), p.303В Англия първият пример е „Злочестият пътешественик“ (The Unfortunate Traveller, 1594) на Томас Неш, в което той изобличава живота на по-ниската класа в европейските градове чрез живи, често брутални описания. Повечето работи на Тобайъс Смолет и „Мол Фландърс“ (1722) на Даниел Дефо се считат за пикарескови, но при тях липсва чувството за религиозно изкупление на престъпните грехове, което било много важно в испанските и немските романи. Триумфът на Мол Фландърс е по-скоро икономически, отколкото морален.
Един от четирите класически китайски романи „Пътуване на запад“ има значителни пикарескови елементи. Написан през 1590, той е съвременник на много от посочените, но е малко вероятно да е повлиян от европейския жанр.
XVIII и XIX век