Тюркските народи са северно и централноевразийски народи, които говорят езици, принадлежащи към тюркското езиково семейство, и които имат (в различни степени) определени общи културни и исторически черти. За термина „тюркски“ се смята, че представя по-скоро езикова характеристика и невинаги е расова такава. Тюркските езици са подразделение на алтайското езиково семейство и са едни от географски най-широко разпространените в света, като се говорят в обширен регион, простиращ се от Европа до Сибир.
Географско разпространение
Тюркските народи имат много различни разклонения и техният общ брой е около 160 милиона. Около половината от тях са турци от Турция (76 милиона). Другата половина от тюркските народи е концентрирана в Централна Азия, Русия, Задкавказието и Северен и Централен Иран.
В наши дни има шест независими тюркски държави: Азербайджан, Казахстан, Киргизстан (Киргизия), Туркменистан (Туркмения), Турция и Узбекистан, както и СКТР в Северен Кипър (призната само от Турция). Има и няколко автономни тюркски републики и региони под тюркско управление в Руската федерация: Алтай, Башкортостан (Башкирия), Чувашия, Дагестан, Хакасия, Карачаево-Черкезия, Татарстан, Тува и Якутия. Всяка автономна тюркска република в Руската федерация си има собствено знаме, парламент, закони и официален език.
Има и още два важни автономни тюркски района: Синдзян-уйгурски автономен регион (познат също като Източен Туркестан) в Западен Китай и автономният район Гагаузия, намиращ се в Южна Молдова и граничещ с Украйна на изток. Освен това има няколко региона с тюркско население без специален статус в Иран и части от Ирак, Грузия, Таджикистан, Афганистан и Западна Монголия. Азербайджанците от Иран (живеещи главно в Южен Азербайджан и в основните градски центрове) са най-големия тюркски народ без статус в света. Турците са около 70 милиона, включително и емигрантите и малцинствата в Европа, а втори по брой тюркски народ са азербайджанците, които са повече от 35 милиона по света, като повечето от тях живеят в северозападен Иран – район, наричан от някои Южен Азербайджан.
Тюркски корени Наименованието „тюрк“ е използвано за първи път официално като политическо име през VI век. Тюркски националисти твърдят, че експанзията на пратюркските народи през Евразия е включвала скити (ишкуз), хунну, хуни, сармати, хазари, печенеги, алани, кимери, масагети и други степни народи. При все, че някои от тези народи биха могли да представляват в някаква степен пратюркски или тюркски племена или племенни съюзи, повечето от тях се смятат широко за нетюркски. Определено в по-късни времена хазарите и печенегите са били тюрки, но за кимерите, аланите, масагетите, сарматите и скитите се смята, че са ранни индоевропейци.
Въпреки че са водили уседнали начин на живот, по-старата традиция на номадството е създала културна норма, която в най-добрия случай е представена от войнствения им дух, чувство за водачество, навици за подвижен живот, майсторство, храброст, елегантно ездаческо изкуство, и необикновени умения в стрелбата с лък яздейки. Тюркските народи са използвали свои собствени писмености като руническата орхонска писменост и уйгурската азбука. Традиционните, националните и културните символи на тюркските народи включват звездата и полумесеца, използвани за символи на тюрките още от доислямски времена, когато те практикували шаманизъм, също така вълка, част от тюркската митология и традиция, както и синия цвят, желязото и огъня. В епохата на национализъм тюрките са сред първите ислямски народи, които приемат западните идеи на либерализъм и секуларни идеологии. За първи път това се събужда в Руската империя и е развито от татарски интелектуалци като Исмаил-бей Гаспирали и Юсуф Акджура като реакция на панславистките и русифициращи политики на Руската империя. Първите напълно демократични и светски републики в мюсюлманския свят са тюркски: злочестата Идел-Урал, основана през 1917 г., Азербайджанската демократична република през 1918 г. (и двете погълнати от Съветския съюз) и през 1923 г. – Република Турция.
Етногенезис Първоначално формирането на тюрките и техния език става в обширна територия обхващаща Средна Азия и Южен Сибир. Този ареал се формира исторически в течение на над две хилядолетия. Етническата история на пратюркския субстрат включва синтез на две групи население: формираното в областта на запад от Волга през 3-то и 2-ро хилядолетие пр.н.е. индоевропейско население, мигрирало впоследствие далеч на изток. зародилото се първото хилядолетие пр.н.е. в степите на изток от Енисей население с източноазиатски произход, говорещо на пратюркски и носещо белезите на монголоидната раса.
Историята на взаимодействието и сливането на двете групи в течение на около 2 хиляди години е процес на етническа хомогенизация и формиране на тюркските племена. Номадските държави в течение на много векове са преобладаваща форма на държавни образувания в евразийските степи. Първоначално скитски, а след това и тюркски, те се преливат и сменят една в друга от средата на първото хилядолетие пр.н.е. до XVII век.Крадин Н. Н. Кочевники, мир-империи и социальная эволюция // Альтернативные пути к цивилизации: Кол. монография / Под ред. Н. Н. Крадина, А. В. Коротаева, Д. М. Бондаренко, В. А. Лынши. – М., 2000.
Описаната комплексна етногенетична теория се подкрепя и от генетични тестове. Според тях носителите на културата „ямна“, които на практика са протоиндоевропейците, се разселват от Понтийско-Каспийската степ през 4-то хилядолетие пр.н.е., достигайки постепенно и до границите на Източен Сибир. Впоследствие, през първото хилядолетие пр.н.е., индоевропейците губят технологичните си предимства, свързани с откриването на колелото и опитомяването на коня, като в Сибир и Централна Азия, посоката на миграцията се обръща. Така те отстъпват мястото си на други конници от Източна Азия, носители на монголоидни гени, които са въоръжени по-добре, а самите индоевропейци там постепенно са изтласкани и избивани, като са претопени и изчезват в новите миграционни вълни на източноазиатските номади.Българска наука, бр. 72, 2015 г., стр. 55: Кога и откъде навлизат индо-европейците в Европа – мащабно изследване на антично ДНК (65 скелета от Ямна, Самара и Бойна брадва) Светослав Стамов, антрополог, МА, Университетът в Дюк. Скелетни останки от Казахстан (Централна Азия), разкопани от различни места, които са датирани между XV век преди новата ера и V век след новата ера, са изследвани генетично. Разпределението на източно и западно евразийски гени през периода в региона съответства с наличната археологическа информация. През периода от XIII до VII век преди н.е., всички проби принадлежат на западноевразийски хаплогрупи, а по-късните свидетелстват за пристигането на носители на източноазиатски такива, които съжителстват с носителите на предходния генетичен субстрат и се смесват с него.Lalueza-Fox, C.; Sampietro, M. L.; Gilbert, M. T. P.; Castri, L.; Facchini, F.; Pettener, D.; Bertranpetit, J. (2004). „Unravelling migrations in the steppe: Mitochondrial DNA sequences from ancient Central Asians“. Proceedings of the Royal Society B: Biological Sciences 271 (1542): 941 – 7. doi:10.1098/rspb.2004.2698. PMC 1691686. PMID 15255049.
Според автозомно генетично изследване от 2015 г. адресирано към генетичния произход на тюрките, обхванало лица от 22 отделни групи тюркоезично население, които представят напълно тяхното настоящо географско разпространение, в съгласие с приетия модел, според който, при тюркската експанзия, елитът е предизвикал по места подмяна на езика на подчиненото местно население, е потвърдено, че повечето от тюркоезичните народи генетично наподобяват своите географски съседи. Въпреки това, дори западните тюркски народи от Източна Европа, включени в извадката, показват наличие на специфични хромозомни частици, които са идентични по произход (IBD) с населението от днешен Южен Сибир и Монголия Това са области, които историците сочат като евентуален център на серията преселения, на различни тюркски степни племенни групи през средновековието. Наличие на такива частици се наблюдава също и в нетюркски популации в Западна Евразия, но тюркските народи демонстрират по-висок процент на наличие на такива частици и с по-голяма дължина в сравнение с техните нетюркски съседи. Използван е и метод за подразбиране на периода на примесване на тези частици в местното население, който е установен, че обхваща интервала от IX до XVII век, който се припокрива с тюркските миграции, станали през периода между V и XVI век. По този начин, резултатите доказват наличието на специфична генетична добавка сред тюркските народи, както и периода на неотдавнашното примесване и споделяне на родословието на предците им със заверените местни популации, което подкрепя теорията, че прародината на тюркските народи е Монголия и Южен Сибир. Такива IBD частици са установени както в Източна Европа, така и на Балканите, включително и в България.
Външен вид Някои историци разглеждат „тюркски“ като езикова категоризация, а не като стриктно етническа такава. Това не е чудно, тъй като тюркските народи често се различават сериозно един от друг по външен вид, отразявайки изобилните преселения, завоевания и заселвания из цяла Евразия. По тази причина вече значителните проблеми, съществуващи при всяка расова класификация, са много по-трудни в случая с тюрките.
Мнозинството тюркски народи, от бившите османски земи до западен Китай и от сибирските равнини до централен Иран, имат видими физически черти, вариращи от средиземноморски европеидни до северни монголоидни. Някои имат много светли черти, включително сини очи и русолява или червеникава коса, други са с определено северноазиатски вид, но могат да имат и сини или сиви очи.
В западни тюркски страни като Турция и Азербайджан изключително много хора имат „средиземноморски“ външен вид с европеидни черти, тъмна коса и очи и мургава кожа. Това може да се обясни предимно с наследството от гръко-римляните в Мала Азия, както и от черкези, евреи, асирийци, араби, кюрди и др., които били покорени от османците и имали много смесени бракове с тях. Друг пример за смесване може да се намери в Унгария. Унгарците са до голяма степен асимилирани в Европа, но последните ДНК данни подсказват, че съвременните унгарци (маджари) са уралци по произход. Връзката на маджарите с тюркски групи е неясна. Независимо от това, съвременните унгарци са придобили голям славянски и германски ДНК примес, след като са дошли.
В Централна Азия се срещат успоредни, но различни, картини на разнообразието в земи, които някога са били на Пътя на коприната – основен път между Запада и Китай в продължение на много векове. При обитателите на тези региони могат да се видят крайности на расовия фенотип от европеидни до монголоидни с вероятни примеси от персийски, еврейски, арабски, индийски и китайски произход, но оставащи културно хомогенни в своите райони. Светлата кожа, коса и очи заедно с монголоидна структура на лицето преобладават сред някои тюркски групи от Северна Азия като казахи и киргизи, въпреки че нормата клони към тъмната коса и светла до светлокафява кожа. Един пример са уйгурите от Синдзян в Китай, между които могат да се видят черти на лицето, вариращо от монголоидни до северноевропейски, абсолютно независими от смесването с китайските имигранти. В области със значително руско влияние (от Азербайджан до Киргизстан) е обичаен славянския примес.
Много е спорено за расовата природа на първоначалните тюркоезични праотци, като някои предполагат съществуването на „урало-алтайска раса“, която има предимно кавказоидни черти в единия край на спектъра и предимно монголоидни в другия. Широко се приема обаче, че корените на тюркските езици са алтайски, произхождащи от планинския регион Алтай, който се простира в съвременна Русия, Китай, Монголия и Казахстан и може би те имат по-слаба връзка с уралците отколкото се предполага.