Католицизмът е четвъртото по численост (38 709) вероизповедание в България след православното християнство (4 091 780), исляма (638 708) и протестантството (евангелското християнство – 69 852)
Организация и статистика Католически енории в България Софийско-пловдивска епархия (западен обред) Никополска епархия (западен обред) Софийска епархия (източен обред)
Католическата църква в България има два обреда: западен (наричан още латински или римокатолически) обред – две епархии: Софийско-пловдивска епархия (на латински: Dioecesis Sophiae et Philippopolis), обхващаща Южна България, с епископ Румен Станев; катедрала: „Свети Лудвиг“ в Пловдив, конкатедрала „Свети Йосиф“ в София Никополска епархия (на латински: Dioecesis Nicopolitanus), обхващаща Северна България, с епископ Страхил Каваленов; катедрала: „Свети Павел от Кръста“ в Русе
източен (наричан също византийско-славянски) обред Църква на съединените с Рим българи, с една епархия Софийска епархия, обхващаща цялата страна със седалище София с епископ Петко Вълов; катедрала: „Успение Богородично“
В англоезичната литература католиците по източния обред понякога са наричани гръкокатолици, а в българската – униати.
Общите проблеми на вярата и на Българската католическа църква се решават от Епископска конференция, в която участват епископите, а неин председател е епископ Христо Пройков, Апостолически екзарх. В България конференцията носи името Междуритуална епископска конференция в България и има седалище в София, на улица „Оборище“ 5.
История През вековете интересите на много религии са се сблъсквали на българските земи. Едната от тях е католицизмът. Тези интереси са били използвани умело от видни български водачи за постигане на национални каузи – независимост, защита на българската идентичност и територии.
Средновековие През 864 година България приема като държавна религия християнството от Константинополската патриаршия. Запазена е и обширна кореспонденция на българския покръстител княз Борис I и с папа Николай I. По това време между източното и западното християнство има вече сериозни догматични разногласия, но разделението между Рим и Константинопол ще стане факт близо два века по-късно с Велика схизма от 1054 г.
През 1204 г. цар Калоян сключва уния с Римската църква и папа Инокентий III изпраща палиум (знак за пълномощията на духовния им сан) до българските архиепископи и епископи. Всички български епископии стават диоцез на Римокатолическата църква. През 1235 г. на всеправославния събор в Лампсак при царуването на Иван Асен II унията с папата е разтурена и Българската църква се завръща в лоното на православието, а папските епископии остават да действат формално като титулярни.
През 1366 година Унгария за кратко завладява Видинско и през следващите години се прави опит за масово налагане на католицизма в региона, но след оттеглянето на унгарците през 1369 година местните църкви се връщат към православието. Запазва се католическата общност в Чипровци, вероятно съществувала и преди това, поради присъствието там на немскоезични специалисти в минното дело. Активна роля през този период играят францисканци от Босна, които развиват мисионерска дейност и във Влашко. През 1366 г. босненски францисканци-монаси донасят със себе си в България копие от чудотворната иконата „Света Богородица от Олово“, което по-късно ще стане известно като „Света Богородица Чипровска“. Около 1380 година е създадена Българска кустодия, отговорна за областите от двете страни на Дунав, център на чиято дейност става Чипровци.
Османски период
Дейността на Католическата църква по българските земи се активизира след 1565 година, когато на обиколка там е изпратен архиепископ Амброзий. През 1601 година босненският францисканец Петър Солинат става първи софийски епископ, като фактическото му седалище е в Чипровци. С неговите усилия през 1620 г. е възстановена прекъсналата дейността си Българска кустодия, първоначално оглавена от Григорий Визич. През 1621 г. на обиколка е изпратен папският пратеник Петър Мазреку, по чиято инициатива в Чипровци е създадено католическо средно училище.
Според Никола Милев мисионерската работа на францисканците от постоянно действащата мисия по българските земи е съгласно общите постановления за разпространението на вярата от Трентския събор (1545 – 1563) и е насочена главно към „три вероизповедни елемента“: Католиците от Северозападна България в Чипровец, Копиловец, Железна и Клисура, наследници на саксонски колонисти – рудари, както и тия от дубровнишките колонии по големите градове из българските владения на Османската империя Павликяните по течението на река Осъм от Дунава до Стара планина и от двете страни на река Стряма в Пловдивско. Едва накрая православното множество, тъй като според мнението на ранните мисионери православните са по-големи врагове на католиците и от мюсюлманите, а спрямо последните дори опитът за обръщането им в католицизма носел смъртна опасност
Обръщането на павликяните на север от Стара планина в католицизма започва малко преди 1610 г., а на тези на юг от 1623 г. и завършва за около 50 години и за едните, и за другите. В докладите на католическото духовенство от този период (1618 – 1680) се споменават поименно около 40 селища по тези земи (включително и големите градове), имащи отношение към католицизма.
През август 1641 г. в Чипровци е проведен църковен събор на българските католици, по чието решение църквите на дубровнишките търговци в страната също са подчинени на Българската кустодия. През следващата година, по предложение на епископ Петър Богдан, Софийската епископия е издигната в ранг на архиепископия, а през 1643 г. е създадена и нова Марцианополската архиепископия, обхващаща централната и източна част от Северна България и Молдова с постоянно седалище в Силистра. Последната първоначално е оглавена от Марко Бандулович, а като секретар и помощник на Бандулович за Молдова е назначен епископ Петър Парчевич. През 1648 г. по искане на ежегодния събор през предишната година, за нуждите на приелите католицизма павликяни в централната част на Дунавската равнина е създадена нова Никополска епископия, начело с Филип Станиславов. Никополската епархия също е обхващала католиците във Влашко.
На 1 март 1677 г. отец Стефан Княжевич е ръкоположен за Софийски архиепископ. Поради жестокото потушаване на Чипровското въстание хиляди католици са прогонени от родните си места. В писмо от 8 май 1689 г., Княжевич пише, че Чипровци в края на 1688 г. е бил напълно разорен. Католиците се преселват предимно на запад и на север, към области доминирани от християни. Два са били основните маршрути на бежанците съпровождани от въстаническите чети. Първият, през Стара планина на запад до Славония, изминали 600-те от дружината на Георги Пеячевич с още по-голям брой жени и деца. Може да се предположи, че са били общо около 1200 – 1800 души. Вторият, на север, през река Дунав във Влашко начело с архиепископ Стефан Княжевич и копиловчаните братя Никола и Гюра Качамага изминали по отчета на архиепископ Кнежевич 3000 душиПетър Чолаков, Чипровското въстание 1688 г.. Последните се заселват в областта Банат.
В областта Македония по това време съществува Скопската епархия, обхващаща в диоцеза си още от средновековието саксонски колонисти и дубровничани; титуляри на тази епархия били назначавани много преди идването на Солинат в България. През XVII век обаче в нея не се виждат процесите на разширение на католицизма, наблюдавани в новоучредените епархии в другите части на българските земи. Църквата тук остава да се основава на паството, което съставя нейната общност и в предишните векове. В общия план на административните преобразования и разширението из българските земи на Католическата църква през XVII век, като става дума за Македония, трябва да се има предвид и учредяването към 1650 г. на Охридската католическа архиепископия начело с архиепископ Рафаил Левакович, родом от Хърватско. Тази архиепископия обаче не просъществува дълго. През 1661 г. земите на архиепископията са отдадени под управлението на скопския архиепископ; тогава и останалият без епархия архиепископ Франческо Соймирович е назначен за управляващ Марцианополската, а малко по-късно, на Никополската епархия.
XVIII-XIX век Никополската епархия през XVIII-XIX век Чипровското разорение нанася тежък и трудно преодолим удар върху католическата църква по българските земи. След въстанието до края на века за Никополската се споменават само двама духовници. Едва през 1721 г. става възможно да бъде назначен дубровничанинът Марко Андрияши за епископ на Никополската епархия. Поради назначението му за софийски архиепископ през 1725 г., на негово място е въздигнат в епископски сан през 1728 г. Никола Станиславович, братовчед на Филип Станиславов. Поради гонения от страна на турците през 1737 г. Станиславович (резиденцията на когото била в Крайова), заедно с 300 семейства от епархията (около 2000 католици-павликяни), побягват в Банат, където през 1739 г. е назначен за Чанадски католически епископ със седалище в Темишвар (Тимишоара).
През 1751 г. Рим провожда за глава на епархията епископ Никола Пулиези с трима мисионери от конгрегацията на баптистините, основана в Рим през 1750 г. в чест на Св. Йоан Кръстител. С това се поставя началото на ново опит за обновление дейността на католическите мисии в България. През 1767 г. епископ Пулиези е назначен за Дубровнишки епископ и на негово място идва Себастиан Канепа, от същия орден, ръкоположен за епископ в Цариград на 12 юни 1768 г., той не успява да управлява дълго; починал от простуда в с. Ореш през януари следващата 1769 г.
Седем години след смъртта му епископската катедра стои незаета. През 1776 г. за Никополски епископ е ръкоположен Павел Гайдаджийски, наричан още Дуванлията – един от първите българи, завършили висше образование и е един от най-образованите българи през ХVІІІ век. Първоначално епископът установява седалището си в Белене, после в Русе и поради преследването от турците накрая в Букурещ.
С декрет на папа Пий VI от 1781 г. била закрита Българската францисканска провинция и Никополската епархия била поверена на конгрегацията на отците пасионисти. Един от първите монаси – пасионисти е отец Франциск Ферери, който е избран за епископ след смъртта на епископ Гайдаджийски. Едва през 1838 г. по време на епископ Йосиф Молайони местопребиваването на Никополския епископ се връща в България – в Белене.
По време на управлението на епископ Анджело Парси (след 1848 г.) католиците добиват право да строят църкви и в годините между 1852 и 1860 са въздигнати храмовете в павликянските села Лъджене, Ореш и Белене, осветени от него самия. По силата на предписанията за религиозните свободи на Хатихумаюна от 1856 г. в Букурещ биват поръчани и първите камбани в епархията – две за село Белене и по една за Трънчовица и Лъджене. През 1857 г. епископът поръчва още две във Виена, които подарява на село Ореш.
На 19 октомври 1863 г. епископ Антон-Йосиф Плуим, е представител на Никополската епархия на Първия Ватикански събор в Рим. На 20 август 1870 г. за Никополски епископ в Рим е ръкоположен Игнат Феликс Паоли. Неговото управлението е свързано с важни преобразования в структурата на Католическата църква след Освобождението на България.
Софийско-пловдивската епархия през XVIII-XIX век През 1647 г., южнобългарските павликяни окончателно са приобщени към Католическата църква. Макар и да не вземат участие в Чипровското въстание, те също търпят неговите последици. В края на XVII в. в докладите за Софийската архиепископия конкретно се упоменават като католически едва 8 селища, из които се срещали 14 свещеници и монаси. Поради затруднените условия за мисионерска дейност през 1699 г. Софийската архиепископия е превърната в епископия от папа Инокентий XII, чиито наместници са със седалище в Пловдив близо до компактната група вярващи. Също е променено името на Софийско-пловдивска. Едва през 1742 г. положението в епархията започва да се нормализира, когато за епископ е избран Никола Анджелли Радовани от Шкодра, Албания.