Битката за Филипинско море е голяма военноморска битка в хода на Втората световна война, в която е елиминирана способността на Императорския флот на Япония да провежда мащабни действия със самолетоносачи. Провежда се по време на американското нахлуване на Марианските острови, част от Тихоокеанската кампания. Това е последната от пет големи битки, включващи самолетоносачи от двете страни, както и най-голямата битка между самолетоносачи в историята, като в нея участват 24 самолетоносача с общо 1350 самолета.

Благополучният за американците изход от битката по принцип се приписва на техните подобрения по обучението, тактиката, технологиите и дизайна на корабите и самолетите си. В хода на битката, американските подводници потапят два от най-големите японски самолетоносачи в сражението.Roscoe, T. (1949) Pig Boats New York: Bantam Books, ISBN 0-553-13040-4 Американските самолетоносачи предприемат продължителна атака, потапяйки един лек самолетоносач и повреждайки други кораби, макар голяма част от връщащите се самолети от нападението да свършват горивото си и да падат в морето. Тези резултати пораждат поддръжници на тезата, че подводницата е по-важен боен кораб от самолетоносача. Въпреки че по това време се смята, че битката е пропуснат шанс да се унищожи японския флот, императорските сили все пак губят основната си маса, която така и не успяват да възстановят.

Контекст Японски план за решителна битка Още от началото на военния конфликт през декември 1941 г. японският военен план е да се нанесат толкова тежки загуби по американските военни сили, че американското правителство да моли за примирие и да позволи на Япония да задържи владенията си в Югоизточна Азия. Макар числено и индустриално превъзхождано от самото начало, японското висше командване вярва, че едно-единствено решително сражение би им позволило да победят САЩ.

Адмирал Исороку Ямамото започва да се притеснява относно тази стратегия, но той е убит в хода на операция Мъст на 18 април 1943 г. На следващия ден адмирал Минеичи Кога го наследява като главнокомандващ на Обединения флот. Кога иска Императорският флот да влезе в схватка с американския флот в „една решаваща битка“ в началото на 1944 г. През март 1944 г. Кога е убит, когато самолетът му Kawanishi H8K попада в тайфун и се разбива. Назначен е нов главнокомандващ на Обединения флот – Соему Тойода, който финализира японския план.History of U.S. Marine Corps Operations in World War II, pp. 260 – 61. "Strategic Victory in the Marianas Liberation of Guam; Capture of Saipan and Tinian" Планът е приет в началото на юни 1944 г. и е задвижен в рамките на седмици. Той цели удрянето на американския флот, за който се знае, че се придвижва към Сайпан.Morison, Samuel Eliot, „History of United States Naval Operations in World War II: Vollume Eight – New Guinea and the Marianas March 1944 – August 1944“, Little, Brown and Company, Boston, 1953, 1989, Library of Congress card number 53 – 7298, page 221.

Предимства на американците Забавянето само изостря положението за Императорския флот – тяхната способност да нанесат решаващ удар само намалява от началото на войната и бързо изчезва. Към края на 1942 г. съюзническите военноморски сили вече са задминали технологичните предимства на японските кораби и самолети. Към средата на 1943 г. масовото производство на кораби и подобрени самолети започва да накланя везните в полза на Съюзниците. Съюзническите практики на обучение и подновените флотски тактики започват да използват на максимум новите комуникационни технологии.

Междувременно, въздушните сили на Императорския флот търпят загуби през по-ранните битки в Коралово море и Мидуей, а дългата кампания при Соломоновите острови (1942 – 1943) значително отслабва способността на японския флот да упражнява силата си чрез самолетоносачи. Загубите, претърпени при Соломоновите острови, драстично намаляват броя опитни летци в авионосните групи. И докато на японците им отнема почти година да се възстановят от тези загуби, по-големият промишлен капацитет и по-голямото население на САЩ позволяват на американците да възстановяват малките си загуби много по-бързо

След като изтласкват външния отбранителен пръстен на Япония в битката за Тарава в края на 1943 г., американските военноморски сили събират подобренията след 1942 г. под формата на Отряд със специално предназначение (38/58), командван от вицеадмирал Марк Митшър. Воден от този отряд в началото на 1944 г., американският флот продължава постепенното си настъпление към островите в централната част на Тихия океан. След като постигат целите си в кампанията при Гилбъртовите острови, американците предприемат поредица отслабващи врага мисии, прицелени в наземната противовъздушна отбрана на японците, което да ограничи съпротивата им срещу предстоящите морски десанти.

Малко от американските командири осъзнават колко мощен е станал Отрядът със специално предназначение. Макар първоначално да се предприемат с безпокойство, нападенията се оказват повече от успешни, особено след като важната японска база на Чуюк е неутрализирана.

Предимства на японците Японците разполагат с редица преимущества, за които се надяват, че ще обърнат хода на войната в тяхна полза. Макар да са числено и технологично превъзхождани, те планират да подкрепят самолетоносачите си със самолети от сушата. Освен това, японските самолети имат по-голям обсег, което би им позволило да удрят американските самолетоносачи, докато японските самолетоносачи се намират извън обсега на американските самолети. Разполагайки с островни бази в региона, японците се надяват да ударят от въздуха американския флот, да се приземят по островите, след което да ги атакуват отново по пътя обратно.

В района преобладават пасатите. Самолетите на самолетоносачите по това време се нуждаят от насрещен вятър, за да излетят. Източните пасати, които преобладават в централната част на Тихия океан, предполагат, че самолетоносачите трябва да се движат на изток, за да могат от тях да излитат самолети. Поради тази причина, флот, разположен западно от Марианските острови, би бил в позиция да започне и спре битка, като по този начин инициативата е в ръцете на японците.

Различни перспективи Докато американските командири, в частност адмирал Спрюънс, се опасяват относно евентуална японска атака срещу американските транспортни съдове и десантни части, японската цел всъщност е да се влезе в схватка с Отряда със специално предназначение и да се победи. Японските командири считат Марианските острови, включително Гуам, Тиниан и Сайпан, за своя вътрешен отбранителен пръстен. Наземните изтребители и бомбардировачи на тези острови контролират морските коридори до Япония и защитават японските острови. Докато американците се подготвят за кампания при Марианските острови, Императорският флот заключава, че решителната битка не може да бъде повече отлагана.

Начална фаза

На 12 юни 1944 г. американските самолетоносачи осъществяват удари на Марианските острови, по този начин убеждавайки адмирал Тойода, че САЩ се готви да нападне. Този ход е изненадващ – японците очакват следващата мишена за американците да е по̀ на юг: или Каролинските острови, или Палау. Поради това, те разполагат едва с 50 самолета на Марианските острови. От 13 до 15 юни американските самолетоносачи нанасят още въздушни удари, докато морските сили бомбардират Марианските острови. На 15 юни първите американски части правят десант на Сайпан.

Тъй като контролът над Марианските острови би предоставил на американските стратегически бомбардировачи възможност да атакуват главните японски острови, Императорският флот решава, че е време за дългоочакваната решителна битка. Тойода веднага нарежда на флота да контраатакува, пускайки в боя почти всички военни кораби.

Основните части от флота се срещат на 16 юни в западната част на Филипинско море и зареждат с гориво на 17 юни. Адмирал Джисабуро Озава командва тази сила от новопостроения си флагмански кораб „Тайхо“. Освен обширни командни съоръжения, подобрени противоторпедни булове и голяма въздушна група, „Тайхо“ е първият японски самолетоносач с бронирана летателна палуба, проектирана да издържа на бомбени попадения.

В 18:35 ч. на 15 юни американската подводница „Флайинг Фиш“ забелязва японско формирование от самолетоносачи и линейни кораби, приближаващи от протока Сан Бернардино. Час по-късно подводницата „Сийхорс“ забелязва сила от линейни кораби и крайцери, идваща от юг. Подводниците имат нареждане да докладват контакт с врага, преди да предприемат атака, така че „Флайинг Фиш“ изчаква да се стъмни, след което излиза на повърхността, за да предаде информацията си по радиото. Командир Реймънд Спрюънс на 5-и флот е убеден, че наближава голяма битка. След като се консултира с адмирал Честър Нимиц, който е в щаб-квартирата на Тихоокеанския флот в Хаваи, той нарежда на Отряд със специално предназначение 38, който е изпратил две авионосни групи на север да пресрещне японски подкрепления, да се прегрупира и да тръгне на запад от Сайпан – към Филипинско море.

На по-старите линейни кораби, крайцери и ескортни самолетоносачи е наредено да останат близо до Сайпан под името, за да защитават атакуващия флот и да предоставят поддръжка от въздуха за десантите.

Малко преди полунощ на 18 юни Нимиц изпраща съобщение на Спрюънс, че японски съд е нарушил радио мълчанието. Прихванатото съобщение е заповед на Озава към наземните му въздушни сили в Гуам. Местоположението на подателя е засечено на приблизително 560 km запад-югозапад от Отряд със специално предназначение 58. Митшър отчита възможността съобщението да е японска примамка, тъй като японците често изпращат един-единствен кораб надалеч, който да наруши радио мълчанието и да заблуди врага относно истинското местоположение на основната сила.

Митшър осъзнава, че има възможност през нощта да се натъкне на силите на Озава. Арли Бърк, началник-щаб на Митшър (бивш ескадрилен командир, който е спечелил няколко нощни сражения над Соломоновите острови), счита, че командир Уилис Лий ще приветства възможността. Но Лий силно се противопоставя на такъв сблъсък. След като лично е претърпял объркваща нощна битка при Гуадалканал, Лий не е ентусиазиран за среднощна схватка с японските сили, вярвайки, че екипажът му не е адекватно подготвен за това. Малко след като научава мнението на Лий, Митшър поисква разрешение от Спрюънс да придвижи Отряд със специално предназначение 58 на запад през нощта, за да достигне позиция за атака призори, което би позволило максимална въздушна атака срещу противника.

Спрюънс обмисля предложението в продължение на час, но в крайна сметка го отхвърля. Щабът на Митшър е разочарован от решението на Спрюънс. Спрюънс решава да изчака врага, което контрастира с мнението му в битката при Мидуей през 1942 г., когато той поддържа идеята за незабавно нападение, още преди собствената му ударна група да се е събрала, тъй като неутрализирането на вражеските самолетоносачи, преди да излетели самолетите им, е от ключово значение за оцеляването на неговите самолетоносачи.The Battle of the Philippine Sea 19 – 20 June 1944

Всъщност, решението на Спрюънс е повлияно от заповедите на Нимиц, който изрично казва, че защитата на инвазионния флот е основната задача на Отряд със специално предназначение 58. Спрюънс се опасява, че японците ще се опитат да привлекат флота му далеч от Марианските острови с примамка, докато в същото време се промъкват за атака срещу десантните части.C. N. Trueman, The Battle of the Philippine Sea The History Learning Site Локализирането и унищожаването на японския флот не е първостепенната му цел и той не желае основната сила на американския Тихоокеански флот да бъде привлечена на запад, далеч от десантните сили. Митшър приема решението без да коментира. Решението на Спрюънс, макар впоследствие разкритикувано, със сигурност е оправдано – към този момент е добре известно, че японските операционни планове често разчитат на използването на примамки и заблуждаващи сили. Обаче, точно в този случай, планът не предвижда заблуждаващ аспект.