Вало̀вища или Вало̀вище, също Демир Хисар, или Демирхисар (, Сидирокастро, катаревуса: Σιδηρόκαστρον, Сидирокастрон, ) е град в Гърция, в област Централна Македония, център на дем Синтика, както и на Валовищката епархия.
География Валовища се намира на 25 километра северно от Сяр и на 15 километра от граничния контролно-пропускателен пункт Кулата – Промахон (Драготин) на българо-гръцката граница на Европейски път E79, свързващ Орадея и Солун. Градът е разположен в Сярското поле между планините Сенгелска (Ангистро) и Шарлия (Врондос). Построен е амфитеатрално в западното подножие на хълма Хисар. През града минава река Белица (Крусовитис) или Крушевската река, ляв приток на Струма, която го разделя на две части, свързани с няколко красиви моста – Калканис, по името на инженера, който го е построил и Ставрос (на гръцки кръст), защото от него на Богоявление се хвърля кръстът в реката. Край града има минерални бани, които са известни с лековитите си свойства.
История Етимология Според Йордан Н. Иванов името е от по-старо *Бѣловища от личното име *Бѣло с обичайна замяна на българско б с гръцко β, сравними са Вержани < Брежани, Вич < Бич. Патронимът може да е и от личното име Вало. Йордан Заимов също смята, че е от Бѣловища с обичайна графична замяна на б с β. Гръцката форма Βαλαβίστα се обяснява чрез асимилация на Βαλο- в Βαλα-.
Според академик Иван Дуриданов обаче наличието на селищни имена Valići в Хърватия, Валице, Ваљево, Ваљевац в Сърбия насочвак етимологията към първоначален патроним на -ишти < -itji Валовишти от фамилното име Валов, което идва от личното име Вало, Вальо, умалително на Васил или съкратено от Валерий, сравнимо е старочешкото Valek.
Жителското име е вало̀вищя̀нин, вало̀вищя̀нка, вало̀вищя̀не.
Античност В гръцката историография традиционно до началото на XXI век е застъпено становището, че първите засвидетелствани обитатели на региона през Античността са тракийското племе синти, за които споменават Омир, Херодот и Тукидид. Античните автори наричат областта Синтика, а неин център е град Хераклея Синтика. В 2002 година е доказанано, че Хераклея Синтика е античният град при село Рупите, Петричко.Георги Митрев, Тодор Тараков, CIVITAS HERACLEOOTARUM – Новооткрит епиграфски паметник с името на античния град при Рупите, Петричко. Виж: сп. Археология, 2002, кн. 4,25 – 32.Lepelley, Claude. Une inscription ďHeraclea Sintica (Macédoine) récemment découverte, révélant un rescrit de ľempereur Galère restituant ses droits à la cite. in: Zeitschrift für Papyrologie und Epigraphik, 146 (2004), 221 – 231.
Средновековие
През Средновековието Валовища е гранична крепост между България и Византийската империя, която често попада в границите ту на едната, ту на другата държава. Според гръцките историци именно в околностите на Валовища при село Рупел се е състояла решителната битка при Клиди през 1014 година между войските на българския цар Самуил и византийския император Василий II Българоубиец. Затова и след влизането на областта в Гърция село Рупел е прекръстено на Клиди.Според повечето български историци клисурата Клиди (на гръцки ключ), в която се е състояло сражението не е Рупелският пролом на Струма, а долината на река Струмешница между Беласица и Огражден при село Ключ.
Името Валовища се споменава в една дарителска грамота за светогорския манастир Космидион на император Алексий I Комнин от 1081 година. Византийската писателка Анна Комнина пише, че в 1106 или началото на 1107 година император Йоан II Комнин на път за Солун минал през град Валависта (Βαλαβίστα), където се родили синът му Алексий Комнин и дъщеря му Мария Комнина. През 1246 година във Вагависта (Βαγαβιστα) император Йоан III Дука Ватаци приел делегация от мелнишки първенци, желаещи да предадат града на Никейската империя.Василъ Златарски. История на българската държава през среднитѣ векове. Том III. България при Асѣневци. стр. 434.
През втората половина на XIV век градът влиза във феодалното владение на деспот Иван Углеша със столица Сяр. Крепостта пада в ръцете на османските турци на 20 септември 1383 година.
В Османската империя
През XVII век Валовища е център на вилает. В османски данъчни регистри на немюсюлманското население от 1616 – 1617 година е отбелязано, че махалата Чаршу на град Тимур хисаръ има 82 джизие ханета (домакинства), а махалата Капу-и Сивроз – 193 джизие ханета.Турски извори за българската история, т. VII, София 1986, с. 227 В средата на XVII век през града минава османският пътешественик Евлия Челеби, който пише, че Демирхисар е средище на каза и има 1600 покрити с керемиди, едноетажни и двуетажни каменни къщи. Крепостта му е непристъпно каменно съоръжение, но е изоставена. Всички жители живеят в долния град.Евлия Челеби. „Пътепис“, София, 1972, стр.170 – 172.
През XVIII и XIX век във Валовища има значително българско население, което носи името мърваци. Тъй като районът е богат на природни изкопаеми – желязо, лигнит, манган, мед, доломит, мрамор – населението се препитава предимно с рударство и железарство, откъдето идва и името на града – Сидирокастро и Демир Хисар означават желязна крепост.
Една султанска заповед от 1751 година сочи Валовища като център на хайдутство. В края на XVIII век аянинът на Валовища води независима политика и участва активно в кърджалийските размирици.
Гръцкият просвещенец Атанасиос Псалидас пише в своята „География“ (1818 – 1822), че Демир Исар е населяван от „турци и българи“. През XIX век на няколко пъти поклоннически групи от града посещават Рилския манастир. През 1844 – 1845 година те внасят в манастирската каса 1115 гроша.Камбурова-Радкова, Румяна., Рилският манастир през Възраждането. София, 1972, стр. 95.
В 1848 година руският славист Виктор Григорович пише в „Очерк путешествия по Европейской Турции“:
От втората половина на XIX век във Валовища има българска община и българско училище. През 70-те години във Валовища сред власите и българите патриаршисти се появява клон на Атинския силогос – Дружеството за разпространение на гръцка просвета. На 20 май 1878 година българската община във Валовища се присъединява към Мемоара на българските църковно-училищни общини в Македония до Великите сили с искане за влизане в сила на Санстефанския договор и присъединяване на Македония към България, с подписите на поп Димитър Кърчовски и Иван Гологанов.Иванов, Йордан. Български старини из Македония, София, 1970, стр. 659. Българските жители на града участват активно в Кресненско-Разложкото въстание и в революционната дейност на ВМОРО в четата на местния войвода Илия Кърчовалията.
Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“), който се основава на гръцки данни, в 1878 година пише, че в Демир Хисар (Démir-Hissar), Мелнишка епархия, живеят 120 гърци. Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“ в 1873 година в Демир Хисар (Démir-Hissar) има 640 домакинства – 1000 мюсюлмани, 900 българи и 50 власи.
В 1891 година Георги Стрезов пише за града:
Според Густав Вайганд в Демир Хисар живеят около 500 души арумъни, които произлизат от западните села на Пинд.
Според Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в началото на XX век Демиръ Хисаръ (Валовища) има 5840 жители, от които 3300 турци, 1200 българи, 450 черкези, 420 цигани, 350 гърци и 120 власи.
В учебната 1897/1898 година главен учител в българското училище във Валовища е Константин Мавродиев. С идването му тук, учебното дело бележи напредък, а празникът на светите братя Кирил и Методий започва да се се празнува не само от учениците от „Долни Варош“, а от целия град и селата.Тасев, Христо. „Борба за национална просвета в Мелнишкия край“. София, 1987, стр. 121. След Илинденското въстание в 1904 година 30 къщи от Валовища минават под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в града има 24 българи екзархисти, 864 българи патриаршисти, 245 гърци, 240 власи и 162 цигани.
От средата на XIX век градът постепенно засенчва традиционния икономически център в северната част на Сярското поле Долна Джумая. В началото на XX век по-голяма популярност в българската културна среда добива официалното турско име на града Демир Хисар. Градът е наричан и Серски Демир Хисар, за да се отличава от областта Демир Хисар, наричана Битолски Демир Хисар.
До началото на Балканската война от 1912 година местната българска община поддържа във Валовища смесена прогимназия с икономически пансион и едно основно училище в които се обучават до 150 ученици. В града има и малка българска църква. Със собствени и екзархийски средства, общината купува голям парцел южно от града за строеж на къщички за българи-преселници от селата. В двора на старото училище през 1910 година започва строеж на триетажна прогимназиална сграда, която до началото на войната е покрита и почти готова. Сградата е построена главно с пожертвуванията на българите от околните села.Научна експедиция в Македония и Поморавието 1916, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1993, стр. 310 – 311.
Валовища е освободен от четите на Яне Сандански и Александър Буйнов, и 4-та дружина на 50-и полк на Седма пехотна рилска дивизия на генерал Георги Тодоров на 23 октомври 1912 година. Двадесет и четири жители на Валовища, а от цялата каза 338 души постъпват в Македоно-одринското опълчение, прераснало в 1915 година в Единадесета пехотна дивизия. Преди изтеглянето на турските войски от Валовища са убити и изгорени 199 от жителите на града. Димитър Божиков е назначен за заместник-кмет.
В Гърция
По време на Междусъюзническата война на 25 юни гърците от Валовища под ръководството на гръцкия владика Константин нападат изтеглящите се конвои с обозите и бежанските колони от серските села, тръгнали на север към България. Нападнат е и пристигналият от Сяр санитарен влак. При сблъсъка загиват 250 българи. Българската армия отговаря с огън, като избива 71 гърци, включително владиката Константин и първенецът Томас Папахаризану. 27 юни 1913 година Валовища е зает от гръцката армия и голяма част от българското му население бяга в България. На негово място се заселват гърци, емигрирали от Мелник. Букурещкият мирен договор оставя града в Гърция.Карнегиева фондация за международен мир. „Доклад на международната комисия за разследване причините и провеждането на Балканските войни“. стр. 282 – 284.
През Първата световна война на 17 август 1916 година Валовища е отново освободен от Седма пехотна дивизия и влиза в Драмската военноинспекционна област. През май 1917 година във Валовища са разкрити гръцки шпионски организации и са възбудени съдебни процеси. През юли след заповед от главната квартира в Кюстендил 3878 „по-събудени гърци“ – свещеници, учители, чиновници от Сярско и Демирхисарско са изселени в България. По Ньойския договор Валовища отново попада в Гърция и след Гръцко-турската война и последвалия я Лозански мирен договор в 1922 година във Валовища се заселват много гръцки бежанци от Понт и Източна Тракия. Между 1913 и 1928 година от Валовищка околия са изселени 10 756 българи, а са настанени 27 187 емигранти от Турция. Според преброяването от 1928 година градът е със смесено местно-бежанско население с 455 бежански семейства с 1697 души. Между двете световни войни най-силни са културните асоциации на мелнишките гърци – женските Възраждане (Αναγέννηση) и Хармония (Αρμονία) и мъжката Контакт на добрата надежда на Мелник (Σύνδεσμος Ευελπίδων Μελενίκου).