Акулообразните (Selachimorpha), известни като акули, са надразред хрущялни риби от подклас Пластинчатохрили (Elasmobranchii). Въпреки това, терминът „акула“ също е бил използван и за изчезналите членове на този подклас извън Selachimorpha, като например тези от родовете Cladoselache и Triodus. В рамките на тази по-широка дефиниция, най-ранните доказателства за съществуването на акули са датирани отпреди около 420 млн. години, т.е. преди времето на динозаврите. Съвременните акулообразни включват около 440 вида, вариращи по размери от сантиметри при карибския вид Etmopterus perryi, достигащ максимален размер от 21,2 cm до няколко метра при , достигаща до 12 m. Акулообразните обитават всички морета и могат да се срещнат на дълбочини до 2000 m. По правило не живеят в сладки води. Изключенията от него са много малки като бичата и речните акули, обитаващи както сладки, така и солени води. Акулообразните имат 5 до 7 хрилни отвора. Притежават няколко реда, заменяеми зъби.
Всички видове се отличават с издължено торпедовидно тяло и характерно разположена уста в долната част на главата. Голяма част от видовете, като например голямата бяла акула, тигровата акула и акулите чук са хищници от високо ниво – т.е. на върха на хранителната верига. Изключителните качества и способности на хищници придават на акулообразните мистериозен, но и страховит вид. Въпреки че репутацията на акулите е свързана с поведението на десетките върховни хищници от надразреда, то по-голямата част от видовете са сравнително по-безобидни и водят бентосен начин на живот, други са планктоноядни, а трети мършоядни, без да проявяват висока степен на агресия. Оцеляването на редица видове е заплашено от масирания им промишлен улов, изтребване, замърсяване и увреждане на местообитанията.
Проучване на биолози от Чикагския университет може да преобърне теориите за еволюцията на гръбначните животни. В публикация от юни 2012 г. в Дейли Мейл се твърди, че примитивната планктоноядна акула Acanthodes bronni, живяла преди около 300 млн. години е прародител на всички класове челюстни гръбначни животни. Въпреки все още неясните сведения, днес за акулите са известни факти, свързани с различни еволюционни експерименти сред видовете в надразреда – от циркулярно изглеждащата уста при Helicoprion bessonovi, през гигантските размери при суперхищника мегалодон, до странната форма на главата при днес съществуващите чукоглави акули. Еволюционно появата, начина на растеж и структура на зъбите, формиращи се от дермални образувания, днес се е запазил при всички класове гръбначни животни. Доказателството за това се наблюдава в етапите на ембрионалното развитие на плода при гръбначнитеКръстев Х., Витанов С., „Ембриология“, Земиздат, София 1994 г. ISBN 954-05-0203-9.
Етимология Думата „акула“, използвана в славянските езици вероятно е с произход от дума, използвана в северния клон на германското езиково семейство. С думата „hákall“ се наричат акулите в архаичния исландски езикФасмер М. (А-Д) // Этимологический словарь русского языка = Russisches Etymologisches Wörterbuch / под ред. проф. Б. А. Ларина. – Второе, стереотипное. – М.: Прогресс, 1986. – Т. 1. – С. 67. – 576 с. – 50 000 экз.Крылов Г. А. Этимологический словарь русского языка. – СПб.: ООО „Полиграфуслуги“, 2005. – С. 15. – 432 с. – 10 000 экз..
До 16 век акулите сред европейските езици са наричани „морски кучета“. С това име и днес са наричани от някои народи.
Думата, с която днес са наричани в английския език е „shark“. Въпреки честата употреба произходът ѝ е не напълно ясен. Според една от теориите произлиза от думата xok (произнася се като шок, 'shok') използвана в юкатанската форма на езика на маите. Доказателство за тази етимология идват от Оксфордския английски речник, в който името „shark“ е въведено от сър Джон Хокинс. Същото е използвано през 1569 г. от моряците в Лондон, пътували в карибски води и описващи едрите представители на надразреда.
Друг от възможните варианти за навлизането на думата в английския език е от немската дума Schorck. Същата означава „престъпник“, „мошеник“, но в преносен смисъл може да се тълкува и като хищник, който плячкосва другите. Ето защо е възможно думата да се е наложила за да опише хищническото поведение на акулите.Online Etymology Dictionary, shark
Разпространение
Акулообразните са разпространени във всички океани и климатични пояси. Болшинството от тях са соленоводни видове и само няколко вида могат да живеят в сладка вода. Пример за това е бичата акула, която може да се открие нагоре по течението на реки като Амазонка и Замбези. Най-често се срещат в екваториални, тропични, умерени и дори полярни води. Акулите добре се приспособяват към средата, в която се намират. По отношение на морската дълбочина основният масив от видове се среща на дълбочина до 2000 m, много малка част до 3000 m, и почти като изключение единични видове се срещат и на по-голяма дълбочина. Най-голямата документирана дълбочина на обитание е тази при – 3700 m.
В България и по-точно във водите на Черно море се среща черноморската (кучешка) акула (Squalus acanthias), като видът е разпространен и в Атлантическия и в Тихия океан. Черноморската акула е дънна стадна риба, дълга до 1,5 m и тежаща до 10 – 12 kg. Яде главно дребни риби, по-малко безгръбначни, безопасна за човека, живородна – ражда 16 – 32 малки. Използват се кожата, месото, черният дроб (81% мазнини), като световният годишен улов е 400 000 тона. В България се ловят по около 10 тона. Много рядко в Черно море се среща малката бодлива акула (Squalus blainville), край българските брегове е отбелязан само един екземпляр.
Еволюция
Възход Първите акулообразни риби са се появили преди около 450 млн. години, но най-древните сигурни свидетелства за съществуването на акулите са вкаменелости от зъби на възраст около 400 млн. години. Това са малки зъби, които принадлежали на риби с дължина не повече от 30 cm. Основните сведения за древните акули и теориите за техния произход се базират най-вече на останките от открити зъби. Причината за това се дължи на факта, че хрущялните скелети след смъртта бързо се разлагат и откриването на добре запазен скелет на акула е рядко събитие. Една от най-древните такива находки е прекрасно съхраненият скелет на Cladoselache – риба от девон на възраст около 350 млн. години. През тази епоха огромни територии от днешна Европа и Северна Америка са покрити от топли недълбоки морета, които създават благоприятни условия за развитие на морските организми. Така редом с други древни риби акулите също процъфтяват и се увеличава видовото им многообразие. В тази епоха акулите се конкурират основно с панцерните риби, но в сравнение с тях притежават предимства в строежа на тялото. Тялото на акулите е значително по-опростено и притежава по-добри хидродинамични характеристики.
Разцвет
В началото на карбон видовото разнообразие на акулите нараства до такава степен, че днес много учени наричат този период „Златната епоха на акулите“. Като допълнение на това, през карбон се появяват и акулови риби с причудливо устройство на тялото. Пример за това е рибата Stethacanthus. Вероятно е достигала на дължина около 3 m, а характерен белег е наличието на шлем от малки зъбчета и необичайно образувание на гърба, което наподобява четка за бръснене. То се е намирало приблизително там, където се намира гръбната перка.
Друг пример са рибите Helicoprion и Ornithoprion, при които са се развили закръглени зъби на долната челюст изглеждащи и вероятно действащи като дискове на циркуляр. Приблизително по същото време възниква и т.нар. „конвейерна“ подмяна на зъбите. Тази особеност е характерен белег при днешните видове акули, които през живота си могат да подменят около 30 хиляди зъба.
След карбон в историята на акулите има още два важни периода, които определят днешното състояние на надразреда. Единият е през еоцен (преди 56 – 35 млн. години), когато се формира основната част от видовете съвременни акули. Вторият е през миоцен (преди 23 – 5 млн. години), когато в океаните се е срещала огромната бяла акула Carcharodon megalodon..
Голямото оцеляване Към края на карбон, приблизително преди около 300 млн. години, акулите достигат апогея на видовото си разнообразие. Почти без съществени еволюционни изменения просъществуват така до Голямото измиране между перм и триас. При този глобален катаклизъм, който се случва преди около 245 млн. години в резултат на масовото изригване на вулкани, драстичната промяна на климата и промяна на морското равнище измират около 96% от видовете морски обитатели. В резултат на промяна на хранителните вериги много от видовете акули също изчезват. Въпреки това, някои от видовете оцеляват и така акулите успяват да заемат нови екологични ниши, заемани от други господстващи дотогава видове.
В сянката на влечуги и бозайници В следващите периоди – триас, юра и креда, успоредно с развитието на влечугите, акулите придобиват висока скорост и по-съвършени сензорни органи. През този период се появяват и видове с огромни размери. Например акулите от род Cretoxyrhina надхвърлят дължина от 6 m. В геологични пластове от креда се откриват зъби, сходни по устройство на днешната тигрова акула. През този период се появяват и предците на широкоустата акула (Megachasma pelagios) и сивите акули.
С измирането на гигантските влечуги на сушата господстващо положение заемат бозайниците. Някои от тях еволюират към живот във водата. Така се появяват китове, делфини, тюлени, морски крави, които се превръщат в плячка за предците на бялата акула.
Преди около 50 милиона години се появява и акула с огромни размери – Carcharodon megalodon. По устройство на тялото мегалодонът наподобява днешната бяла акула, но е със значително по-големи размери. Най-големият открит зъб от този вид е с дължина повече от 15 cm. Според размерите на зъба и формата на тялото се предполага, че общата му дължина е между 12 и 30 m. Предполага се, че гигантските акули изчезват преди около 30 до 5 млн. години в резултат на климатични промени и намаляване на хранителните ресурси.
Класификация
Акулообразните риби са класифицирани в инфратип Челюстни гръбначни животни (Gnathostomata), клас Хрущялни риби (Chondrichthyes), подклас Пластинчатохрили (Elasmobranchii). Днес съществуват повече от 440 вида същински акули класифицирани в 8 разреда с общо 30 семейства в тях:
Рогати акули (Разнозъбообразни акули) (Heterodontiformes). Представителите на разреда се появяват през триас. Представляват предимно дънни акули, водещи нощен начин на живот. Притежават два гръбни плавника с шипове и анален плавник. Разпространени са от приливните зони до шелфовите води. Всички са яйцеснасящи.
Многохрилообразни акули (Hexanchiformes). Разредът е сред най-древните от днес съществуващите – появява се през перм. Съставен е от две семейства, всяко от които се отличава по форма на тялото – змиорковидно или торпедовидно. Хрилете са с шест или седем хрилни дъги, имат по един гръбен и анален плавник. Разпространени са основно в прохладните дълбоки води на тропиците. Яйцеживородни са.
Ламнообразни акули (Lamniformes). Появяват се през юра. В разреда преобладават видове с големи размери на тялото. Имат торпедовидна форма на тялото, по пет хрилни дъги, два гръбни и един анален плавник. Разпространени са от приливните океански води до дълбоки води. Яйцеживораждащи са.
Пилозъби акули (Китови акули) (Carcharhiniformes). Това е разреда с най-голямо видово разнообразие. Появяват се през юра. Разпространени са в топлите тропически морета от приливните зони до дълбоките океански води, почти повсеместно. С изключение на китовата акула всички обитават дъното. На външен вид се различават помежду си, но всички притежават пет хрилни дъги, два гръбни плавника (с изключение на вида Pentanchus profundicolus) и анален плавник. Възможностите за възпроизводство са доста разнообразни, срещат се яйцеснасящи, яйцеживородни и живородни.