Луиз Мишел (; 29 май 1830 – 9 януари 1905) е учителка и важна фигура в Парижката комуна. След наказателното ѝ транспортиране в Нова Каледония тя прегръща анархизма. Когато се завръща във Франция, тя се изявява като важен френски анархист и тръгва на турнета с лекции из Европа. Журналистът Браян Дохърти я нарича „френската гранд дама на анархията“. Нейното използване на черен флаг на демонстрация в Париж през март 1883 г. също е най-ранното развято знаме известно с това, което ще стане известно като черния флаг на анархията.
Ранен живот Луиз Мишел е родена на 29 май 1830 г. като извънбрачна дъщеря на прислужница, Мариан Мишел, и син на къщата, Лоран Демахис. Тя е отгледана от своите баба и дядо по бащина линия, Шарлот и Шарл-Етиен Демахи, в североизточна Франция. Тя прекарва детството си в Château de Vroncourt и получава либерално образование. Когато нейните баба и дядо умират, тя завършва учителско обучение и работи в селата.
Кариера и активизъм През 1865 г. Мишел отваря училище в Париж, което става известно със своите модерни и прогресивни методи. Мишел си кореспондира с видния френски романтик Виктор Юго и започва да публикува поезия. Тя се включва в радикалната политика на Париж и сред нейните сътрудници са Огюст Бланки, Жул Валес и Теофил Фере. През 1869 г. феминистката група Société pour la Revendication des Droits Civils de la Femme (Общество за търсенето на граждански права на жените) е обявена от Андре Лео. Сред членовете на групата бяха Мишел, Пол Минк, Елиска Винсент, Елизе Реклю и съпругата му Ноеми, г-жа Жул Симон, Каролаин дьо Баро и Мария Дерайсмес. Поради широкия диапазон от мнения, групата реши да се фокусира върху темата за подобряване на образованието на момичетата.
Обикновено известна като Revendication des Droits de la Femme (Искане за права на жените), групата имаше тесни връзки със Société Coopérative des Ouvriers et Ouvrières (Кооперативно дружество на работниците мъже и жени). Така манифестът от юли 1869 г. на Revendication des Droits de la Femme е подписан от съпругите на войнствени членове на кооперацията. Манифестът е подкрепен и от Софи Доктринал, подписвайки с Citoyenne Poirier (гражданин Poirier), който по-късно ще стане близък сътрудник на Мишел в Парижката комуна. През януари 1870 г. Мишел и Лео присъстват на погребението на Виктор Ноар. Мишел изразява разочарование, че смъртта на Ноар не е била използвана за свалянето на Империята. В началото на обсадата на Париж, през ноември 1870 г., Лео в лекция заявява: „Не е въпрос на практикуване на политика, ние сме хора, това е всичко.“
Парижка комуна По време на обсадата Мишел става част от Националната гвардия. Когато Парижката комуна е обявена, тя е избрана за ръководител на Комитета за бдителност на жените в Монмартър. През април 1871 г. тя се хвърля във въоръжената борба срещу френското правителство. Тя е любовница на Теофил Фере, старши член на Комуната и на нейния Комитет за обществена безопасност. Фере е този, който нарежда екзекуцията на Жорж Дарбой, архиепископът на Париж. Тя е свързана с Фере и Раул Риго, двама от най-войнствените членове на Парижката комуна. Въпреки това Фере и Риго я убеждават да не изпълнява плана си за убийството на Адолф Тиер, главен изпълнителен директор на френското национално правителство. Вместо това Мишел се бие с 61-ви батальон на Монмартър по време на Кървавата седмица, битката, която сложи край на Комуната, и организира станции за линейки. В мемоарите си тя по-късно пише „о, аз съм дивак, харесва ми миризмата на барут, сачми, летящи във въздуха, но преди всичко съм отдадена на революцията“. На 24 май тя се предава на френската армия, за да спаси майка си от затвор.
Мишел идеологически оправдава една войнствена революция, прокламирайки: „Спуснах се по Бът, с пушката си под палтото, крещя: Предателство!... Нашата смърт щеше да освободи Париж“. Тя размишлява: „Може би е вярно, че жените обичат бунтовете. Ние не сме по-добри от мъжете по отношение на властта, но властта все още не ни е покварила.“ В мемоарите си Мишел признава, че реалностите на революционното правителство са засилили нейната решимост да сложи край на дискриминацията срещу жените. За отношението на своите другари мъже тя пише: „Колко пъти, по време на Комуната, съм ходила с национален гвардеец или войник на място, където едва ли са очаквали, че ще трябва да се борят с жена?“ Тя предизвика своите другари да „изиграят роля в борбата за правата на жените, след като мъжете и жените са спечелили правата на цялото човечество?“
През декември 1871 г. Мишел е съдена от военен съд заедно с хиляди затворници, заловени по време на Кървавата седмица. Тя е обвинена в престъпления, включително опит за сваляне на правителството, насърчаване на гражданите да се въоръжават и самата тя използва оръжие и носи военна униформа. Предизвикателно тя предизвиква съдиите да я осъдят на смърт с думите: „Изглежда, че всяко сърце, което бие за свобода, няма друго право освен малко олово, така че аз искам своето!“ Мишел е осъдена на наказателно транспортиране. Някои източници смятат, че 20 000 защитници на Парижката комуна са били екзекутирани по бърза процедура, въпреки че това число е силно оспорвано от други източници. Жак Ружери, известен френски историк марксист, определя вероятния брой близо до 10 000. Мишел е сред 1169-те поддръжници на Комуната, които са осъдени на депортация. На 24 май тя се предава на френската армия, за да спаси майка си от затвор.
Депортиране След двадесет месеца в затвора Мишел е натоварен на кораба Virginie на 8 август 1873 г., за да бъде депортирана в Нова Каледония, където пристига четири месеца по-късно. Докато е на борда, тя се запознава с Анри Рошфор, известен полемист, който става неин приятел за цял живот. Тя също така се среща с Натали Лемел, друга активна фигура в комуната. Именно този последен контакт кара Луиз да стане анархист. Тя остава в Нова Каледония в продължение на седем години и се сприятелява с местния народ Канак.
Проявявайки интерес към канакските легенди, космологията и езиците, особено бичеламарския креол, тя научава за канакската култура от приятелства, които е създала с хора от канак. Тя преподава френски на канаките и застава на тяхна страна в канакския бунт през 1878 г. На следващата година тя получава разрешение да стане учителка в Нумеа за децата на депортираните – сред които много алжирски кабили („ Kabyles du Pacifique “) от бунта на Шейх Мокрани (1871 г.).
Връщане във Франция През 1880 г. е дадена амнистия на тези, които са участвали в Парижката комуна. Мишел се завъръща в Париж, нейната революционна страст е неотслабена. Тя изнася публично обръщение на 21 ноември 1880 г. и продължава революционната си дейност в Европа, като присъства на анархисткия конгрес в Лондон през 1881 г., където ръководи демонстрации и говори пред огромни тълпи. Докато е в Лондон, тя също присъства на срещи в дома на Панкхърст на Ръсел Скуеър, където прави особено впечатление на младата Силвия Панкхърст. ISBN 9781134220106. Във Франция тя успешно води кампания, заедно с Чарлз Малато и Виктор Анри Рошфор, за амнистия, която да бъде предоставена и на алжирците депортирани в Нова Каледония.
През март 1883 г. Мишел и Емил Пуже водят демонстрация на безработни работници. В последвалите бунтове 500 демонстранти, водени от Мишел, ограбват три пекарни и викат „Хляб, работа или олово“. Предполага се, че Мишел ръководи тази демонстрация с черно знаме, което оттогава се превъръща в символ на анархизма. Това е първото регистрирано използване на анархисткото черно знаме.
Мишел е съдена за действията си в бунта и използва съда, за да защити публично анархистките си принципи. Тя е осъдена на шест години изолация за подбуждане към грабеж. Мишел е предизвикателна. За нея бъдещето на човешката раса е заложено на карта, „един без експлоататори и без експлоатирани“. ISBN 9781442209299. Мишел е освободена през 1886 г., по същото време като Кропоткин и други видни анархисти.
Изгнание и обиколки с лекции През 1890 г. е арестувана отново. След опит да я затворят в психиатрична болница, тя се премества в Лондон. Мишел живее в Лондон пет години. Тя открива училище и се движи сред европейските анархистки кръгове в изгнание. Нейното международно анархистко училище за деца на политически бежанци отваря врати през 1890 г. на площад Фицрой. Ученията са повлияни от либертарианския педагог Пол Робин и прилагат на практика образователните принципи на Михаил Бакунин, наблягайки на научните и рационални методи. Целта на Мишел е да развие сред децата принципите на хуманност и справедливост. Сред учителите са анархисти в изгнание, като Викторин Руши-Брошър, но също и пионери в областта на образованието като Рейчъл Макмилан и Агнес Хенри. През 1892 г. училището е затворено, когато в мазето са открити експлозиви. (Вижте анархистите от Уолсол) По-късно е разкрито, че експлозивите са били поставени там от Огюст Кулон, агент-провокатор от Специалния клон, който е работил в училището като асистент. Мишел участва в много англоговорещи публикации. Някои от писанията на Мишел са преведени на английски от поетесата Луиз Сара Бевингтън. Публикуваните произведения на Мишел също са преведени на испански от анархиста Соледад Густаво. Испанската анархистка и активистка за правата на работниците Тереза Кларамунт става известна като „испанската Луиз Мишел“.
По това време Мишел вече е станал добре познат лектор, обикаляйки многократно Европа, за да говори пред хиляди хора. През 1895 г. Себастиан Фор и Мишел основават френското анархистко издание Le Libertaire (Либертарианецът), сега наречен Le Monde Libertaire (Либертариански свят). През същата година Мишел среща Ема Голдман на анархистка конференция в Лондон, на която и двете говорят. Младата Голдман е силно впечатлена от Мишел, смятайки я за „социален инстинкт, развит до крайност“. По отношение на суровите условия в живота на Мишел, Голдман твърди, че „Анархистите настояват, че условията трябва да са радикално погрешни, ако човешките инстинкти се развиват до такива крайности за сметка един на друг.“
Мишел се завръща във Франция през 1895 г. В статия от 1896 г., озаглавена „Защо съм анархист“, Мишел твърди, че „Анархията няма да започне отново вечните страдания. Човечеството в своята битка на отчаяние ще се вкопчи в нея, за да изплува от бездната." През 1904 г. Мишел заминава на конферентна обиколка във френски Алжир. Мишел трябва да се срещне с антиколониалната кампания на Изабел Еберхард, но Еберхард почива малко преди Мишел да пристигне в Алжир.
Смърт Мишел умира от пневмония в Марсилия на 10 януари 1905 г. Погребението ѝ в Париж е посетено от повече от 100 000 души. Гробът на Мишел е в гробището Levallois-Perret, в едно от предградията на Париж. Гробът се поддържа от общността. Това гробище е и последното място за почивка на нейния приятел и колега комунар Теофил Фере.
Политическа теория
Веднъж Мишел се пошегувала: „Ние обичаме да имаме агенти-провокатори в партията, защото те винаги предлагат най-революционните предложения.“ Политическите идеи на Мишел се развиват през целия ѝ живот. Някога учител с прогресивни идеали, нейният активизъм я кара да прегърне революционния социализъм, но опитът от една неуспешна революция я превръща в радикален анархист. Нейната политическа теория напредва от мирна реформа до насилствена революция, защото тя вярва, че съвременното общество трябва да бъде напълно унищожено, за да се появи нова егалитарна ера. Многото години, прекарани в затвора и във френската наказателна колония в Нова Каледония, са централни за промяната на нейното мнение.