Анна Банти

Анна Бàнти (), псевдоним на Лучѝя Лопрèсти (Lucia Lopresti), е италианска писателка, есеистка, критик и преводачка, свързана с художествената критика и историята на изкуството. Известна е с романа „Artemisia“, посветен на художничката Артемизия Джентилески, както и с произведения, в които централни са женската идентичност, паметта и връзката между изкуство и живот.

Между 1948 и 1981 г. работи активно и като преводачка. Сред преведените от нея произведения са „Панаир на суетата“ на Уилям Такъри (1948), „Стаята на Джейкъб“ на Вирджиния Улф (1950), „Приятелят на художниците“ на Франсис Карко (1955), „Италианското изкуство“ (в два тома) на Андре Шастел (1957 - 1958), „Големият Мон“ на Ален-Фурние (1974), „Скитницата“ на Колет (1977), „Катерина“ на Джейн Остин (1978) и „Белия зъб“ на Джек Лондон (1981).

Биография Анна Банти е родена на 27 юни 1895 г. във Флоренция в семейство от сицилиански произход. Тя е единствено дете на Луиджи‑Винченцо Лопрести, адвокат в железниците, който насърчава интереса ѝ към хуманитарните науки, и на Джема Бенини от Прато. Семейството живее последователно в Калабрия и Пиемонт.

След завършване на класическа гимназия Банти се дипломира по литература с работа за венецианския теоретик на изкуството от XVII век Марко Боскини под ръководството на Адолфо Вентури. Първото ѝ есе за Боскини е публикувано през 1919 г. в списание «L’Arte» и е високо оценено от Бенедето Кроче в «La Critica».

През 1924 г. се омъжва за историка и критик на изкуството Роберто Лонги (1890–1970), с когото се запознава още през 1914 г., когато той преподава в Лицей „Тасо“ в Рим. Двойката няма деца. През 1950 г. двамата основават списанието „Парагоне“ с отдели „Изкуство“ и „Литература“; Банти ръководи литературния отдел до смъртта на Лонги, след което поема и двата. През 1951 г. е официално призната Фондация „Лонги“, на която тя дарява сградата на ул. „Фортини“ и по‑късно става председател на Управителния ѝ съвет.

Анна Банти умира през 1985 г. на 90‑годишна възраст и е погребана до съпруга си в гробището „Алори“ във Флоренция.

Литературна кариера Псевдоним Анна Банти използва псевдоним, чиито мотиви обяснява в интервю от 1983 г. Тя споделя, че би ѝ харесало да носи фамилията на съпруга си Лонги, но тъй като той вече е утвърдил името си в света на изкуствознанието, това ѝ се струвало неподходящо. Истинското ѝ име, Лучия Лопрести, не ѝ звучало достатъчно мелодично. Затова избира името „Анна Банти“ по роднина от страна на майка си – елегантна и загадъчна благородничка, която силно я впечатлява в детството. Банти подчертава, че човек сам създава името си и не е задължително да остане с това, което получава при раждането.

В писмо от 1973 г. до Джузепе Леонели тя допълва, че образът на „дамата с белия воал“, който я е очаровал като дете, е бил по‑скоро повод да преодолее собствената си неувереност при подписване. Истинското ѝ име ѝ звучало детински – в Марке дори я наричали Лучòла. Затова имала нужда от друго име, което да ѝ придава авторитет и дистанция, почти като измислена „испанска инфанта“, както сама описва усещането.

Дебют Анна Банти дебютира в художествената проза през 1930 г. с разказа „Барбара и смъртта“ (Barbara e la morte), който по‑късно, след редакции, е включен в книгата ѝ от 1937 г. С този текст тя постепенно се отдалечава от първоначалното си обучение по история на изкуството. По собствените ѝ думи тя не се чувствала създадена за тази дисциплина и смятала, че след като Роберто Лонги вече е изключителен критик, не е необходимо тя да върви по същия път, при това с по‑скромни резултати. Според нея той е „гений“ в областта, докато тя би била само „нормален“ историк на изкуството, макар да е имала интуиции в тази сфера.

Още в ранните ѝ разкази се оформя характерният ѝ начин на повествование: разказвачът едновременно следва и дистанцира историите, за да запази свобода на въображението и да изгради нови отношения с героите. Банти създава сложни, психологически наситени сюжети, често съсредоточени върху женски персонажи, поставени в моменти на морална и екзистенциална криза. Основна тема е самотата на жените и стремежът им към достойнство в свят, доминиран от мъжете – процес, който тя представя като болезнено преминаване през унижение и изкупление.

Литературоведът Джанфранко Контини отбелязва, че централната тема в творчеството ѝ е женското състояние, изследвано със сдържан, но интензивен патос. Според него най‑силните ѝ произведения са тези, в които историческата дистанция и стилистичните средства ѝ позволяват да придаде убедителна атмосфера на миналото – нещо, което тя постига благодарение на задълбочената си работа с архиви и документи, особено по теми, свързани с Караваджо и неговия кръг.

Пиер Паоло Пазолини отбелязва, че с времето стилът ѝ се променя: първоначалната „седефена твърдост“ и изящна завършеност постепенно отстъпват място на по‑динамично, по‑бързо и по‑разказно писане. Според него езикът ѝ остава елегантен, но става по‑подвижен, сякаш вместо да фиксира реалността, започва да следва нейното движение – подобно на преход от живопис към кино.

30-те–40-те години През 30‑те години Анна Банти публикува „Маршрутът на Паолина“ (Itinerario di Paolina, 1937) – автобиографично вдъхновен портрет на Паола, нейно алтер его, проследен в тринадесет части от детството до ранната младост. Следва сборникът „Смелостта на жените“ (Il coraggio delle donne, 1940), включващ пет разказа за положението на жените между края на XIX и началото на XX век.

През 1941 г. излиза романът „Седем луни“ (Sette lune), който самата авторка определя като „недоузрял“. В него се разказва за приятелството между Мария и Фернанда, възникнало покрай университетски изпит. През 1942 г. публикува сборника „Монахините пеят“ (Le monache cantano), съдържащ единадесет разказа, често свързани с фигурата на образованата посетителка, която търси известни картини.

40-те-50-те години В края на 40‑те години Банти работи върху романа „Артемизия“ (Artemisia, 1947), който се превръща в първия ѝ голям критически успех. Тя го пише два пъти, след като първата версия е унищожена при бомбардировките над Флоренция през 1944 г. Романът преплита търсенето на героинята сред „развалините на историята“ с живота на художничката Артемизия Джентилески – жена, бореща се за признание, достойнство и любов в свят, доминиран от мъжете. Банти подчертава трудния ѝ път: преживяно насилие, съдебен процес, стремеж към художествено самоутвърждаване и сложни отношения с близките ѝ – брат ѝ Франческо, съпруга Антонио, дъщеря ѝ Порциела и баща ѝ Орацио Джентилески.

В края на десетилетието излиза сборникът „Жените умират“ (Le donne muoiono, 1951), включващ четири разказа. Сред тях е „Избягалата Лавиния“, развиващ се във Венеция по времето на Вивалди, където три момичета от Ospedale della Pietà мечтаят за бъдещето си. Емилио Чеки определя разказа като един от най‑силните в съвременната италианска проза.

Следват романите „Аларма на езерото“ (Allarme sul lago, 1954) и „Копелето“ (Il bastardo, 1953), също пренаписан след войната. „Копелето“ представя семейство Де Грегорио като образ на „вътрешно изтощено общество“. Особено запомняща се е сцената, в която Чечилия открива незаконния син на баща си, барон Де Грегорио. В „Парагоне“ част от текста е публикувана предварително под заглавието „Луна над градината“ (Luna sull’orto). През 1961 г. романът излиза под ново заглавие – „Малката къща“ (La piccola casa), препращащо към тайното семейство на барона.

60-те години През 60‑те години Анна Банти публикува историческия роман „Ние вярвахме“ (Noi credevamo, 1967). Действието започва през 1883 г. В дома си в Торино възрастен, болен и разочарован патриот от епохата на Рисорджименто пише мемоарите си, опитвайки се да осмисли живота си, белязан от идеология, политическа дейност, затвор и последвало разочарование след Обединението на Италия. Главният герой е калабрийският благородник Доменико Лопрести, мацинианец и гарибалдиец, чиято фигура е вдъхновена от дядото на Банти по бащина линия. Романът проследява неговия път: първо като куриер на революционни кръгове, после като затворник в Прочида и Монтефуско заедно с Карло Поерио и Сиджизмондо Кастромедиано, а след това – като участник в похода на Хилядата и служител в митницата на новото Кралство Италия. Последното му разочарование – събитията при Аспромонте го тласка към оттегляне и горчив размисъл за провала на идеалите, в които е вярвал. В спомените си той се връща към приятелства, предателства, надежди и загуби, опитвайки се да разбере „разломите“, които са белязали живота му.

70-те-80-те години През 1972 г. Анна Банти получава наградата „Багута“, като става първата жена, отличена в дългата история на приза.

През 1973 г. публикува романа „Изгорялата риза“ (La camicia bruciata) – третата ѝ голяма „историческа интерпретация“ след Artemisia и Noi credevamo. Действието започва през 1661 г. и проследява живота и психологическите конфликти на две принцеси от рода Медичи – Маргарита Луиза и Виоланта Беатрис, като романът обхваща и първите години на XVIII век.

Последната ѝ книга, „Мъчителен вик“ (Un grido lacerante, 1981), е своеобразна „транспонирана автобиография“, която тематично се свързва с първата ѝ книга Itinerario di Paolina (1937), затваряйки символично творческия ѝ кръг.

Умира през 1985 г. на 90-годишна възраст и е погребана във Флоренция.

Творби Романи Itinerario di Paolina (1937) Sette lune (1941) Artemisia (1947) – роман за Артемизия Джентилески Il bastardo (1953) – преиздаден като La piccola casa (1961) Allarme sul lago (1954) Le mosche d’oro (1962) Noi credemmo (1967) La camicia bruciata (1973) Un grido lacerante (1981)

Разкази и сборници с разкази Il coraggio delle donne (1940) Le monache cantano (1942) Le donne muoiono (1951) La monaca di Sciangai e altri racconti (1957) Campi Elisi (1963) Je vous écris d’un pays lointain (1971) Da un paese vicino (1975) Lavinia fuggita (1996) Racconti ritrovati (2017)

Цялостни издания Romanzi i racconti (2013), съдържа Itinerario di Paolina, Conosco una famiglia..., Felicina, Vocazioni distinte, Artemisia, I porci, Lavinia fuggita, La libertà di Giacinta, Il bastardo, Arabella e affini, Un lungo rancore, Campi Elisi, Noi credevamo, Je vous ècris d'un pays lointain, La camicia bruciata, Tela e cenere, La signorina, Un grido lacerante. Racconti ritrovati (2017)

Театър Corte Savella (1960) – сценична адаптация на епизоди от Artemisia

Документалистика Монографии за художници Lorenzo Lotto (1953) – за Лоренцо Лото Rivelazione di Lorenzo Lotto (1981) – за Лоренцо Лото Fra Angelico (1953) – за Фра Анджелико Diego Velázquez (1599–1660) (1955) – за Диего Веласкес Claude Monet (1840–1926) (1956) – за Клод Моне

Критика, есета и биографии Opinioni (1961) Matilde Serao (1965–1979) – биография Giovanni da San Giovanni (1977) Cinema: 1950–1977 (2008) Quando anche le donne si misero a dipingere (2011; написано 1982)

Преводи (1948–1981)

Уилям Текери – Vanity Fair (1948) Вирджиния Улф – Jacob’s Room (1950) Франсис Карко – L’ami des peintres (1955) Андре Шастел – L’arte italiana (2 тома, 1957–1958) Ален Фурние – Le Grand Meaulnes (1974) Колет – La Vagabonde (1977) Джейн Остин – Catherine (1978) Джек Лондон – White Fang (1981)

Награди и признания 1952: Специална награда за белетристика за Le donne muoiono. 1972: Награда „Багута“ за Je vous écris d'un pays lointain 1974: Рицар на големия кръст на Ордена за заслуги към Италианската република 1981: Награда „Селекция Кампиело“ за Un grido lacerante 1982: Награда „Фелтринели“ за белетристика на Национална академия дей Линчеи, заедно с Романо Биленки.

Източници

Banti, Anna, на Treccani.it – Enciclopedie on line, Istituto dell'Enciclopedia Italiana BANTI, Anna, в Enciclopedia Italiana, III Appendice, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 1961 Serena Andreotti Ravaglioli, BANTI, Anna, в Enciclopedia Italiana, V Appendice, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 1991 Banti, Anna, на sapere.it, De Agostini