Русия е една от основните воюващи страни в Първата световна война : от август 1914 до декември 1917 г. тя се сражава на страната на Антантата срещу Централните сили.
В началото на XX век Руската империя е велика сила поради огромната си територия, население и селскостопански ресурси. Железопътната мрежа и индустрията ѝ се развиват бързо, но тя все още не е настигнала западните сили, особено Германската империя. Руско-японската война от 1904 – 1905 г., последвана от революцията от 1905 г., разкрива слабостите на военния апарат на Русия и излага на показ дълбоките политически и социални разделения в обществото, допълнително задълбочавайки въпроса за националните малцинства.
Съперничеството на Русия с Германия и Австро-Унгария води до съюз с Франция и намеса в балканските дела. Юлската криза от 1914 г. поставя началото на общ конфликт, в който Русия се съюзява с Франция и Обединеното кралство.
Цар Николай II вярва, че може да възстанови автократичната си власт и да обедини народа си чрез победоносна война. Армията обаче, зле екипирана и неподготвена за дълга битка, търпи серия от поражения през 1914 и 1915 г.: Империята понася тежки човешки и териториални загуби. Въпреки ограниченията върху международната търговия, Русия поставя икономиката на военни релси и печели частични победи през 1916 г.
Дискредитирането на управляващата класа, инфлацията и недостигът на храни в градовете, както и неудовлетворените искания на селяните и националните малцинства, обаче водят до разпадането на страната: революцията от февруари-март 1917 г. помита царския режим. Временното правителство с демократични стремежи се опитва да съживи военните усилия, но армията, подкопана от дезертьорства и бунтове, се разпада.
Октомврийската революция от 1917 г. е последвана от разпускане на армията и кардинални промени в обществото. Болшевишкият режим подписва Брест-Литовския мирен договор с Германия на 3 март 1918 г., отстъпвайки териториите на Украйна, балтийските страни и Кавказ. Разпокъсаната Русия скоро преминава от международна към гражданска война.
Предистория Великата сила и нейните ограничения В навечерието на Първата световна война Русия е най-населената държава в Европа: със 175 милиона жители, тя има почти 3 пъти повече население от Германия, армия от 1,3 милиона души и почти 5 милиона запасняци. Индустриалният ѝ растеж, от порядъка на 5% годишно между 1860 и 1913 г., и необятността на територията и природните ѝ ресурси я правят стратегически гигант. Руската железопътна мрежа нарастваа от 50 000 км през 1900 г. до 75 000 през 1914 г. Производството на въглища се увеличава от 6 милиона тона през 1890 г. до 36 милиона през 1914 г. Производството на петрол, благодарение на бакинските находища, е второто по големина в света. В Германия началникът на щаба Молтке прогнозира, че в резултат на бързия растеж на Русия, германската военна мощ ще бъде надмината от тази на нейните противници през 1916 – 1917 г., докато Франция, подсилена от френско-руския съюз от 1892 г., очаква „руският валяк“ да смаже Германия при първия враждебен ход.
Тази мощ обаче се крепи на нестабилна основа. Руското промишлено производство, класирано на 4-то място в света, превъзхожда това на Франция и Австро-Унгария, но изостава значително от трите водещи страни – Съединените щати, Обединеното кралство и Германия. Развитието на армията, железниците и промишлеността до голяма степен зависи от държавни заеми, особено от Франция, и от вноса на чуждестранен капитал и технологии. Лихвите по дълга, най-високите в света, имат тенденция да изпреварват търговския излишък. През 1914 г. 90% от минния сектор, 100% от петрола, 40% от металургията и 50% от химическата промишленост принадлежат на чуждестранни фирми. Въпреки високите вносни мита, руската промишленост не е много конкурентоспособна и страната трябва да внася по-голямата част от машините си, докато износът се състои главно от селскостопански продукти (63% през 1913 г.) и дървесина (11%).
През 1914 г. все още 80% от работещото население е заето в селското стопанство. Темпът на растеж на сектора от около 2% годишно едва стига, за да компенсира нарастването на населението от 1,5% годишно, особено след като голяма част от селскостопанската продукция се изнася за покриване на промишления внос и дълга. Производителността е ниска, около една трета от тази в Англия или Германия за пшеницата и 50% за картофите. Страната страда от глад като този през 1891 г. и дори в нормални години новозаселените райони, със суров климат и бедни почви, зависят от по-плодородните неруски региони.
В промишлеността са заети 3 милиона работници през 1914 г., само 1,75% от населението, но бързият ѝ растеж създава сериозни социални проблеми: работниците, лошо настанени в лоши условия в градовете, са податливи на революционната пропаганда на социалисти болшевики и меншевики, популистки социалистически революционери и анархисти. Селяните са зле хранени и не са образовани. Събираните данъци на глава от населението са по-високи, отколкото във Великобритания. През 1913 г. държавата е похарчила 970 милиона рубли за армията и само 154 за здравеопазване и образование. През 1913 г. 70% от населението е все още неграмотно. Началното образование обаче напредва бързо, особено около големите градове: нивото на грамотност достига 90% сред младите новобранци през 1914 г. в Москва и Санкт Петербург. Образованите млади селяни, по-добре запознати с новите техники и методи, стават по-настоятелни и се стремят да се измъкнат от хватката на селската община и големите земевладелци – помещици.
Интелигенцията също нараства бързо: броят на студентите нараства от 5000 през 1860 г. до 79 000 (45% от тях са жени) през 1914 г., но това не успява да заличи културната пропаст между масите и елита.
Разделената страна Автократичното управление на династията Романови, която през XIX век се радва на абсолютна власт, все повече се дискредитира. Властите не успяват да се справят с руския глад от 1891 – 1892 г. в провинциите Волга и Урал, съпроводен от епидемии от холера и тиф. Правителството реагира, като забранява разпространението на „паникьорска“ информация и се съсредоточава върху износа на зърно. Напротив, земствата и интелигенцията се мобилизират в сдружения, за да помогнат на селяните, и след като кризата отминава, предявяват искания за политически права. Именно по това време много интелектуалци, повлияни от Лев Толстой, се обръщат към революционните идеи.
Руско-японската война от 1904 – 1905 г. разкрива структурните слабости на руската военна машина и некомпетентността на голяма част от висшето командване. На Манджурския фронт армейските генерали изпращат в бой зле екипирани, слабо обучени и зле снабдени войски. Транспортирани с Транссибирската железница, те биват унищожени в атаки с щикове, докато Балтийският флот, изпратен в Тихия океан, бива унищожен от японците в битката при Цушима (27 – 28 май 1905 г.). Либералната буржоазия на земствата, която подкрепя военните усилия, се възмущава; индустриалецът Александър Гучков започва кампания за осъждане на некомпетентността на бюрокрацията и военните лидери, издигнати с благоволението на царя.
Дискредитирането на властта и икономическата криза, причинена от войната срещу Япония, кулминират в Руската революция от 1905 г., която избухва в Санкт Петербург през януари, след което се разпространява в провинцията. През 1905 – 1906 г. селяните разграбват около 3000 имения на помешчици (15% от общия брой). В много села селяните се организират в автономни общини, настоявайки за всеобщо избирателно право и аграрна реформа чрез разпределение на земята. От януари до октомври 1905 г. армията не по-малко от 2700 пъти потушава бунтове; в някои случаи войниците, самите те от селски произход, отказват да се подчинят и се разбунтуват. Селските вълнения продължават през цялото десетилетие и армията е изпращана да ги потушава през 1901, 1902, 1903, 1909 г. и отново през 1913 г.
За да спаси трона си, Николай II издава манифест от 17 октомври 1905 г. (30 октомври по григорианския календар), с който учредява парламент, Държавна дума, и дава свобода на печата и събранията. Пьотър Столипин, назначен за министър на вътрешните работи през април 1906 г. и министър-председател през юли 1907 г., насърчава серия от реформи: задължително образование, граждански права за евреите и старообредците, насърчаване на дребните земевладелци чрез разпускане на селската община, реформа на администрацията и статута на работниците. Тази програма може би щеше да предотврати революцията, но тя изисква, според Столипин, „двадесет години мир“. Самият той обаче е убит през 1911 г. от есер.
Народи и националности
В Европа, където принципът на националната държава набира сила, Руската империя все повече се възприема като „затвор на народите“, макар че Ленин въвежда този израз едва през 1914 г. Въпреки че Великото княжество Финландия, анексирано от Русия през 1809 г., запазва относителна автономия, имперската държава не прави нищо, за да задоволи исканията на други периферни народи. С развитието на градската средна класа чувството за национална идентичност се засилва, не само срещу руската държава, но и срещу бившите германо-балтийски елити в Естония и Латвия, както и срещу полските в Литва. В Руска Полша националното чувство, произтичащо от градската култура, се разпространява сред работниците и селяните, докато в Украйна, под влиянието на русините от Австро-Унгария, чиито искания за културни права са много по-настоятелни, то засяга главно селячеството, като градското население е по-скоро руско (или русифицирано), полско, немско или еврейско.
За да противодействат на революционните течения, реакционните кръгове насърчават създаването на монархистки, антисоциалистически и антисемитски партии, най-важната от които е Съюзът на руския народ; тези групи, известни като черносотници, организират серия от погроми от 1905 г. нататък. Самият цар ги подкрепя.
Панславизмът и германската заплаха
По-голямата свобода на словото след 1905 г. в политиката и пресата позволява свободното изразяване на великоруския национализъм, панславизъм и антигерманизъм. Последният се подхранва от благоприятното социално положение на германците в Русия, сред които има много богати земевладелци, високопоставени държавни служители и придворни сановници (императрица Александра Фьодоровна е германка), както и от превъзходството на икономиката на Германската империя, която залива Русия с капитали и промишлени продукти. През 1914 г. редактор във вестник „Новое время“ пише: „През последните двадесет години нашият западен съсед [Германия] държи здраво в лапите си жизненоважните източници на нашия просперитет и като вампир изсмуква кръвта на руския селянин“. В навечерието на войната Германия заема първо място с 47% в международната търговия на Русия. През 1915 г. руски офицер обяснява на американския журналист Джон Рид защо руските селяни са „пълни с патриотизъм“, за да се бият с германците: „Те мразят германците. Виждате ли, повечето селскостопански машини идват от Германия и тези машини са лишили много селяни от поминъка им, изпращайки ги да работят във фабриките в Петроград, Москва, Рига и Одеса . Да не говорим за факта, че германците заливат Русия с евтини продукти, което води до затваряне на нашите фабрики и оставя хиляди работници без работа .“ Скептичният Джон Рид обаче отбелязва, че руските селяни имат дори повече причини да негодуват срещу своите господари, отколкото германците.