Въпросът за Испанско наследство е един от най-важните дипломатически казуси в модерната история на Европа.Единственото изследване по този въпрос на български език е на Ростислав Ботев, Династизъм в частност: Въпросът за испанското наследство, в Минало, бр. 2 2003, с. 29 – 40 От това как ще бъде решен той зависи съдбата на някои от най-важните европейски държави, както и цялостната политическа карта на континента. Най-сериозният опит за решаването на този въпрос е т. нар. Война за испанското наследство (1701 – 1714 г.), но като цяло той занимава умовете на европейските дипломати през целия век от 1648 до 1748 г.
Формиране на Испанското наследство Въпросът за Испанското наследство е толкова важен, защото то е голямо като територия и обхваща стратегически важни части от Европа. Тъй като се формира най-вече по династичен път (чрез бракове и наследяване), то се счита за „легитимно“ от гледна точка на останалите владетели. В основата на Испанското наследство стоят три брака с голямо историческо значение. От една страна е бракът между кастилската кралица Изабел I и арагонския крал Фернандо II през 1469 г. Когато десет години по-късно двамата реално наследяват властта в страните си, се приема, че е поставено началото на обединена Испания. И ако Кралство Кастилия е разположена само на Иберийския полуостров, то Кралство Арагон владее Южна Италия (Неапол), Сицилия и Сардиния (виж Неаполитанско кралство, Сицилианско кралство и Сардинско кралство), както и Балеарските острови и областта Русийон (Росельон) в Южна Франция. Другият важен брак е между императора на Свещената Римска империя Максимилиан I и Мария Бургундска – наследница на херцогство Бургундия и всичките му владения – Нидерландия, Брабант, Фландрия, Люксембург, Артоа и др. Чрез този брак те се сливат в обща държава с Австрия и прилежащите ѝ области. Децата от тези два брака Хуана Лудата и Филип Хабсбург осъществяват третия важен брак през 1496 г. Техният първороден син Карл V става единствен и законен наследник на всички тези земи.Не е случайно, че толкова много земи са наричани „империя на империите“, виж Richard Stradling, Europe and the Decline of Spain. A Study of Spanish System 1580 – 1720, London 1981, p. 30
През своето управление (1516/1519 – 1555/1556 г.) Карл V присъединява към всичко това херцогство Милано и северните нидерландски провинции, но постепенно разбира, че е трудно, ако не и невъзможно да управлява цялата тази колосална структура.Повече подробности виж в Robert Wilde, Spain 1516 – 22: The Troubled Succession Of Charles V, 2001; както и в глава ІІ на Edward Salmon, Imperial Spain. The Rise of the Empire and the Dawn of Modern Sea-Power, New York 1931. Още през 1521 г. той отстъпва неофициално Австрия на брат си Фердинанд, а през 1555 и 1556 г. абдикира от всичките си владения, като ги поделя между сина си Филип II и брат си. Именно в този момент той свързва съдбата на Испания с тази на Нидерландия и Бургундия, като оставя всичко под властта на Филип. Много историци смятат, че по този начин той е обрекъл Испания на политическа катастрофа, ангажирайки я твърде много да защитава присъствието си в Северна Европа.
При неговите наследници Хабсбургите, които управляват Испания до 1700 г., това наследство се променя значително. Филип II присъединява Португалия през 1580 г., но през 1668 г. Испания признава независимостта ѝ. От друга страна той губи Северна Нидерландия (днешна Нидерландия), която въстава през 1572 г. и нейната независимост също е призната, но през 1648 г. Ако дотук промените са предимно благодарение на вътрешни центробежни процеси, след 1648 г. започва намесата и на външни сили – Франция. През 1659 г. Фелипе IV е принуден да отстъпи на Луи XIV Артоа и Русийон (виж Френско-испанска война), а синът му Карлос II – Лил през 1668 (виж Деволюционна война) и Франш-Конте (Бургундия) през 1678 г. (виж Нидерландска война).
Не трябва да се забравят и колониите в Америка, които носят огромни приходи от добиваното в Перу сребро. След като Ернан Кортес завоюва държавата на ацтеките (Мексико) през 1521 г., а Франсиско Писаро – държавата на инките през 1533 г., може да се каже, че испанската корона вече владее достатъчно територии в този нов и непознат континент, които представляват значителна част от наследството.За това виж John Parry, The Spanish Seaborn Empire, London 1971 Не само по площ, но и по доходи те привличат значително внимание и завист от страна на испанските съперници.
Претендентите за наследството Испанските Хабсбурги са слаба династия от генетична гледна точка, защото поради целенасочената си политика на бракове с близки роднини (братовчедки, племенници, лели) династията постепенно се изражда. Освен това осигуряването на мъжкия наследник е сравнително трудно. Фелипе II успява да се сдобие с единствен здрав син едва от четвъртия си брак, когато е вече на 50 години. Фелипе III има трима сина, но само престолонаследникът живее достатъчно дълго и има деца. Що се отнася до Фелипе IV, неговият пръв и обичан син Балтазар живее само 17 години (1629 – 1646), а с втори син се сдобива едва през 1661 г. от втората си съпруга, която му е племенница. Момчето Карлос II е с толкова недъзи, че до 12 години едва ходи, говори и мисли.По този въпрос тонът в John Langdon-Davies, Carlos, the King Who Woud not Die, Prentice Hall 1963, p. 17 е особено саркастичен: "В случая с Карлос ІІ имаме човек, който е умрял от отрова двеста години преди да бъде роден. Ако раждането е едно начало, за никой човек не можем да кажем с по-голяма сигурност, че началото му е и негов край. Карлос е тежкото „Аз ти казах!“, което историята казва на император Максимилиан." Едва на тази възраст здравето му поукрепва и заинтригуваните европейски дипломати разбират, че няма да умре скоро, но е ясно, че не може да има никакви деца.Първият доклад на френския посланик до Луи ХІV след възцаряването на Карлос ІІ го описва така: „Кралят на Испания се държеше на краката си опрян на коленете на своята дойка, която го придържаше за дрехата. Беше много слаб, с бледи страни и широко отворена уста, което по единодушното мнение на лекарите свидетелстваше за стомашно разстройство; въпреки че те твърдят, че той ходи на собствените си крака и връвта, с която дойката му го придържа, е само за случай, че направи погрешна стъпка, аз се съмнявам в това..." (Ibid., pp. 60 – 61)
Дълги периоди (1568 – 1578, 1598 – 1605, 1646 – 1661 и 1661 – 1700) минават без Испания да има мъжки наследник на престола. През това време мъртта на краля би дала веднага наследството в ръцете на дъщерите му, омъжени за различни европейски владетели. Първата дъщеря на Фелипе ІV Мария Тереза (да не се бърка с австрийската императрица, 1740 – 1780 г.) се омъжва през 1660 г. за Луи ХІV и това е съвсем умишлен ход на кардинал Мазарини. Втората Маргарита става жена на австрийския император Леополд І. Испанските Хабсбурги ясно предпочитат френските Бурбони и австрийските Хабсбурги за брачни партньори, но отношението към тях не е еднакво. Докато испанските принцеси са принуждавани да се отказват от правата си върху наследството, когато се омъжват за френски крале, това не е така при бракове с братовчедите от Австрия.Втората дъщеря на Фелипе ІV Маргарита прави личен, неофициален отказ от правата си, който практически не се зачита, Edward and Susan Hale, The Story of Spain, New York 1887, p. 324 Така се подсигуряват правата им, тъй като според испанските владетели точно те трябва да ги наследят.
Френските претенции са сериозни, тъй като документите за отказ на техните кралици нямат достатъчна тежест, зa да анулират правата на кръвта. Още през 1657 г. Луи XIV заявява, че за него отказът на съпругата му е невалиден, тъй като зестрата ѝ не е платена. Две години по-късно той започва Деволюционната война срещу Испания, известна още като първа война за Испанското наследство. До голяма степен цялата външна политика на Луи се върти около този въпрос, но през 70-те и 80-те години Испания остава на заден план в плановете му. Така той е първият важен претендент за наследството,.
Претенциите на Леополд І се основават освен на факта, че съпругата му не се е отказала от правата си, и на родството на династиите. Става дума за два клона на един и същи род, което австрийските юристи не пропускат да изтъкнат.Stephen Baxter, William III, London 1966, p. 365 Много по назад и като морални основания, и като политическа сила остават португалският крал и савойският херцог, а освен тях други практически няма.
Договори за подялба Първият договор за подялба на наследството е сключен по време на Деволюционната война през януари 1668 г., когато изглежда, че Луи XIV бързо ще погълне цялата испанска империя. Френските дипломати предлагат на Леополд I договор за подялба и той бързо приема. Взема за себе си Испания, Милано, Сардиния и владенията в Америка, а Нидерландия, Франш-Конте, Южна Италия и Сицилия дава на Франция.Henri Vast, Des tentatives de Louis XIV pour arriver à l’Empire, dans: Revue Historique, 1897, t. 65, p. 21 – 22 Този договор не влиза в сила, тъй като войната скоро е прекратена, но Леополд до края на живота си съжалява за него и повече никога не се съгласява на каквато и да е подялба.
Много европейски държави се страхуват, че ако френските крале или австрийските Хабсбурги наследят Испания, ще се получи огромна и могъща империя, която ще наруши сериозно равновесието на континента. Всички малки сили споделят това опасение, както и Англия и Нидерландия. Под общата власт на Уилям III след 1689 г., двете сили ясно заявяват, че искат Испанското наследство да бъде поделено между претендентите (дори не само Австрия и Франция), а Англия настоява и за известни компенсации.Baxter, pp. 366 – 367 На противоположното мнение са Хабсбургите в Мадрид и Виена, според които дележ не трябва да има. Но докато виенският двор е убеден също така, че правата са на негова страна, в Мадрид приемат и други възможни наследници – само да не се дели империята.
По това време Испанското наследство се приема като съвкупност от три части – ядката (Испания), която се смята за неделима, европейските владения, които имат автономия и които най-лесно могат да бъдат взети от други сили, и колониите в Америка, които също са силно свързани с Испания, за да бъдат отделяни от нея. През 1696 г. Карлос II се разболява тежко и едва не умира, което изведнъж поставя испанския въпрос отново на дневен ред. Луи XIV и Уилям III бързо се сближават поради общата си готовност да делят наследството и през 1698 г. изготвят втория договор за подялба. Той е силно компромисен документ, тъй като дава Испания с колониите ѝ на 6-годишния баварски принц Йозеф-Фердинанд, внук на Леополд и без особени шансове да наследи Бавария. По настояване на Уилям и Нидерландия остава за принца, а Франция получава само Неапол и Сицилия. Австрия трябва да се задоволи с херцогство Милано.The Cambridge Modern History, vol. V, London 1908, p. 384 Естествено, Леополд отхвърля договора,The Treaties of the War of the Spanish Succession. An Historical and Critical Dictionary, ed. by Linda Frey and Marsha Frey, 1995, pp. 333 но е изумен, че братовчед му Карлос II потвърждава в завещанието си правата на бавареца, макар и без да признава клаузите за подялба. До конфликт така и не се стига, защото съвсем скоро Йозеф-Фердинанд умира и всичко трябва да се предоговори.