Крайна десница в УкрайнаДържава УкрайнаПолитическа позицияКрайна десницаОсновни идеологииОсновни организацииИсторически организацииОсновни фигуриПериод на активностXX – XXI векСвързани движенияОсновни противници Крайната десница в Украйна е съвкупност от политически партии, организации и движения, разположени в крайно десния спектър на украинския политически живот. Историческите ѝ предпоставки са свързани преди всичко с развитието на украинския интегрален национализъм през междувоенния период, докато съвременните крайнодесни организации се формират основно след разпадането на Съветския съюз.
История и развитие 1920–1930-те години Формирането на украинската радикална десница се свързва с политическите последици от поражението на украинските държавнически движения през Украинската война за независимост от 1917 – 1921 г. Значителна част от украинските земи попадат в състава на Полша, Съветска Украйна, Румъния и Чехословакия. В западноукраинските земи, включени в Полша, през 1920-те години се оформя течение на украинския национализъм, което отхвърля по-умерените и парламентарни форми на националното движение и поставя акцент върху революционната борба, политическото насилие и изграждането на етнически хомогенна национална държава.
Важна роля за интелектуалното оформяне на това течение има Дмитро Донцов. В своите политически и публицистични произведения той развива концепция за т.нар. интегрален национализъм, основана върху примата на нацията, култа към политическата воля и отхвърлянето на либералния индивидуализъм и парламентарната демокрация. Изследването на Пер Андерс Рудлинг показва, че през 1930-те години в украинската радикална националистическа мисъл се засилват и расови и евгенични концепции.
През 1929 г. Украинската военна организация и няколко националистически младежки организации се обединяват в Организацията на украинските националисти (ОУН). Организацията поставя за своя основна цел създаването на независима украинска държава и използва нелегални и насилствени методи в борбата срещу полската държавна власт. Историографските оценки за идеологическия характер на ОУН се различават. , докато други я разглеждат като специфична форма на авторитарен или интегрален национализъм. Стенли Пейн поставя ОУН в крайния спектър на радикалната десница, но прави разграничение между организацията и пълноценното фашистко движение.
ОУН използва политически убийства и саботаж като средства за борба както срещу полските власти, така и срещу украинци, които разглежда като свои политически противници. През 1934 г. членове на организацията извършват убийството на полския министър на вътрешните работи Бронислав Перацки. Полските власти отговарят с масови арести и интерниране на украински националисти, включително в лагера в Береза Картуска.
Степан Бандера се присъединява към ОУН и постепенно се превръща в един от водещите представители на нейното по-младо поколение. През 1930-те години той участва в организирането на саботажни акции и политически убийства. След убийството на Перацки през 1934 г. Бандера е арестуван и осъден на смърт, като присъдата впоследствие е заменена с доживотен затвор. След германското нападение срещу Полша през септември 1939 г. той е освободен и възстановява политическата си дейност.
Разделението на ОУН и Втората световна война През 1940 г. вътрешните противоречия в ОУН водят до разделението на организацията на две основни фракции. ОУН-М е ръководена от Андрий Мелник, докато ОУН-Б е оглавена от Степан Бандера. Разделението има както организационни и лични, така и стратегически и идеологически основания.
В навечерието на германското нападение срещу Съветския съюз през юни 1941 г. и двете фракции търсят възможности за сътрудничество с Германия срещу съветската власт. Членове на ОУН-Б участват във формированията „Нахтигал“ и „Роланд“, организирани с подкрепата на германското военно разузнаване Абвер.
На 30 юни 1941 г., след навлизането на германските войски в Лвов, ОУН-Б провъзгласява възстановяването на украинската държавност. Германското ръководство не приема декларацията и предприема репресии срещу организацията. Степан Бандера и други нейни ръководители са арестувани от германските власти, а Бандера впоследствие е интерниран в концентрационния лагер Заксенхаузен.
И двете фракции на ОУН са свързвани с антисемитски възгледи и с участие на техни членове в насилие срещу евреи през 1941 г. Членове на ОУН участват и в украинската спомагателна полиция, която сътрудничи на германските окупационни власти при извършването на Холокоста в Украйна.
През 1942 г. ОУН-Б създава Украинската въстаническа армия (УПА), която се превръща в основната украинска националистическа въоръжена сила. УПА воюва срещу съветски партизани и германските окупационни сили, а от 1943 г. води и систематична кампания на насилие срещу полското население във Волиния и Източна Галиция. Историците определят тези действия като етническо прочистване, а броят на жертвите остава предмет на историографски и политически спорове.
След германското отстъпление през 1944 г. УПА продължава въоръжената си борба срещу съветската власт в Западна Украйна. Съветските органи за сигурност предприемат мащабни операции срещу организацията, а последните значими структури на УПА са разгромени в средата на 1950-те години.
1950–1980-те години След разгрома на въоръжената съпротива част от ръководителите и активистите на ОУН се установяват в Западна Европа и Северна Америка. Организацията продължава съществуването си в емиграция, като отделните ѝ фракции постепенно се развиват в различни политически направления. ОУН-Б, свързана с Бандера, запазва по-авторитарен характер, докато други среди от украинската националистическа емиграция предприемат опити за адаптиране към политическия плурализъм на западните демокрации.
През 1950-те години украинската националистическа емиграция е въвлечена в дейности, насочени срещу Съветския съюз. Съветските служби за сигурност извършват операции срещу ръководители на ОУН извън СССР. Степан Бандера е убит в Мюнхен през 1959 г. от агента на КГБ Богдан Сташински.
В самата Украинска ССР националистическата традиция продължава да съществува главно в нелегални или дисидентски форми. Част от украинските дисиденти от 1960-те и 1970-те години обаче се дистанцират от авторитарния национализъм и се ориентират към защита на човешките права, гражданските свободи и правовата държава. Това течение се различава съществено от политическата традиция на ОУН.
ед първите организации от този тип са Украинското национално събрание (УНА), Украинската национална самоотбрана (УНСО), Конгресът на украинските националисти (КУН) и Социал-националната партия на Украйна (СНПУ). Повечето от тях първоначално са концентрирани предимно в западните области на страната и не успяват да изградят значително национално електорално присъствие.
Украинското национално събрание възниква през 1990 г. като обединение на няколко националистически организации. След провъзгласяването на независимостта то приема съкращението УНА, а като негово паравоенно крило е създадена Украинската национална самоотбрана (УНСО). Организацията участва в редица конфликти извън Украйна през 1990-те години, включително във войните в Приднестровието и Абхазия.
Емигрантската фракция на ОУН, свързана с Бандера, създава през 1992 г. Конгреса на украинските националисти (КУН) като легална политическа партия в Украйна. Партията се ръководи от Слава Стецько, а по-късно от други представители на националистическата емиграция. КУН запазва идеологическа връзка с традицията на ОУН-Б, но функционира като парламентарна партия в условията на многопартийна система.
През 1993 г. в Украйна е регистрирана и фракцията на ОУН-М. Тя се занимава предимно с издателска и културна дейност и не придобива значително електорално влияние. Отделянето на различните организации, произлезли от историческата ОУН, показва продължаващата фрагментация на украинската националистическа среда след 1991 г.
През 1991 г. в Лвов възниква Социал-националната партия на Украйна (СНПУ). Партията съчетава етнически национализъм, антикомунизъм и радикална дясна политическа реторика. През 1990-те години СНПУ е характеризирана от изследователи като крайнодясна организация, а използваната от нея символика и връзките ѝ с радикални младежки среди допринасят за възприемането ѝ като неонацистка или неофашистка формация.
През 2004 г. СНПУ променя името си на Всеукраинско обединение „Свобода“, а за неин председател е избран Олег Тягнибок. Промяната е съпроводена с опит за дистанциране от по-ранния публичен образ на партията, включително чрез промяна на символиката и прекратяване на формалните връзки с някои неофашистки организации. Въпреки това партията запазва основни елементи на етническия украински национализъм и продължава да бъде определяна в академичната литература като радикална или крайно дясна.
През втората половина на 1990-те години крайнодесните партии остават слаби на национално равнище. На парламентарните избори през 1998 г. националистическият блок, включващ КУН, получава 2,71% от гласовете, докато УНА получава 0,39%, а блокът на СНПУ – 0,16%.
През 1999 г. от КУН се отделя организацията „Тризуб“, ръководена впоследствие от Дмитро Ярош. Тя запазва предимно националистически и паравоенен характер и по-късно се превръща в една от организационните основи на Десен сектор.
През 2000-те години украинската крайна десница остава политически маргинална, въпреки че в някои градове и региони се наблюдава разрастване на неформални радикални младежки групи. През този период се увеличават и регистрираните расистки нападения срещу имигранти, роми, евреи и други малцинствени групи.
В началото на XXI век „Свобода“ постепенно разширява присъствието си извън Галиция. Партията участва в протестите срещу управлението на Леонид Кучма и подкрепя Виктор Юшченко по време на Оранжевата революция, макар да остава извън основния политически спектър на коалицията около Юшченко.
През 2006 г. „Свобода“ получава 0,36% от гласовете на парламентарните избори, а през 2007 г. увеличава резултата си до 0,76%. На президентските избори през 2010 г. лидерът на партията Олег Тягнибок получава 1,43% от гласовете. Тези резултати показват ограниченото национално електорално влияние на партията въпреки нарастващата ѝ видимост в западните области на страната.
2010 – 2019 г. В началото на 2010-те години крайната десница в Украйна остава представена от сравнително малък брой политически партии и извънпарламентарни организации. Най-значимата парламентарна формация е Всеукраинското обединение „Свобода“, което през този период успява да съчетае националистическа политическа програма с активна работа на местно равнище и с участие в публичните дебати за националната идентичност и историческата памет.
На парламентарните избори през 2012 г. „Свобода“ получава 10,44% от гласовете в пропорционалната част на изборите и спечелва 37 места във Върховната рада. Резултатът представлява най-големия национален електорален успех на украинска партия, определяна в академичната литература като радикално дясна. Успехът е концентриран предимно в западните области на страната, където партията получава значително по-висока подкрепа, отколкото в централните и южните райони.
През ноември 2013 г. започват масови протести след решението на правителството на Виктор Янукович да преустанови подготовката за подписване на Споразумението за асоцииране с Европейския съюз. Протестното движение, известно като Евромайдан, включва широк кръг от политически и обществени организации с различна идеологическа ориентация. Сред тях присъстват и крайнодесни формации, най-вече „Свобода“ и новосъздаденият „Десен сектор“.