Франц Евгений Савойски-Каринян, принц на Савоя-Каринян (, , ; * 18 октомври 1663, Отел дьо Соасон, Париж, Кралство Франция; † 21 април 1736, Виена, Хабсбургска монархия), известен като принц Евгений, е австрийски благородник и военачалник от италиански произход, изтъкнат фелдмаршал в армията на Свещената Римска империя и на австрийската династия Хабсбурги. Прочут като един от най-великите военни командири на своята епоха, той се издига до най-високите държавни длъжности в императорския двор във Виена, прекарвайки шест десетилетия в служба на трима императори. Участва активно в Австро-турската война (1667 – 1700), Войната за испанското наследство (1701 – 1714) и Австро-турската война (1716 – 1718).
Произход
Народностната му принадлежност трудно може да се определи. Той е пряк мъжки наследник на савойския херцог Карл Емануил I от кадетския клон Савоя-Каринян, но е твърде далечен, за да има династични шансове да заеме савойския престол. Неговият баща Евгений Маврикий Савойски-Соасон/Каринян – родоначалник на кадетския клон Савоя-Соасон и доблестен военачалник на служба при Луи XIV, живее във Франция и носи френската титла „Граф на Соасон“. Самият Евгений Савойски също е роден в Париж и израства там до 17-ата си годишнина. Неговата майка е племенницата на кардинал Мазарини – Олимпия Манчини. В Париж упорито се носят слухове, че действителният му баща е самият Луи XIV, но сериозният анализ показва, че това е невъзможно – по това време Манчини вече не е негова любовница. Именно поради това обстоятелство обаче тя е държана настрани от двора и от кралското обкръжение, което предизвиква трудности в детството на принца.
Има двама братя и три сестри: Лудвиг Томас (* 1657; † 1702), граф на Соасон, съпруг на Урания дьо ла Крот дьо Бове Филип (* 1659, † 1683), абат известен като „Абатът на Соасон“ Лудвиг Юлий (* 1660, † 1683), военен Емануил Филиберт (* 1662, † 1676), херцог на Дрьо Мария Жана (* 1665, † 1705), принцеса, мадмоазел дьо Соасон Луиза Филиберта (* 1667, † 1726), принцеса, мадмоазел дьо Каринян Франциска (* 1668, † 1671), принцеса, мадмоазел дьо Дрьо
Биография Ранни години
Родителите му не прекарват много време с децата им: бащата, френски генерален офицер, прекарва голяма част от времето си в кампании, докато страстта на майка му Олимпия към дворцовите интриги означава, че те получават малко внимание от нея. Кралят остава силно привързан към нея, така че мнозина ги смятат за любовници, но интригите ѝ в крайна сметка водят до падението ѝ.
Когато Евгений е на десет години, губи баща си. През януари 1680 г., когато е на 17 г., в резултат на т.нар. Афера с отровите, майка му бяга от Франция и се установява в Брюксел, оставяйки го на грижите на баба му по бащина линия Мари дьо Бурбон, графиня на Соасон, и на леля му Луиза Кристина Савойска-Каринян, маркграфиня на Баден-Баден.
От 10-годишна възраст той е възпитаван с цел църковна кариера. Външният му вид не е впечатляващ: „Той никога не е бил добре изглеждащ...“, пише херцогинята на Орлеан, „Вярно е, че очите му не са грозни, но носът му съсипва лицето му; той има два големи зъба, които се виждат по всяко време". Според херцогинята, съпруга на брата на Луи XIV, Филип I, херцог на Орлеан, Евгений е водел развратен живот и е принадлежал към малка, женствена група, включваща известния кросдресър абат Франсоа-Тимолеон дьо Шоази.
През февруари 1683 г., за изненада на семейството му, 19-годишният младеж заявява намерението си да постъпи в армията. Той кандидатства директно пред Луи XIV за командване на рота на френска служба, но кралят, за когото се казва, че не харесва външния му вид, и който не проявява никакво състрадание към децата на Олимпия, му отказва категорично. Изборът на Луи XIV му струва скъпо двадесет години по-късно, тъй като точно Евгений, в сътрудничество с Джон Чърчил, Херцог Марлборо, побеждава френската армия при Бленхайм – решителна битка, която възпира френското военно надмощие и политическа власт.
Отказан от военна кариера във Франция, Евгений решава да потърси служба в чужбина. Един от братята му, Лудвиг Юлий, е постъпил на имперска служба предходната година, но е бил незабавно убит в битка с Османската империя през 1683 г. Когато новината за смъртта му достига до Париж, Евгений решава да пътува до Австрия с надеждата да поеме командването на брат си.Това не е неестествено решение: първият му братовчед Лудвиг Вилхелем, маркграф на Баден, вече е водещ генерал в имперската армия, както и по-далечният му братовчед Максимилиан II Емануил, курфюрст на Бавария. През нощта на 26 юли 1683 г. Евгений напуска Париж и се отправя на изток с натрупана лична омраза срещу краля.
Военна кариера в Австрия Голяма турска война
След кратък престой в Савоя Евгений се насочва към Австрия, където поради започналата война с Османската империя се търсят войници. През май 1683 г. османската заплаха за столицата на император Леополд I, Виена, е много очевидна. Великият везир Кара Мустафа паша, насърчаван от бунта на маджарите на Имре Тьокьоли, нахлува в Унгария с между 100 и 200 хил. души; в рамките на два месеца приблизително 90 хил. души са под стените на Виена. Императорът бяга към безопасното убежище на Пасау нагоре по река Дунав.
Евгений пристигна в лагера на Леополд I в средата на август. Въпреки че не е от австрийски произход, той има хабсбургски предшественици.Неговият дядо Томас Франсис, основател на линията Савоя-Каринян от Савойския дом, е син на Каталина-Микаела Испанска, дъщеря на Филип II от Испания, и правнук на император Карл V. Но от по-голямо значение за Леополд I е фактът, че той е роднина на Виктор Амадей II, херцог на Савоя – връзка, която императорът се надява да се окаже полезна при всяка бъдеща конфронтация с Франция. Тези връзки, заедно с аскетичния му маниер и външен вид (положително предимство за него в мрачния двор на Леополд I), осигуряват на бежанеца от омразния френски крал топло посрещане в Пасау и позиция на имперска служба. Въпреки че френският е любимият му език, той общува с Леополд на италиански, тъй като императорът (въпреки че го знае перфектно) не харесва френския. Но Евгений също владее немски език, който разбира много лесно – нещо, което много му помага в армията.The life of Prince Eugene of Savoy, Charles de Ligne
Евгений не се съмнява къде се намира новата му вярност и тази лоялност веднага е подложена на изпитание. До септември имперските сили под командването на херцога на Лотарингия, заедно с мощна полска армия под командването на крал Ян III Собиески, са готови да ударят армията на султана. Сутринта на 12 септември християнските сили се подреждат в бойна линия по югоизточните склонове на Виенската гора, гледайки отвисоко масивния вражески лагер. Продължилата цял ден битка при Виена води до вдигане на 60-дневната обсада и силите на султана са разбити. Служейки при Лудвиг Вилхелм, маркграф на Баден-Баден, като 20-годишен доброволец, Евгений се отличава в битката, спечелвайки похвала от Лудвиг и императора; по-късно Леополд I го назначава за полковник и му дава драгунския полк Куфщайн.
Свещена лига През март 1684 г. Леополд I формира Свещената лига с Полша и Венеция, за да се противопостави на османската заплаха. През следващите две години Евгений продължава да се представя с отличие в кампанията и да се утвърждава като отдаден, професионален войник. До края на 1685 г., все още само на 22 години, той е произведен в чин „генерал-майор“. Малко се знае за живота му по време на тези ранни кампании. Въпреки това е ясно, че Лудвиг Вилхелм, маркграф на Баден-Баден, е бил впечатлен от качествата му: „Този млад мъж с времето ще заеме мястото на онези, които светът смята за велики водачи на армии.“
През юни 1686 г. херцогът на Лотарингия обсажда Буда (Будапеща), центърът на Османска Унгария и старата кралска столица. След съпротива в продължение на 78 дни градът пада на 2 септември и турската съпротива се срива в целия регион чак до Трансилвания и Сърбия. По-нататъшен успех следва през 1687 г., където, командвайки кавалерийска бригада, Евгений дава важен принос за победата в битката при Мохач на 12 август. Такъв е мащабът на поражението, че османската армия се разбунтува – бунт, който се разпространява в Константинопол. Великият везир Саръ Сюлейман паша е екзекутиран, а султан Мехмед IV свален. За пореден път смелостта на Евгений му спечелва признание от неговите началници, които му предоставят честта лично да предаде новината за победата на императора във Виена. За заслугите си той е повишен в генерал-лейтенант през ноември 1687 г. Той също получава по-широко признание. Испанският крал Карлос II му връчва Ордена на Златното руно, а братовчед му Виктор Амадей II му осигурява пари и две печеливши абатства в Пиемонт. Военната кариера на Евгений претърпява временен срив през 1688 г., когато на 6 септември е тежко ранен в коляното при обсадата на Белград; той се връща на активна служба едва през януари 1689 г.
Интерлюдия на запад: Деветгодишната война
Точно когато Белград пада от имперските сили под командването на курфюрста на Бавария Максимилиан II Емануил на изток, френските войски на запад пресичат река Рейн в Свещената Римска империя. Луи XIV се надява, че демонстрацията на сила ще доведе до бързо разрешаване на неговите династични и териториални спорове с принцовете на империята по източната му граница, но неговите сплашващи ходове само засилват решимостта на Германия и през май 1689 г. Леополд I и нидерландците подписват офанзивен договор, насочен към отблъскване на френската агресия.Lynn: The Wars of Louis XIV, 1667–1714, с. 192–193
Деветгодишната война е професионално и лично разочароваща за принца. Първоначално се бие на Рейн с Максимилиан II Емануил, получавайки лека рана на главата при обсадата на Майнц през 1689 г.; впоследствие се прехвърля в Пиемонт, след като братовчед му Виктор Амадей II се присъединява към Алианса срещу Франция през 1690 г. Повишен в генерал от кавалерията, Евгений пристига в Торино със своя приятел Шарл дьо Лорен, принц на Комерси, но това е неблагоприятно начало. Противно на съвета на Евгений, Виктор Амадей II настоява да се сблъска с французите при Стафарда и претърпява сериозно поражение – само ръководството на Евгений на савойската кавалерия при отстъпление спасява братовчед му от катастрофа. Евгений не остава впечатлен от мъжете и техните командири през цялата война в Италия. Той е толкова презрителен към имперския командир граф Антонио Карафа, че заплашва да напусне имперската служба.
Във Виена поведението на Евгений е отхвърлено като проява на арогантността на млад новопостъпил, но императорът е толкова впечатлен от страстта му към императорската кауза, че го повишава във фелдмаршал през 1693 г. Когато самият заместник на Карафа, граф Еней-Силвий де Капрара, е преместен през 1694 г., изглежда, че Евгений най-сетне има шанс за командване и решителни действия. Но Виктор Амадей II, който се съмнява в победата и сега се страхува повече от хабсбургското влияние в Италия, отколкото от френското, е започнал тайни преговори с Луи XIV, целящи да го измъкнат от войната. До 1696 г. сделката е сключена и Виктор Амадей II прехвърля своите войски и лоялността си към врага. Евгений никога вече няма да се довери напълно на братовчед си; въпреки че продължава да отдава дължимото уважение на херцога като глава на семейството си, отношенията им завинаги остават обтегнати.
Военните почести в Италия несъмнено принадлежат на френския командващ маршал Катина, но Евгений, единственият съюзнически генерал, решен да действа и да постигне решителни резултати, постъпва добре, като излиза от Деветгодишната война с подобрена репутация. С подписването на Договора от Ризуик през септември/октомври 1697 г. безразборната война на запад най-накрая е доведена до неубедителен край и Леополд I отново може да посвети цялата си военна енергия в победата над османските турци на изток.
Битка при Зента