Бисмарк () е германски линеен кораб, един от най-известните кораби на Втората световна война. Главен кораб на едноименния тип линейни кораби. Кръстен е в чест на първия канцлер на Германската империя Ото фон Бисмарк. По време на своя единствен поход, през май 1941 г., потопява в Датския пролив британския флагман, линейния крайцер „Худ“ (), но получава повреди от артилерийския огън на британските кораби, което го принуждава да прекъсне похода и, в крайна сметка, водят до неговото потопяване в битката с превъзходящите сили на британския флот няколко дена по-късно.

През 1989 г. останките на потъналия линкор „Бисмарк“ са открити от подводна експедиция в Атлантическия океан на дълбочина 4800 м, ставайки, впоследствие, едни от най-известните обекти на подводни археологични изследвания.

История на създаването и строителство

Типът „Бисмарк“ (по-късно е построен още един кораб от този тип – това е линкорът „Тирпиц“) първоначално се създава като наследник на „джобните линкори“ и основно е предназначен за воденето на рейдерски операции против търговски кораби. Така например обемът на резервуарите с гориво на „Бисмарк“ е по-скоро характерен за тихоокеанските линкори, а показаната на изпитанията в Балтийско море скорост от 30,1 възела е една от най-високите в света за такива кораби. След спускането на вода на втория френски линкор от типа „Дюнкерк“ проектът е изменен по посока последващо увеличение на размерите. „Бисмарк“ е първият след Първата световна война пълноценен линкор в германския флот: въоръжението му, включващо осем 380-мм оръдия SKC-34 в четири кули, му позволява равностойно да противостои на всеки линеен кораб. „Бисмарк“ по времето на своята служба е най-големият линкор в света. Килът на „Бисмарк“ е заложен в корабостроителницата на фирмата Blohm & Voss в Хамбург на 1 юли 1936 г. Корабът слиза от стапелите на 14 февруари 1939 г., в деня на свети Валентин. При спуска му на вода присъстват фюрерът Адолф Хитлер и внучката на княз Бисмарк Доротея фон Левенфелд, която според традицията „кръщава“ кораба с бутилка шампанско. На 24 август 1940 г. линкорът влиза в командване на капитана първи ранг Ернст Линдеман. Монтирането на оборудването и изпитанията на кораба продължават до пролетта на 1941 г.

История на службата Атлантически рейд Операцията „Рейнски учения“ () предвижда излизането на „Бисмарк“ и тежкия крайцер „Принц Ойген“ () в Атлантика през Датския пролив. Главната цел на операцията са търговските кораби по британските морски комуникации. Предполага се, че „Бисмарк“ ще отвлича към себе си корабите от конвоя, за да даде на „Принц Ойген“ възможността да се добере до търговските кораби. Назначеният да командва операцията адмирал Гюнтер Лютиенс моли командването да отложи началото на операцията, за да може към нея да се присъединят преминаващият изпитания в момента „Тирпиц“, ремонтиращият се „Гнайзенау“ или намиращият се в Брест линкор „Шарнхорст“. Главнокомандващият германската флота гросадмирал Ерих Редер отказва. На 18 май 1941 г. „Бисмарк“ и „Принц Ойген“ отплават от базата на кригсмарине в Хотенхафен (днес полското пристанище Гдиня).

На 20 май „Бисмарк“ е забелязан от шведския крайцер „Готланд“; на същия ден за ескадрата, включваща два големи кораба, съобщават и членовете на норвежката Съпротива. На 21 май 1941 г. британското Адмиралтейство получава от своето военно аташе в Швеция съобщение за това, че в пролива Категат са забелязани два големи кораба. От 21 до 22 май германското съединение спира във фиордите около норвежкия град Берген, където „Бисмарк“ и „Принц Ойген“ са пребоядисани в сивостоманения камуфлаж на океански рейдер, а „Принц Ойген“ допълнително взема гориво от танкера „Волин“. „Бисмарк“ не се дозарежда, което, както става ясно по-късно, е сериозна грешка.

По време на престоя корабите са забелязани и фотографирани от разузнавателен самолет на британските ВВС „Спитфайър“. Вече британската страна може да идентифицира „Бисмарк“. Към мястото са изпратени британски бомбардировачи, обаче към това време германските кораби вече не са там. „Бисмарк“ и „Принц Ойген“ незабелязано преминават в Норвежко море и пресичат Северния полярен кръг. Британците междувременно ги издирва много по-южно.

Командващият британския Флот на метрополията (Хоум флийт), адмирал Джон Тови, насочва линейния крайцер „Худ“ и линкора „Принс оф Уелс“ (HMS Prince of Wales) с разрушители в съпровождане към югозападното крайбрежие на Исландия. Крайцерът „Съфолк“ (HMS Suffolk) трябва да се присъедини към вече намиращия се в Датския пролив крайцер „Норфолк“ (HMS Norfolk). Леките крайцери „Манчестър“ (HMS Manchester), „Бирмингам“ (HMS Birmingham) и „Аретуза“ (HMS Arethusa) трябва да патрулират пролива между Исландия и Фарьорските острови. През нощта на 22 май самия адмирал, начело на съединението, състоящо се от линкора „Кинг Джордж V“ (HMS King George V) и самолетоносача „Викториъс“ (HMS Victorious) с кораби за охрана, отплава от базата на британския флот в залива Скапа Флоу на Оркнейските острови. Флотилията трябва да посрещне появата на германските кораби във водите северозападно от Шотландия, където към нея трябва да се присъедини линейният крайцер „Рипалс“ (HMS Repulse).

Вечерта на 23 май в наполовина затворения от леда Датски пролив, в гъста мъгла, „Норфолк“ и „Съфолк“ имат визуален контакт с германската флотилия. „Бисмарк“ открива огън по „Норфолк“. Британските кораби предават съобщение на своето командване и отстъпват в мъглата, продължавайки да следват противника по радар на разстояние 10 – 14 мили. След стрелбата на „Бисмарк“ излиза от строя носовият радар, за това Лютиенс заповядва на „Принц Ойген“ да се движи пред „Бисмарк“. За да се затрудни разпознаването им, на корабите са боядисани в тъмен цвят горните части на кули и са закрити свастиките на палубите с брезент.

Боят в Датския пролив

Британските кораби „Худ“ и „Принц оф Уелс“, плаващи за прехващането на „Бисмарк“, установяват визуален контакт с немското съединение рано сутринта на 24 май. Британските кораби започват боя в 5:52 сутринта от разстояние 22 км. Вицеадмирал Холанд, командващ британската група, заповядва да се открие огън по първия кораб, погрешно приемайки го за „Бисмарк“. На „Принца“ разбират грешката и откриват огън по втория немски кораб. Германската страна известно време не отговаря: адмирал Лютиенс има заповед да не влиза в бой с военни кораби на противника, ако те не влизат в конвой. Обаче след няколко британски залпа капитан Линдеман заявява, че няма да позволи безнаказано да се стреля по неговия кораб. „Принц Ойген“ и „Бисмарк“ откриват ответен огън по „Худ“. Холанд разбира за своята грешка, но това видимо не стига до управляващите огъня, тъй като „Худ“ до края продължава да стреля по „Принц Ойген“.

В 5:56 шестият залп на „Принца на Уелс“ носи попадение: снарядът пробива горивни цистерни, предизвиквайки обилен теч на гориво и навлизане на вода в цистерните. „Бисмарк“ започва да оставя нефтена следа. Минута по-късно „Худ“ получава попадение от втория залп на „Принц Ойген“ и третия залп на „Бисмарк“, на кърмата и при мидела на кораба започват пожари. „Бисмарк“ получава попадение от деветия залп на „Принца“ под водолинията, а минута по-късно и трето. Към 6:00 корабите се намират на разстояние . По това време на „Худ“ се раздава взрив, видимо предизвикан от попадението от петия залп на „Бисмарк“ в хранилището на боезапаса, корабът е разкъсан на две части, носът и кърмата се вдигат във въздуха, и той потъва за броени минути. Освен трима души, целият екипаж, състоящ се от 1418 души, загиват.

Линкорът „Принц на Уелс“ продължава боя, но много неуспешно: той е принуден да се приближи до 14 км към двата немски кораба, за да избегне сблъсъка с потъващия „Худ“. Още повече, че на него се дооправят оръдия, а работници от корабостроителницата се опитват по време на боя да ремонтират заклинилите оръдия на носовата четириоръдейна кула.Christian Zentner. Chronik Zweiter Weltkrieg. St. Gallen: Otus-Verlag, 2007. S. 344 – 345. ISBN 978-3-907200-56-8 Линкорът излиза от боя под димна завеса, с получени седем попадения.

Капитан Линдеман предлага да се започне преследване и да се потопи „Принца на Уелс“, обаче адмирал Лютиенс взема решението да се продължи похода. На „Бисмарк“ е изваден от строя един от генераторите, в котелно отделение № 2 започва да навлиза вода, пробити са две горивни цистерни, и има диферент към носа и крен по десния борд. Лютиенс решава да води „Бисмарк“ за ремонт във френското пристанище Сент Назер, откъдето след ремонта той може безпрепятствено да излезе в просторите на Атлантика. Освен това по-късно към него могат да се присъединят „Шарнхорст“ и „Гнайзенау“. Капитанът на „Принц Ойген“ получава да продължи атаката по британските конвои самостоятелно.

Преследване „Норфолк“, „Съфолк“ и „Принц Уелски“ продължават да преследват немците, съобщавайки тяхното местоположение. Гибелта на „Худ“ е крайно болезнено възприета в британското Адмиралтейство, а за разследването на обстоятелствата за нея по-късно е учредена специална комисия. По-голямата част от намиращите се в Северния Атлантик британски военни кораби е привлечена към лова на „Бисмарк“, включая корабите от охраната на много от конвоите. Така например намиращите се западно от Ирландия линкор „Родни“ (HMS Rodney) и три от четирите разрушителя, съпровождащи превърнатия във войскови транспорт лайнер „Британик“ (Britannic), сутринта на 24 май получават заповед да изоставят конвоя и да се присъединят към съединението на адмирал Тови. Допълнително са задействани още два линкора и два крайцера. Съединението „H“, намиращо се в Гибралтар, също е приведено в готовност, в случай че „Бисмарк“ се насочи към тях.

На 24 май, в 18:14, „Бисмарк“ в мъглата се обръща право към своите преследвачи. В краткия обмен на залпове няма попадения, обаче британските кораби са принудени да се отклонят, и „Принц Ойген“ успешно прекъсва контакта. „Принц Ойген“ пристига във френския Брест след 10 дни. В 21:32 Лютиенс съобщава на командването, че поради липсата на гориво „Бисмарк“ не може да продължава опитите да се откъсне на преследвачите и е принуден да плава напряко към Сент Назер.

Вечерта на 24 май адмирал Тови заповядва на самолетоносача „Викториъс“ да съкрати дистанцията, и в 22:10 от него стартират 9 торпедоносеца „Суордфиш“. Под силен огън те атакуват линкора и постигат едно торпедно попадение в десния борд. Независимо от лошото време, тъмнината, неопитността на екипажите и повредата на насочващия радиофар, всички самолети към 02:30 успяват да се върнат на „Викториъс“. От попадението няма сериозни повреди, то попада в главния брониран пояс. Екипажът на „Бисмарк“ губи един човек (първа загуба за времето на похода). За защита от нападение са задействани всички зенитни оръдия и даже голямокалибрените, „Бисмарк“ увеличава скоростта, изпълнявайки противоторпедни маневри. В резултат на това платнените пластири, затапващи пробойната в носовата част, се отлепват, течът усилва диферента по носа. Котелно отделение № 2 е окончателно наводнено.

В нощта на 24 по 25 май „Бисмарк“, възползвайки се от това, че неговите преследвачи, видимо опасявайки се от възможни атаки на подводни лодки, започват да правят зигзаци, прекъсва контакта. В 4:01 на 25 май „Съфолк“ съобщава: „контактът с неприятеля е загубен“.

Откриване

Обаче на „Бисмарк“ видимо продължават да приемат сигналите от радара на „Съфолк“ и в 7:00 сутринта на 25 май Лютиенс съобщава на командването, че преследването му продължава, а в 9:12 предава още една доста дълга радиограма. Вечерта командването съобщава на Лютиенс, че британците видимо са го загубили, и заповядва да се съобщят данните за своето местоположение и скорост, ако това не е така. Ответна радиограма от Лютиенс няма, но радиоприхващането на сутрешните съобщения позволява на британската страна приблизително да определи местоположението на „Бисмарк“. Въпреки това Тови погрешно заключава, че „Бисмарк“ се е насочил към пролива между Исландия и Фарьорските острови и неговото съединение започва движение на североизток.