С термина Наполеонови войни () се означават поредицата военни конфликти, водени през управлението на Франция от Наполеон Бонапарт (1804 – 1815). Те са продължение на Френските революционни войни (1792 – 1802), поради което коалициите срещу Франция се номерират от трета до седма. Следователно става дума за пет войни: първите три са спечелени от Наполеон, а останалите две – от противниците му.
Предистория
Наполеоновите войни са последица от събитията, които се разиграват във Франция от лятото на 1789 г. насетне, известни като Френска революция. Тя започва като всенароден стремеж за разрушаване на абсолютната монархия и замяната ѝ с конституционна. Крал Луи XVI е подложен на унижения и се превръща в заложник на собствените си поданици. Междувременно положението му става несигурно поради това, че настроенията в Париж се радикализират. През юни 1791 г. той се опитва да избяга от страната, но е заловен.Петко Петков, Деветнадесетият век в история на Европа, София 2012, с. 21 ISBN 978-954-07-3355-5 Отговорът на останалите европейски държави е израз на съпричастност към нещастния монарх – Пилницката декларация на Австрия и Прусия, в която се отправя апел за въоръжена помощ за френската монархия. С изпреварващ ход на 20 април 1792 г. Франция обявява война на Австрия и Революционните войни започват. Срещу размирната страна бързо се образува европейска коалиция, в която участват Великобритания, Австрия, Прусия, Русия и няколко по-малки държави.
В първата война (1792 – 1797) европейските съюзници навлизат във Франция, за да възстановят монархията, но са спрени в прочутата битка при Валми. Военните действия се изнасят в Австрийска Нидерландия, като французите печелят при Жемап и губят при Неервинден. Анексират Савоя и Ница – територии на Сардинското кралство. Когато якобинците вземат властта през лятото на 1793 г., Лазар Карно организира масова мобилизация. Благодарение на това френската армия бързо нараства и за няколко години надминава един милион войници – повече от която и да било друга държава. Този факт, наличието на талантливи генерали (Келерман, Дюмурие, Моро, Масена) и това, че другите народи в Европа приемат благосклонно французите, които разпространяват идеи за отмяна на крепостното право и премахване на съсловните неравенства, предопределят чия ще е победата.
През есента на 1793 г. младият корсиканец Наполеон Бонапарт за първи път се прочува като военен. Едва 24-годишен, той става началник на артилерията и изиграва решаваща роля за превземането на крепостта при обсадата на Тулон.Martin Windrow and Francis Mason, Dictionary of Military Biography, London 1997, p. 212 ISBN 1-85326-399-0 На следващата година вече е генерал и командва артилерията на армията в Италия. Първото му самостоятелно назначение е през 1796 г., когато подема кампания в Северна Италия,Owen Connelly, The Wars of the French Revolution and Napoleon 1792 – 1815, New York 2006, p. 79 побеждава австрийците и пиемонтците и сключва мирния договор от Кампо Формио. Така завършва войната на първата антифренска коалиция.
Войната на втората коалиция (1798 – 1802) до голяма степен е диктувана от генерал Бонапарт. Неговата Египетска кампания се проваля, но новите му победи в Италия (Маренго, 1800) се оказват достатъчни за изваждането на Австрия от войната. Този път и Великобритания – досегашен вдъхновител на коалициите – решава да се примири с Франция. С Амиенския договор (25 март 1802) изглежда, че цяла Европа е в мир. Само че са настъпили териториални промени, изцяло в полза на Франция, и това подтиква противниците ѝ към нови военни действия. Франция е анексирала Австрийска Нидерландия, левия бряг на Рейн, Савоя и Ница (твърдейки, че така достига „естествените си граници“), създала е дъщерни републики в Италия, Швейцария и Нидерландия. Възходът на Бонапарт (през 1799 г. става първи консул, през 1802 – пожизнен консул, а през 1804 – император) е предизвикателство, с което монархиите на стария режим не искат да се примирят.
Цели на воюващите страни Цели на Франция Амбициите на Наполеон Бонапарт са големи. Шеметното му издигане до императорската титла и победите на бойното поле го мотивират да гради мащабни планове за бъдещето на Европа, в която Франция да играе водеща роля. Образуването на Хелветската, Батавската, Цизалпийската и Лигурската република вече показва, че страната не се задоволява с „естествените си граници“. Още повече, с тях се нарушават всички досегашни принципи на легитимизма.Борислав Гаврилов, Кризи, конфликти и дипломация в Европа (1559 – 1918), София 2016, с. 390 ISBN 978-954-07-4127-7 Така става ясно, че Франция се съобразява със съвсем различни принципи на международната политика – принципи, мотивирани от националните, а не от династичните интереси.
Според Наполеон германските земи трябва да се реорганизират в по-големи държавни образувания, а Свещената римска империя – да се ликвидира. Австрия и Прусия да се сведат до второстепенни държави, а Полша да се възстанови под някаква форма. Като най-сериозен враг Наполеон вижда Великобритания, чиито пари и силен флот са достатъчни, за да се създават нови и нови коалиции и да се пречи на колониалните планове на императора. Ако тя бъде поставена на колене, това според него е достатъчно да се господства в Европа. Другата сила, която той уважава и от която се бои, е Русия. Затова от самото начало показва склонност да си сътрудничи с нея.
В обобщение, Наполеон следва интересите на френската буржоазия за завладяване и контрол над колкото се може повече пазари и своите собствени имперски цели да владее Стария континент. „Франция над всичко“ – това е неговият девиз и оправданието му за външната политика.Христо Глушков, История на страните в Европа и Северна Америка 1640 – 1870, В. Търново 1993, с. 159
Цели на противниците ѝ Целта на Австрия, Прусия, Неаполитанското кралство и Русия е проста: да се възстанови старият ред, балансът на силите в международната политика и правилата, по които се е управлявала Европа. Франция да се върне в границите от 1789 г., да възстанови всички обезземлени германски принцове, да се възкачи отново династията на Бурбоните.
С неблагоприятния ход на събитията първоначалните цели се променят, тъй като се приемат за неизпълними. На преден план излиза стремежът за самосъхранение. Що се отнася до Великобритания, Амиенският мир не е достатъчен за нея, тъй като се допуска голямо отстъпление от основни нейни принципи – условния неутралитет на днешните земи на Белгия, откъдето най-лесно може да се атакува острова. Англичаните виждат в променената ситуация шанс да отнемат владения на Испания и Холандия в Америка и Азия и да изградят нова и по-мощна колониална империя.
Война на Третата коалиция (1805) Основна статия: Война на Третата коалиция
След коронацията си на 2 декември 1804 г. Наполеон активно се намесва в Германия. Според Люневилския договор принцовете, на които Франция е отнела земи, трябва да бъдат компенсирани със секуларизирани църковни владения. Оказва се, че институциите на Свещената римска империя не могат да се справят с тази задача, поради което френският император става арбитър. Париж се изпълва с германски принцове.Георги Дерманчев, Нова и най-нова история, т. ІІІ, София 1927, с. 485 Русия е призвана да сподели тази роля, но се оказва изолирана. Наполеон целенасочено фаворизира Прусия и Бавария, за които вярва, че ще привлече на своя страна, докато Австрия е изолирана. Тенденцията е Франция да стане абсолютен хегемон в континентална Европа, което Великобритания не е готова да приеме.
Само година след Амиенския мир отношенията между двамата стари противници са отново открито враждебни. Повод за войната е отказът на англичаните да върнат остров Малта на рицарите йоанити, както предвижда договорът.Гаврилов, Война и мир..., с. 389 Французите събират край Булон на брега на Северно море десантна армия, готова да нахлуе при първа възможност. Известна е с името Armée de l'Angletere (Английската армия). Огромен брой военни кораби и товарни баржи са концентрирани от Холандия до Шербур. Испания подкрепя Франция, гневна на продължаващите английски нападения срещу корабите ѝ. Планът е общите сили да отвлекат вниманието на англичаните и да ги примамят в Карибския басейн, после да се върнат бързо.
Съгласно обичайния си принцип, Великобритания решава да създаде нова антифренска коалиция, която да раздели силите на Наполеон. Преговори започват с Австрия и Русия, но взаимното недоверие създава непрекъснати проблеми. Особено се колебае руският цар Александър І, който е повече заинтересуван от ситуацията на Балканите. През септември 1805 г. коалицията все пак придобива завършен вид.Христо Глушков, Франция при Наполеон, В. Търново 2012, с. 229 ISBN 978-954-427-975-2 Австрия, Русия и Османската империя, щедро финансирани от Лондон, ще трябва да се справят със силната френска армия.
Морските планове на Наполеон се срутват, когато на 21 октомври френско-испанският флот е победен от англичаните при Трафалгар (край южните испански брегове). Адмирал Хорацио Нелсън загива в битката, но успява да осуети замисляното нападение. Това не отчайва императора и той започва кампания против Австрия и Русия, която повече отвсякога показва неговия военен гений. Сухопътните му армии вече са навлезли на германска територия, подкрепени от редица германски принцове и особено от Бавария. Австрийската армия на генерал Мак е обградена при Улм и се предава, след което маршът към Виена става неудържим. Хабсбургската столица пада на 12 ноември без съпротива, а Франц ІІ бяга в Моравия.Duncan Townson, Dictionary of Modern History, Penguin books 1994, p. 52 Там австрийците и руснаците се съединяват, а двамата императори лично се срещат. Събирайки 90 хиляди войници, те са уверени в крайната победа. Споразумяват се да дадат решително сражение на Наполеон на платото при Аустерлиц. Той внимателно изследва мястото и възможностите, които предлага. Умишлено подвежда противниците си, че е изпаднал в безпътица. В деня на битката (2 декември 1805) успява да разтегли силите им и да ги победи една по една. Част от руските войски затъват в околните блата и се предават. Почти 30 000 са убитите и пленените съюзници.Battle of Austerlitz, Encyclopaedia Britannica Тази „битка на тримата императори“ е най-големият триумф на Наполеон. Тя слага край и на войната, принуждавайки Австрия да капитулира, а руснаците да се оттеглят безславно на изток. Според мирния договор от Пресбург (дн. Братислава) Австрия отстъпва на Бавария, Вюртемберг и Баден част от земите си (включително цял Тирол), губи излаза си на море и обещава да плати 40 млн. франка контрибуция.
Война на Четвъртата коалиция (1806 – 1807) Основна статия: Война на Четвъртата коалиция
Поражението на Австрия не поставя край на военните действия на Наполеон против Великобритания и Русия. То обаче го превръща в господар на положението в централна Европа. Ето защо той решително осъществява идеята си след 840-годишно съществуване да разпусне Свещената римска империя. На 11 август 1806 г. Франц ІІ се обявява за император на Австрия под името Франц І. В освободения вакуум французите създават Рейнската конфедерация – тяхна васална държава, която им осигурява лесен контрол в германските земи.