Повестта е един от традиционните епически видове в литературата, който по обсег, обем и творческо внушение заема средно място между разказа и романа. Разликите са по отношение на сюжетното развитие: по-добре разгърнато в сравнение с разказа върху няколко съществени момента, и все пак еднопланово и ограничено в сравнение с романа. Главните герои в повестите не навлизат в много сложни взаимоотношения помежду си. Повестта е все пак по-близо до разказа, отколкото до романа.„Речник на литературните термини“, Издателство „Наука и изкуство“, София, 1969
Самата дума „повест“ идва от старинната българска дума „повѣсть“ – „известие“, „разказ“. Заражда се в дух на хроника в българската и руската литература под влияние на старинното повествование (например „Повест за кръстното дърво“, „Повест за Акир Премъдри“).„Енциклопедичен речник на литературните термини“, Иван Богданов, Издателство „Петър Берон“, София, 1993
Въпреки че основоположници на повестта са френски писатели от края на 18 – началото на 19 век като Оноре дьо Балзак и Бернарден дьо Сен-Пиер, бурно развитие този епичен вид претърпява в Русия. Майстори на повестта са писатели като Александър Пушкин („Капитанската дъщеря“), Антон Чехов („Степ“), Иван Тургенев („Пролетни води“), Лев Толстой („Казаци“), Николай Гогол („Тарас Булба“).
Първата оригинална българска повест е „Нещастна фамилия“ на Васил Друмев, написана през 1861 г. Други известни повести са: Любен Каравелов – „Маминото детенце“, „Българи от старо време“ Иван Вазов – „Немили-недраги“, „Чичовци“, „Хаджи Ахил“, „Митрофан и Дормидолски“ Елин Пелин – „Гераците“ Йордан Йовков – „Жетварят“ Георги Караславов – „Селкор“ Емилиян Станев – „Крадецът на праскови“.
Вижте също Новела
Източници