Вторият кръстоносен поход (1147 – 1149) е военна експедиция, свикана през 1145 г. в отговор на падането на графство Едеса на 25 декември предната година в ръцете на владетеля на Мосул от династията Зенгиди. Едеса е първото владение, основано от кръстоносците по Светите земи по време на Първия кръстоносен поход (1095 – 1099), но е и първото, което мюсюлманите си възвръщат. Походът е свикан от папа Евгений III, който бил подтикнат към това от настояванията на Бернар от Клерво, и е първият, воден от крале – френския Луи VII и германския Конрад III, заедно с голям брой други европейски благородници. Армиите на двамата крале тръгват поотделно през Европа и срещат пречки от страна на византийския император Мануил I Комнин. След прекосяването на византийските територии, двете армии са разбити поотделно от селджукските турци. Двамата крале, заедно с остатъците от армиите си, достигат до Йерусалим и през 1148 г. участват в неуспешна атака на Дамаск. Походът на изток е загуба за кръстоносците и голяма победа за мюсюлманите.
Единственият успех идва извън Средиземноморието – през 1147 г., на път за Светите земи, кораби с фламандски, фризийски, нормански, английски, шотландски и няколко немски кръстоносци спират и помагат за превземането на Лисабон от маврите.
Предистория
Начало на ислямската офанзива След Първия кръстоносен поход и последвалия кръстоносен поход от 1101 г., в Ориента съществуват три кръстоносни държави – Йерусалимското кралство, княжество Антиохия и графство Едеса. През 1109 г. е основана и четвърта – графство Триполи. Едеса е най-слабо населената и най-северната от тях, и постоянно е атакувана от заобикалящите я мюсюлмански държави, управлявани от Ортокиди, Данишменди и селджукски турци. Граф Балдуин II и бъдещият му приемник, Жослин дьо Куртене са пленени в битката при Харан през 1104 г. Графството успява все пак да спечели победа при Азас през 1125 г., но след смъртта на Жослин през 1131 г. (в една от поредните битки), неговия наследник Жослин II е принуден да сключи съюз с Византия.
През 1143 г. умират и византийският император Йоан II Комнин, и йерусалимският крал Фулк Младия (херцог на Анжу). В същото време Жослин II е в раздори с владетелите на княжество Антиохия и графство Триполи и на практика остава без съюзници.
Междувременно, през 1128 г., селджукът Имад ад-Дин Зенги, атабег на Мосул, присъединява Алепо (дн. Халеб) към владенията си. Градът е ключ към властта в Сирия, оспорван между владетелите на Мосул и Дамаск (управляван от Буридската династия). След неговото падане и Зенги, и Балдуин II насочват внимание към самия Дамаск. Той е обект на атака през 1129 г. от кръстоносците, но те са разбити пред стените на града. По-късно, при двете неуспешни обсади на Дамаск от Зенгидите през 1139 и 1140 г. неговите владетели Буридите се съюзяват с крал Фулк (договорът е уреден от хрониста Усама ибн Мункид).
Падането на Едеса В края на 1144 г. Жослин II се съюзява с Ортокидите. Той се присъединява с почти цялата си армия към предводителя им – Кара Аслан, в похода му срещу Алепо. Зенги, търсещ изгода от смъртта на крал Фулк, използва момента и обсажда Едеса. На 24 декември, след близо едномесечна обсада, градът се предава. От Йерусалим са изпратени на помощ Манасий Хиергски, Филип дьо Мили и други рицари, но те пристигат твърде късно.
Жослин II продължава да управлява останките на графството от крепостта Турбесел. Малко по малко, земите са продадени на византийците или просто завладени от тях.
В същото време, Зенги е възхвален като „защитник на вярата“ и al-Malik al-Mansur – „победоносен крал“. Въпреки страховете на кръстоносците, че той ще завладее и останалата част от графството или ще атакува и Антиохийското княжество, на Зенги се налага да се завърне в Мосул. През 1146 г. той отново обсажда Дамаск, но по време на обсадата е убит от франкски роб на име Яранкаш.
След убийството му, Жослин II се опитва да си върне Едеса, но през ноември същата година е разбит от сина на Зенги – Нур ад-Дин. Градът остава в ръцете на мюсюлманите.
Реакцията на Запада Папската була Новината за завладяването на Едеса е донесена в Европа от поклонници в началото на 1145 г., а после потвърдена от посланици от Антиохия, Йерусалим и Армения. Епископ Хю от Джабала съобщава вестта на папа Евгений III, който на 1 декември издава булата Quantum praedecessores, призовавайки към нов кръстоносен поход. Хю също така споменава за християнски крал далеч на изток, който би могъл да помогне на кръстоносните държави – това е първият документ, в който се среща името на Презвитер Йоан. Евгений не контролира Рим (всъщност той живее във Витербо) – въпреки това похода е определен да бъде по-добре организиран от първия: папата ще одобри избрани свещеници, армиите ще бъдат водени от най-могъщите крале на Европа, а пътя ще бъде планиран предварително.
Първоначалният отговор на призива е слаб – всъщност се налага булата да бъде преиздадена, когато става ясно, че френския крал Луи VII ще вземе участие в експедицията. Независимо от папата, той също е планирал нов поход – нещо, което е обявил пред двора си в Бурж през 1145 г. Спорно е дали Луи е планирал самостоятелен поход или само поклонничество – доколкото е искал да изпълни обета да отиде до Светите земи, даден от брат му Филип (но останал неизпълнен, поради преждевременната му смърт). Много вероятно е той сам да е стигнал до това решение, независимо от слуха за „Quantum Praedecessores“.
Във всеки случай, абат Сугерий, както и други благородници, не подкрепят плановете на Луи, заради това, че той ще бъде няколко години далеч от кралството. Владетелят се съветва с Бернар от Клерво, който го насочва към Евгений III. Папата ентусиазирано подкрепя похода на краля и преиздава булата на 1 март 1146 г. Той също така упълномощава Бернар да проповядва вестта из цяла Франция.
Проповедите на Бернар от Клерво
На практика обаче, липсва такъв всеобщ ентусиазъм, какъвто има през 1095 и 1096 година (виж Първи кръстоносен поход). Все пак, Св. Бернар, един от най-известните и уважавани мъже на християнския свят по това време, намира за целесъобразно да обърне внимание на носенето на кръста като на ефикасно средство за получаване на опрощение за греховете и за постигане на божията милост.
На 31 март, в присъствието на Луи VII, абатът изнася проповед пред огромна тълпа. „Медогласният“ Бернар пуска в действие своята ораторска магия – мъжете се изправят на крака и закрещяват: „Кръстове, дай ни кръстове!“. За разлика от първия поход, новата авантюра привлича кралски особи като Елеонор Аквитанска (кралица на Франция), Тиери Елзаски (граф на Фландрия), Анри (бъдещият граф на Шампан), Робер I (граф на Дрьо и брат на краля), Алфонс I Тулузки, Уилям II (граф на Невер), Уилям дьо Варен (трети граф на Съри), Хю VII Лузинян (граф на Ла Марш) и голям брой други благородници и епископи. Но още по-голяма подкрепа походът получава от простолюдието. Няколко дни по-късно абатът пише на папата „Отворих устата си; говорих; и изведнъж се появиха безчет кръстоносци. Градове и села сега са пусти. Трудно ще се намери един мъж на седем жени. Навсякъде се виждат вдовици, чиито съпрузи все още са живи.“
Решено е кръстоносците да тръгнат до една година, през която да се приготвят и да бъде начертан пътя до Светите земи. Луи VII и Евгений получават подкрепа от владетелите, чиито земи трябва да прекосят – унгарския крал Геза II, краля на Сицилия – Рожер II и византийския император Мануил I Комнин, въпреки че Мануил I изисква кръстоносците да положат клетва за вярност към него, точно както преди години е постъпил дядо му – Алексий I Комнин.
Междувременно Бернар продължава да проповядва – в Бургундия, Горна Лотарингия и Фландрия. Също както и при първия поход, проповедите непреднамерено водят до погроми над евреи. Както изглежда, фанатичен немски монах на име Рудолф вдъхновява погромите срещу евреите в земите край Рейн и в градовете Кьолн, Вормс, Майнц и Шпайер, обвинявайки ги в това, че не подпомагат финансово спасението на Светите земи. Бернар и архиепископите на Кьолн и Майнц енергично се противопоставят на тези погроми, като абатът пропътува разстоянието от Фландрия до Германия, за да разреши проблема. Там той успешно успява да убеди по-голямата част от последователите на Рудолф да тръгнат след него. След това открива Рудолф в Майнц и го придумва да се върне в манастира си.
Докато все още е в Германия, през ноември 1146 г. абатът проповядва пред Конрад III, но кралят не се заинтересува от участие и Бернар продължава проповедите си в Южна Германия и Швейцария. Все пак, на връщане през декември, той спира в Шпайер, където в присъствието на Конрад изнася прочувствена церемония. В нея абатът от Клерво влиза в ролята на Христос и пита краля: „Човеко, какво трябва да сторя за теб, което още не съм сторил?“ Конрад не устоява и се включва в авантюрата с много от благородниците си, включително и Фридрих II, херцог на Швабия. Също както и във Франция по-рано, походът получава голяма подкрепа от простолюдието в Германия – с проповеди се включват и други монаси като Адам от Ебрах и Ото Фрайзингски.
Други начинания Срещу маврите По същото време, папата нарежда и кръстоносен поход в Испания, въпреки че там от известно време вече се води война срещу маврите. Той дава на Алфонсо VII, крал на Кастилия, същите индулгенции (опрощаване), които дава и на френските кръстоносци. Както папа Урбан II през 1095 г., Евгений III подтиква испанците да се бият на собствена земя, вместо да се присъединят към похода на изток. Също така дава пълномощия на Марсилия, Пиза, Генуа и други градове да воюват в Испания, но убеждава повечето италиански държави и владетели (напр. Амедей III Савойски) да тръгнат на изток. Папата не иска и немския крал Конрад да участва, надявайки се вместо това на неговата подкрепа в спора за папството, но не може открито да му забрани да тръгне.
На Североизток На 13 март (на среща във Франкфурт), немските принцове предлагат идеята за поход срещу езическите народи, наричани събирателно венди, живеещи по североизточната граница на Свещената Римска империя (предимно славяни). Войните на германците с вендите се водят от известно време, и това е достатъчен повод за Бернар да позволи даването на индулгенции за участие във Вендския поход. Абатът упълномощава принцовете да започнат авантюрата. На 13 април папата потвърждава похода, провеждащ се едновременно с тези в Испания и Палестина. Това начинание, по своята същност, не е от традиционен кръстоносен характер, доколкото то е скъпо и насочено срещу други езичници, а не срещу мюсюлмани, а също така не е свързано със защитата на Светите земи. Въпреки това, Вендския поход може да се счита за предвестник на Северните кръстоносни походи, за чието начало се смята призива на папа Селестин III през 1193 г.
Тези две авантюри представляват развитие в кръстоносните походи – те предоставят нови цели и арени за борба на християните-кръстоносци.
Подготовка На 16 февруари 1147 г. френските рицари се събират в Етамп, за да обсъдят пътя си. Немските рицари вече са решили да пътуват по суша през Унгария, тъй като Рожер II е враг на Конрад и морския път покрай южна Италия, на практика е неизползваем за тях. Много от френските благородници нямат доверие на пътя по суша, който ги води през земите на Византия, чиято репутация все още страда от разказите на кръстоносците от първия поход. Въпреки това е решено да последват Конрад, като тръгнат на 15 юни. Рожер II е засегнат и отказва да участва в начинанието. Във Франция, абат Сугерий и Уилям II, граф на Невер, са избрани за регенти, докато краля е на поход.
На 13 март, на гореспоменатата среща във Франкфурт, сина на Конрад – Фридрих IV, е избран за немски крал, като за негов регент е определен Хайнрих I, архиепископа на Майнц. Немските рицари планират да тръгнат през май, като се срещнат с французите в Константинопол.
Походът в Испания и Португалия