Правата на човека са морални принципи и социални норми,James Nickel, with assistance from Thomas Pogge, M.B.E. Smith, and Leif Wenar, 13 December 2013, Stanford Encyclopedia of Philosophy, Human Rights. които задават определени стандарти на човешко поведение и са защитени като законови права от местното и международно право. Те имат законов статут на неотменими, основни права, които „всяка личност притежава по рождение, само защото тя или той е човешко същество“, и които са „присъщи на всички човешки същества“, независимо от тяхната възраст, етнически произход, местоположение, език, религия, етническа принадлежност или някакъв друг статус. Те са приложими навсякъде и по всяко време и затова са универсални, и са егалитарни в смисъл, че са еднакви за всеки човек. Изискват съчувствие и върховенство на закона и налагат на всяка личност задължението да уважава правата на другите хора. Те не трябва да се отнемат, освен в резултат на справедлив процес и въз основа на конкретни обстоятелства. Например, правата на човека могат да включват свобода от незаконно задържане, мъчения или екзекуция.
Доктрината за правата на човека е крайъгълен камък на съвременната световна политика, оказвайки значително влияние върху международните отношения, международното право, дейността на глобалните и регионални институции, политиката на отделните държави и работата на неправителствените организации. Въпреки това тя продължава да предизвиква значителен скептицизъм, както и спорове за обхвата, характера и оправдаността на човешките права. Точното значение на термина „права“ е противоречиво и е предмет на продължаващи философски спорове. Макар да има консенсус, че правата на човека включват широк кръг права, като правото на справедлив процес, защитата от робство, забраната на геноцида, свободата на словото или правото на образование, няма съгласие кои от тези конкретни права трябва да бъдат включени в общата рамка на правата на човека. Според някои автори дефиницията на правата на човека трябва да е относително тясна, за да се предотвратят най-тежките нарушения, докато други се застъпват за по-високи изисквания.
Идеята за правата на човека се развива едва в последните няколко столетия, докато правната система преди това се основава на „сложни системи от задължения... представи за справедливост, политическа легитимност и човешко благоденствие“, която е изцяло независима от концепцията за права на човека. Неин предшественик е идеята за естествените права, която води началото си от средновековната школа на естественото право, придобива известност в епохата на Просвещението с работите на философи като Джон Лок, Франсис Хътчисън и Жан-Жак Бюрламаки и играе важна роля в политическия дебат на Американската и Френската революция в края на XVIII век. На тази основа през втората половина на XX век се развива съвременната система на правата на човека, като подтик за това дават насилията на Втората световна война и Холокоста. Кулминация на процеса е приемането на Всеобщата декларация за правата на човека от Общото събрание на Организацията на обединените нации в Париж през 1948 г.
Темата се изучава в училищата чрез образование за човешките права.
История Предистория
Въпреки че идеите за права и свободи присъстват под една или друга форма през по-голямата част от историята на човечеството, те се различават значително от съвременната представа за правата на човека. Според Джак Донъли в древния свят „традиционните общества обикновено имат сложни системи от задължения... представи за справедливост, политическа легитимност и човешко благоденствие, които целят да постигнат човешко достойнство, благоденствие или благосъстояние напълно независимо от правата на човека. Тези институции и практики са алтернативи, а не различни формулировки на правата на човека.“
Концепцията за универсални права на човека не е позната в древните цивилизации, като Древна Гърция, Древен Рим, Древна Индия, Древен Китай. Така например, в тях робството е приемано за естествено състояние. Макар корените на идеята за права на човека да могат да се проследят до стари документи, като Конституцията на Медина (622 г.), „Рисала ал-Хукук“ (659 – 713 г.) или „Магна Харта“, средновековните харти не дават универсални гаранции за правата на човека, а представляват ограничени правни споразумения, отговарящи на изискванията на конкретна политическа ситуация. Самото понятие за права в различните езици не съществува преди 1400 г.
XVI – XVIII век
Коренът на съвременната представа за правата на човека може да бъде проследен до новата европейска история – Ренесанса и Реформацията, съпътствани от отслабването на феодалния авторитаризъм и религиозния консерватизъм в някои части на Западна Европа. Някои изследователи свързват този процес със секуларизацията на юдео-християнската етика, докато други подчертават връзката му с формирането на съвременната концепция за гражданство. Обявените през 1525 г. Дванадесет искания на селяните в началото на Селската война в Централна Европа понякога са определяни като първото прокламиране на идеята за правата на човека.
Сред първите опити за теоретично обосноваване на идеята за универсални права на човека са размишленията на испански духовници от средата на XVI век, като Франсиско де Витория и Бартоломе де лас Касас, за правата на местните жители на Америка. По време на известния Валядолидски дебат Хуан Хинес де Сепулведа, който поддържа аристотелианския възглед за естественото разделение на човечеството на класи с различно достойнство, спори с Лас Касас, който се застъпва за равни права и свобода от робство за всички хора, независимо от тяхната раса или религия.
През XVII век английският философ Джон Лок разглежда естествените права, определяйки ги като „живот, свобода и собственост“, и твърди, че такива фундаментални права не могат да бъдат отстъпвани чрез обществения договор. През 1689 г. Законът за правата в Англия и Претенцията за право в Шотландия поставят извън закона определен кръг от действия на властите срещу техните поданици. Първото известно използване на термина „права на човека“ е от 1742 г., като той ще се наложи в широка употреба в началото на XIX век.
В края на XVIII век Американската (1776 г.) и Френската революция (1789 г.) водят до провъзгласяването на Декларацията за независимостта на Съединените щати и френската Декларация за правата на човека и гражданина, които формулират определени лични законово установени права. Освен това Вирджинската декларация за правата от 1776 г. узаконява и някои основни граждански права и свободи. Тези първи прокламации на идеята за универсални права на човека са съпъствани от разработването на тази концепция от философи, като Томас Пейн, Джон Стюарт Мил и Георг Вилхелм Фридрих Хегел.
XIX век През XIX век правата на човека се превръщат в централен проблем във връзка със споровете около робството. Общественици, като британския депутат Уилям Уилбърфорс, се застъпват за забрана на трансатлантическата търговия с роби и за премахване на робството. Търговията с роби е забранена в Британската империя през 1807 г. и през следващите години е наложена от британския флот и на другите страни, а през 1833 г. в Британската империя е премахнато робството. В Съединените щати робството е премахнато на север между 1777 и 1804 г., но се запазва в южните щати, като конфликтът между двете страни довежда до Американската гражданска война, последвана от промени в конституцията, забраняващи робството осигуряващи равни граждански и политически права на всички жители на страната. През 1861 г. в Русия е премахнато крепостничеството, макар че освободените крепостни не получават свобода на движение в страната. До края на века робството е премахнато в повечето страни по света, като малкото останали са главно в Азия.
Стъпка в посока на утвърждаването на универсални права на човека в международното право е създаването на Международния червен кръст и подписването на Женевските конвенции след 1864 г., които стават основа на международното хуманитарно право.
XX век Първата и Втората световна война и свързаните с тях огромни загуби на човешки живот и мащабни нарушения на правата на човека стимулират развитието на съвременните механизми за поддържане на правата на човека. Обществото на народите, създадено през 1919 г., има за цел разоръжаването, предотвратяването на войните чрез системи за колективна сигурност, уреждане на споровете между държавите чрез преговори и дипломация и повишаване на световното благоденствие. В неговата учредителна харта е включено и правото да допринася за разпространението на много от съвременните права на човека.
След Втората световна война функциите на Обществото на народите са поети от Организацията на обединените нации. Още от своето основаване тя играе важна роля в международното право, свързано с правата на човека. Организацията и нейните членове създават основната част от днешното международно хуманитарно право и международно право по правата на човека. Темата за правата на човека придобива по-голяма тежест през следващите десетилетия, тъй като е използвана като средство за дипломатически натиск, както от либерално-демократични, така и от социалистически и постколониални позиции.
Философия и критика
Философията на правата на човека е дял на философията, изследващ основите на концепцията за права на човека и разглеждащ критично нейното съдържание и оправданост. Съществуват няколко теоретични подхода, обясняващи как и защо правата на човека са се превърнали в част от обществените очаквания.
Една от първите западни философии на човешките права е, че те са продукт на естественото право, произтичащо от различни философски или религиозни основания. Според други теории, като тази на Дейвид Хюм, правата на човека кодифицират етично поведение, което социален продукт, формиран в процеса на биологичната и обществена еволюция. Те са описвани и като социологическа схема за дефиниране на правила, например в социологическата теория на Макс Вебер. Тези подходи изхождат от предпоставката, че индивидите в обществото приемат правила от легитимна власт в замяна на сигурност и стопански предимства, формирайки обществен договор. Двете теории, преобладаващи в съвременните дискусии на правата на човека, са теорията на интереса и теорията на волята. Според теорията на интереса основната функция на човешките права е да защитава и насърчана определени основни човешки интереси, докато теорията на волята се стреми да обоснове валидността им с уникалната човешка способност на свобода.
Философската критика на правата на човека е насочена в две главни направления – отхвърляне на тяхната универсалност и отхричане на техните обективни основания. Критиката на универсалността на човешките права изхожда от позициите на моралния релативизъм, според който моралът зависи от конкретните социални и културни обстоятелства в дадено общество, следователно налагането на универсални парвни и етични принципи може да наруши неговата традиционна структура.
Епистемологичната критика на идеята за човешки права изхожда от предпоставката, че всяка етическа доктрина по необходимост е субективна и няма обективни основания. По тази причина правата на човека не са рационално защитими, а се основават на емоции, като съчувствието към другите. Този подход води началото си от Дейвид Хюм и е защитаван в по-ново време от автори като Чарлз Стивънсън, Лудвиг Витгенщайн, Джон Лесли Маки и Ричард Рорти.
Международна защита Зверствата по време на Втората световна война създават атмосфера на засилена загриженост за обществената и правна защита на правата на човека като фундаментални свободи. Създаването на Организацията на обединените нации (ООН) и текстовете на нейната Харта стават основата на сложна система от международни норми и практики за защита на човешките права. Новооформеното международно право за правата на човека представлява свързана система от конвенции, договори, организации и политически органи, а не една-единствена институция и набор от закони.
Харта на Обединените нации