Елегията (от старогр. ἐλεγείᾱ) е жанр в лирическата поезия, който възниква в Древна Гърция като стихотворение в дистихони (двустишия) с различно съдържание, например възхвала на граждански или военни добродетели, жалба за паднал боец. Елегия е също така произведение в този жанр, написано по повод скръбно събитие, преживяване или спомен, което често пъти изразява противоречие между идеал и действителност. Това е съвременното разбиране за елегията, което напълно се различава от смисъла, който се е влагал в Древна Гърция.
Елегията в античната литература Елегията произлиза от античния елегически дистих, в който първият стих е написан в хекзаметър (шестостъпник), а вторият – в пентаметър (петостъпник) по следната схема:
— ∪ ∪ | – ∪ ∪ | – ∪ ∪ || – ∪ ∪ | – ∪ ∪ | – ∪ — ∪ ∪ | – ∪ ∪ | – || – ∪ ∪ | – ∪ ∪ | –
Всеки дистих изразява отделна завършена мисъл, а цялата елегия изразява размислите и впечатленията на поета от различни актуални теми и демонстрира неговата гражданска позиция и обществена ангажираност. По своя ритъм и съдържание елегията представлява своеобразен декламативен преход от епоса към лириката.
В Древна Гърция се пишат елегии с разнообразно съдържание и теми: патриотични елегии за военни успехи, размисли за политиката, елегии с нравствени поуки и философски размишления и рядко посветени на любовни преживявания. Най-старите елегии са пропити от дух на жизнерадост и бодрост. Един от най-ранните представители на жанра, Тиртей (около 7 век пр.н.е.) пише цикъла елегии „Благозаконие“, с които вдъхновява войската на Спарта на военни подвизи. Калин от Ефес също пише елегии, за да вдъхне кураж и вяра на съгражданите си, да се борят срещу кимерийците, които често нападали полиса. През 6 – 5 век пр.н.е. Теогнид пише елегии на социално-политическа тематика. Други древногръцки представители на жанра са Архилох, Мимнерм и Солон.
Няколко века по-късно, с творчеството на римските поети Албий Тибул и Проперций (1 век пр.н.е.) и Овидий (43 г. пр.н.е. – 17 г.) минорното звучене става по-характерно за елегиите, за да загубят те напълно връзката си с елегическия дистих в новата европейска поезия от епохата на Романтизма и Просвещението.
Съхранявайки редакцията си
Елегията в новата европейска литература Елегията в европейската литература звучи скръбно, а основните разработвани теми са несподелената любов, социалната неправда, нерадостта в живота. Неин предвестник е френският поет Пиер дьо Ронсар, а широк прием тя получава в творчеството на: Йохан Волфганг фон Гьоте („Римски елегии“), Хайнрих Хайне („Книга на песните“, „Романцеро“), Новалис, Фридрих Шилер (Германия), Алфонс дьо Ламартин („Поетически размишления“, „Поетически съзерцания“), Алфред дьо Вини (Франция), Джордж Байрон, Пърси Биш Шели, Алфред Тенисън (Англия), Алесандро Манцони (Италия), Василий Жуковски, Александър Пушкин, Михаил Лермонтов, Константин Батюшков, Николай Некрасов, Александър Блок, Анна Ахматова (Русия/СССР).
Елегията в българската литература Елегични по своето чувство са някои български народни песни като „Яна жали девет братя жетвари“, „Жалба за рожба“, „Болен Ленчо“.
В българската литература преди Освобождението елегията е широко застъпена, давайки гласност на народното страдание под политически и социален гнет. Емблематични примери са стихотворенията: „Елегия“, „Майце си“, „До моето първо либе“, „На прощаване“, „Обесването на Васил Левски“, написани от Христо Ботев, „Не пей ми се“, „Жестокостта ми се сломи“ на Петко Славейков, „Хубава си, моя горо“, „Преминуват годинките“ на Любен Каравелов, „Родно пепелище“, „Линее наш'то поколение“, „Към природата“, „Ековете“ на Иван Вазов.
След Освобождението темите в елегиите се отместват към по-личните скръбни преживявания, несподелена любов, и усещане за неудовлетвореност, пряко или косвено обусловено от обществената действителност. Примери за известни български елегии от този период са: „На нивата“, „Арменци“, „Заточеници“, „В часа на синята мъгла“ на Пейо Яворов, „Сто и двадесет души“ и „Псалом на поета“ от стихосбирката „На острова на блажените“, „Харамии“ от цикъла „Епически песни“ на Пенчо Славейков, „Скрити вопли“, „Аз искам да те помня все така...“ на Димчо Дебелянов, „Стария музикант“ на Христо Смирненски, „Смърт в равнините“ на Теодор Траянов, „Ирен“ на Емануил Попдимитров, „Елегия“, „Нощем“ на Димитър Бояджиев, и други.
Източници
„Енциклопедичен речник на литературните термини“, Иван Богданов, Издателство „Петър Берон“, София, 1993 „Речник на литературните термини“, Издателство Наука и изкуство, София, 1968 „Старогръцка лирика“, преводач Борислав Георгиев, под редакцията на Богдан Богданов
Категория:Литературни жанрове