Ениджѐ Ва̀рдар или Па̀зар (срещат се и формите Ениджѐвардар или Йениджѐ Ва̀рдар, , Яница̀, до 1926 година Γενιτσά, Йеница, , Йениджѐ-и Варда̀р или Vardar Yenicesi, Вардар Йениджеси) е град в Егейска Македония, Гърция, главен град на дем Пела в административна област Централна Македония.
Градът е основан от османския военачалник Евренос бей в края на XIV век и веднага става важен ислямски духовен, икономически и стратегически център. Тези функции обаче постепенно западат и още от средата на XVI век турското население на града започва да намалява вследствие на изселване и епидемии за сметка на славянското, което се увеличава до степен, че става мнозинство в началото на XX век. От средата на XIX век градът става сцена на културно-религиозната борба между българи и гърци в Южна Македония. В началото на XX век тя прераства във въоръжени сблъсъци, в които двете страни са оглавявани съответно от Апостол Петков и Гоно Йотов. През Балканската война в 1912 година край града се води важната за гръцкото настъпление Ениджевардарска битка. След Първата световна война, българското население на града постепенно се изселва към България, а турското – в Турция, а на тяхно място са заселени кариоти, малоазийски и понтийски гърци. В съвременността Енидже Вардар е модерен град с важна роля в местната икономика, като голям икономически и военен център със стратегическо положение.
Етимология на името Наименованието на града идва от турски език. Йенидже и Вардар означава буквално новичък [град] във Вардарията или долината на река Вардар. Българското наименование на града е Па̀зар, което обяснява функцията му на основно тържище за заобикалящите го в миналото български села, а гръцкото име на града Яница е преиначена форма на турското.
География Енидже Вардар е разположен в равнинна местност, в северозападния край на Солунското поле или Пазарското поле, оформено след пресушаването на Ениджевардарското езеро (Пазарското езеро или Гьольот), в южното подножие на планината Паяк (Пайко). Топографията в рамките на 3,5 километра около града варира малко като надморската височина, с максимална промяна на надморската височина от 129 метра и средна надморска височина от 45 метра. В рамките на около 20 километра се наблюдават също малки промени в надморската височина, но в диапазон от около 100 километра има големи вариации в надморската височина, поради близостта на Паяк планина.
Землището на града в диапазон от около 4 километра е покрито основно с обработваеми земи (56%), изкуствени повърхности (14%), гори (10%) и пасища (10%), в рамките на около 20 километра е заето предимно от обработваеми земи (69%) и гори (11%) и в рамките на около 100 километра диапазон – от обработваема земя (34%) и гори (33%).
Климат Територията на Енидже Вардар е предимно равнинна. Климатът на района е преходен, тоест зимата е на места тежка и студена, а лятото – горещо, сухо и безоблачно. През годината температурата обикновено варира между 1°C до 33°C и рядко пада под −4°C или се качва над 37°C.
Горещият сезон в града е с продължителност 3,3 месеца – от месец юни до септември. По време на горещия сезон средните дневни високи температури надвишават 27,7°C. Най-горещият месец в Енидже Вардар е юли, в който средната висока температура е 32,2°C, а средната ниска е 20°C. Студеният сезон от своя страна продължава 3,6 месеца – от ноември до март месец. Средната висока температура по време на студения сезон е под 13,3°C. Най-суденият месец в годината е януари, по време на който средната ниска температура е 1,11°C, а средната висока е 8,9°C.
Туристическият сезон е благоприятстван от ясни дни без дъжд и с температури между 18°C и 27°C. В този смисъл най-доброто време от годината за посещение на Енидже Вардар за общи туристически дейности на открито е от средата на май до края на юни и от края на август до началото на октомври, с пиково време в третата седмица на септември.
Както в миналото, така и днес през лятото ениджевардарци използват летовището в Обор в южните склонове на Паяк. За него Евлия Челеби пише през XVI век:
История Ранна история
Районът на Ботиая в Долна Македония е обитаван още от бронзовата епоха, вероятно от VII – VI век пр. Хр. В близост до съвременния град Енидже Вардар се намират руините на античните македонски градове Кирос и Пела, мраморни масиви от които са използвани за строежа на новия град. След Македонските войни (III – II век пр. Хр.) областта, известна вече като Ематия, влиза в границите на Римската империя и през нея минава важният път Виа Егнация. След разделянето на империята областта попада в пределите на Източната римска империя. Последователно като федерати на империята там са заселвани визиготи, остготи, славяни и в по-късно време вардариоти. В района през Средновековието е бил разположен и митрополитският център от Първото българско царство Сланица, най-вероятно това е отстоящото на 5 km селище Вехти Пазар (Сланик) или Постол (Пела). Според легенди, записани в началото на XX век, Енидже Вардар е „стар, основан от Венецианско време“ град и на мястото му преди Османското нашествие са се намирали няколко колиби.
В Османската империя
Енидже Вардар е наново основан град след османското нашествие, вероятно между 1383 и 1387 година, и става седалище на Евренос бей и неговите наследници. Дълго време е населен само от турци, които го превръщат в главно културно, религиозно, военно и търговско средище в Османската империя. По поръчка на Евренос бей са построени джамия, кервансарай, имарет завие, медресе, баня и канализация, която довежда питейна вода от Паяк планина. В него той заселва акънджиите си и техните семейства, които преди това са обитавали Сяр. При синовете му Али бей и Иса бей градът допълнително се разширява, макар след второто османско превземане на Солун през 1430 година част от населението му да е изселено там от Мурад II. Най-значим османски мисионер в града през този период е Шейх Абдулах ил Илахи от ордена накшбандия. В тахрир дефтера от 1519 година са регистрирани 59 села във вакъфа на Евреносоглу, повечето от половината от които с турски имена, а останалите със славянски и гръцки имена. По това време градът е известен като „Мека на Балканите“.
Година Мюсюлмани Християни Евреи Общо ханета Общо жители 1519 1077 25 44 1146 ~ 3 852 1528 580 24 0 604 ~ 2 718 1542 622 37 0 659 ~ 2 965 1568/70 791 63 0 854 ~ 3 843 1691/4 неизв. 589 0 1697 неизв. 350 0
В края на XVI век обликът на града е променен и посетилият го през 1590 година венецианец Лоренцо Бернардо пише:
В 1797 година са засвидетелствани примери на българи приели исляма. Така например „Българинът Стоян Митре от казата Енидже Вардар, като прие исляма, бе наречен Мехмед“, а „Българинът Ицко Петко от казата Енидже Вардар, като прие исляма, бе наречен Исмаил“. В XIX век Макензи и Ърби пишат: „Енидже Вардар наброява около шест хиляди къщи – половината български, половината турски... Както в околността, и тук християните са славяни. Единствените гърци са учителят и владиката. Първенците използват гръцкия език в търговията, но нито една жена не го знае.“ Австро-унгарският консул Франц фон Кнапич докладва в 1874 година: „Населението на околиите Дойранска, Кукушка Струмишка, Воденска, Ениджевардарска е почти изключително българско...“. Стефан Веркович („Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи“) свидетелства през 1889 година: „Пазар (на турски Енидже), главният град на каазата Лука, е разположен в много плодородна местност. Жителите му са отчасти мюсюлмани, отчасти християни, но и едните, и другите по националност са българи.“ Ценни пътеписни бележки за Енидже Вардар оставят още Ашик Мехмед (XVI век), Евлия Челеби (XVII век), Алфред Делакулонш, Еспри-Мари Кузинери, Уилям Лийк, Едуард Лиър, Йохан Георг фон Хан, Емил Изамбер, Стефан Веркович, М. Ф. Карлова (XIX век), Адолф Щрук (XX век) и други.
През XIX век и началото на XX век градът е каймакамлък, а Ениджевардарско обхваща 70 села (6 мюсюлмански села, 3 смесени, едно арумънско и останалите български), предимно чифлигарски. Районът е предимно земеделски, като в миналото и днес в него се отглеждат зърно, ечемик, овес, царевица, сусам, памук и бостан. От Ениджевардарското езеро в миналото се добива риба и се правят рогозки от папур, като цялата стока се продава на пазарите в Солун. Също така се добива тютюн и се отглеждат копринени буби, като годишно се произвеждат 100 000 оки (128 000 kg) копринени пашкули. Част от населението се занимава и с винарство, като лозите са отглеждани в домовете и нивите в града. Еснафите са много слабо развити.
В XIX век градът е важен търговски център в Османската империя, но поради честите епидемии от малария Енидже Вардар запада икономически. През този век се провежда ежегодният Ениджевардарски търговски панаир на 18 (30 октомври), денят на свети Лука, на който се продават манифактурни, колониални и селскостопански стоки. През 1894 година е пусната в експлоатация железопътната линия Солун – Битоля, която заобикаля Енидже Вардар и допълнително го изолира. От съществуващите 35 хана за пътници в края на века до 1902 година остават едва 10 на брой.
Възраждане
В първата половина на XIX век в Енидже Вардар няма църква и православното население се черкува в „Свети Атанасий“ в близкото село Пилорик. След Хатихумаюна от 1856 година и прокламирането на религиозно равенство, в 1858 година е получен султански ферман за построяване на църквата „Успение Богородично“, но трудно, тъй като Енидже Вардар е свещен град за мюсюлманите. С труда на местните жители и по инициатива на Георги Божков – Фаразъм храмът е завършен в 1860 година. Формирана е Ениджевардарската гръцка община, която се грижи за духовното развитие на гъркоманите в града и раздава стипендии на ученици в Солун. Паралелно е създаден гръцки съвет на старейшините, с който общината влиза в конфликт.
Английските пътешественички Джорджина Макензи и Аделина Ърби посещават в 1863 година Енидже Вардар и пишат, че „Колкото до католическата пропаганда, двама български свещеници-униати сега служат в една стая, но се строи нова църква“. Движението за Българско възраждане в града е оглавено от поп Димо, който обаче поради преследване от страна на митрополит Никодим е принуден да приеме униатството. Униатското движение в града първоначално е във възход, но скоро заглъхва и повечето български семейства се връщат в православието. Нов удар върху българското движение е и затварянето и последвалата смърт на българския първенец Хаджи Тоде, наклеветен пред властите от владиката Никодим, но доста по-късно, през 1890-те години, успешно е създадена Ениджевардарската българска църковна община. Сред ръководителите на българската общност са и Петър Пожарлиев, Тодор Касап, Иван Караиванов, Хаджи Дионисий и други.
В дописка на вестник „Македония“ от Енидже Вардар от 1867 година по униатския въпрос се казва:
Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“), който се основава на гръцки данни, в 1878 година пише, че в Йенидже (Yénidjé), Воденска епархия, живеят 2400 гърци. На австро-унгарската военна карта градът е отбелязан като Йенидже Вардар (Яница) (Jenidže Vardar (Janica), а на картата на Йоргос Кондоянис е отбелязан като Яница (Γιανιτσά), смесено селище. Според Николаос Схинас („Οδοιπορικαί σημειώσεις Μακεδονίας, Ηπείρου, Νέας οροθετικής γραμμής και Θεσσαλίας“) в средата на 80-те години на XIX век в Йеница (Γενιτσά) има около 800 мюсюлмански и 400 християнски семейства.