Арабският халифа̀т е общото название на теократична арабско-мюсюлманска държава, възникнала в резултат от арабските завоевания през VII – IX век и оглавявана от халифи – „наместници“ на Мохамед, представляващи всички мюсюлмани и притежаващи пълната религиозна и политическа властEncyclopedia of Islam and the Muslim World, (2004) v.1, p.116 – 123. Различните периоди от историята на халифата се разглеждат според името на съответната управляваща династия.
Първоначално ядро на халифата става създадената от Мохамед в началото на VII век в Хиджаз (Западна Арабия) мюсюлманска община, наречена умма (нация, народ). В резултат от арабските завоевания е създадена огромна държава, включвала Арабския полуостров, Ирак, Иран, по-голямата част от Задкавказието, Централна Азия, Сирия, Палестина, Египет, Северна Африка, по-голямата част от Пиренейския полуостров, Синд.
Епохата на съществуване на Арабския халифат, заедно с няколкото последващи столетия е съпроводена с разцвет на ислямската наука и култура, известен в западната историография като Златен век на исляма.
Праведен халифат (632 – 661 г.)
Този период включва епохата на първите четири халифа, „вървящи в правия път“, (ар-рâшидин, оттам и Рашидунски халифат) – Абу Бакр (632 – 634 г.), Умар (634 – 644 г.), Усман (644 – 656 г.) и Али (656 – 661 г.) и владичеството на Омаядите (661 – 750 г.). По размерите си империята, създадена за по-малко от сто години превъзхождала Римската и това е невероятно като се има предвид, че след смъртта на Мохамед е имало голяма вероятност да рухнат и тези не особено големи успехи на исляма, които той постигнал в Арабия. Умирайки, Мохамед не оставя наследник и след смъртта му (632 г.) по въпроса за неговия приемник избухват раздори между жителите на Мека и Медина, които можело да доведат до края на исляма. Умар обаче успява да наложи избора на Абу Бакр. Междувременно, при известието за смъртта на Мохамед хората от почти цяла Арабия, освен Мека, Медина и Таифа, веднага се отказват от исляма. С помощта на вярващите от Медина и Мека Абу Бакр съумява да ги върне назад към исляма, като най-голяма помощ му оказва така нареченият „меч Божий“ – опитният пълководец Халид. Халид разбива 40-хилядната армия от последователи на лъжепророка Мосейлими в така наречената „ограда на смъртта“ при Акраба (633 г.). Веднага след потушаването на арабското въстание, Абу Бакр, продължавайки политиката на Мохамед, повежда война срещу Византия и Персия и поставя началото на арабско-ислямските завоевания, продължили около един век. Халиф Умар (634 – 644 г.) успешно продължава тези завоевания и към края на живота си освен самата Арабия владее Сирия, Месопотамия, Вавилония и западната половина на Персия в Азия, а в Африка – Египет, Варка и Триполи.
При Усман (644 – 656 г.) е завоювана източна Персия до Амударя (Оксус), остров Кипър, Картаген. Междуособиците сред арабите, предизвикани от убийството на Усман и политическата некадърност на Али, довеждат до прекратяване на завоевателните походи и дори до отпадане на някои погранични области.
Династия на Омаядите (661 – 750 г.)
При първия халиф от династията Умаяди – Муавия I (661 – 680 г.) арабите минават отвъд Амударя (Оксус) и завоюват Пейконда, Бухара и Самарканд в Трансоксиана, а в Индия достигат до Пенджаб; в Африка достигат до Алжир. През този период е окупирана Мала Азия и от 674 до 678 г. е обсаден Константинопол. Въпреки яростните атаки градът устоява, което е първата и най-важна победа на християнска Европа срещу арабското нашествие.
Избухналите при сина на Муавия I – Язид I (680 – 683 г.) нови междуособни войни и борба на Омаядите със синовете на Али – Хасан и Хусейн, светите градове и сподвижниците на Абдуллах ибн Зубейра, хариджитите и др. водят до това, че някои погранични области отново отпадат. След прекратяването на междуособиците (от 693 г.) при халифа Абд ал-Малик (685 – 705 г.) и неговия син Уалид I (705 – 715 г.) арабите постигат почти невероятни успехи в Афганистан, Северна Индия и Туркестан – на изток, Армения, Кавказ и Мала Азия – в централна Азия, в западна Африка (до океана), а на запад окупират Пиренейския полуостров и южна Франция. Само енергичните действия на император Лъв III Исавър и хан Тервел, храбро отбили нашествието на арабите към Константинопол и Мала Азия (717 – 718 г.), и на Карл Мартел, сложил край на успехите на арабите във Франция (732 г.), спасяват Европа.
Положението, което заемат арабите в покорените от тях земи, много напомня на военен лагер; фанатично вярващият в исляма Умар I съзнателно се стреми да укрепи в халифата ролята на ислямските проповедници. Имайки предвид религиозния индиферентизъм на общата маса араби-завоеватели, той им забранява да владеят земя в покорените страни; Усман отменя тази забрана и много от арабите стават чифликчии. Това предполага те да станат по-склонни към мирен труд, отколкото към войни, но като цяло, дори при Умаядите арабските селища не изгубват характера си на военен гарнизон Vloten. Recherches sur la domination arabe, Амстердам, 1894. Все пак религиозният характер на арабската държава бързо се изменя: едновременно с разширяването на границите и утвърждаването на Умаядите халифатът се превръща в светско-политическа държава, управлявана от единен владетел над араби и покорени, стоящи по-ниско друговерци.
При Мохамед политическата власт била само допълнение към религиозното му върховенство; така е и при Абу Бакр и при Умар, първият „предводител на правоверните“, същинският организатор на исляма. Властта на халифите над арабите и неверниците произтича както теоретически, така и на практика само заради това, че са първосвещеници, които заставайки на мястото на пророка Божий (Мохамед), водят правоверните свещена война. По времето на Усман обаче настъпват промени както заради разрешението арабите да имат недвижима собственост в завоюваните области, така и поради факта, че Усман раздава управнически длъжности на своите роднини – Омаядите, които са с чисто светски интереси. Когато те, настроени на практика реакционно към исляма, се възкачват на престола, те се оказват точно светски владетели. За да запазят подкрепата, те все пак спазват религиозните си задължения на първосвещеници и наместници на Пророка. Халифатът продължава да бъде религиозна и теократическа държава, но само на теория, а всъщност халифът се оказва политически владетел.
В Персия към края на VI век започват брожения: страната е обезсилена от разточителността и грабежите на Хосров II (590 – 628 г.), изтощителните войни с Византия (Ираклий) и анархията; васалите стават независими и не се подчиняват на шаха; велможите издигат на престола свои креатури, а зороастрийското духовенство отслабва държавността с безпощадни гонения на многобройните еретици (манихейци, маздакити и др.), а понякога и срещу един от важните културни елементи на държавата – християните. Още преди Мохамед, бедуините-бекрити по границата разбиват през 604 – 610 г. при Зу-Кар (Долен Ефрат) персийската войска и предприемат ред разбойнически набези по иранските покрайнини. По времето на Абу Бакр бекритският вожд Мосана, приел исляма, се постарава да внуши на Абу Бакр, че при царящото в Персия безвластие, походът срещу нея може да има сериозен успех.
Във Византия, колкото и да е изтощена от войните с Персия, има повече ред, но в източните ѝ провинции, обитавани от разнородно население (семити, а в покрайнините дори араби и копти), в Сирия, Месопотамия и Египет – там жителите страдат от византийския национализъм и религиозна нетърпимост. Затова народите в тези страни слабо се противопоставят на арабите. Нещо повече, от ненавист към византийците в много случаи населението само вика арабите и им помага. За сметка на това Мала Азия, където населението е почти изцяло византийско, никога не била завладяна от арабите задълго и под стените на Константинопол те неведнъж претърпявали неуспех.
Покорените народи нямат особени причини да се жалват от арабското владичество, дори ако се отчетат унизителните постановления на Умар за друговерците и вродената гордост на арабите по отношение на хора от друга нация. Стига да си плащали редовно данъците – поземления харадж и поголовния (джизие), друговерците в халифата можели спокойно да запазят старата си вяра. Дори според споменатите по-горе много строги постановления на Умар, който бил „по-последователен мюсюлманин от самия Мохамед“ Нелдек (1983) „Οr. St.“, принципно се признавало, че законът на Мохамед е насочен само срещу езичниците многобожници, а не срещу християни, юдеи и зороастрийци. В областите, владени по-рано от Персия и Византия, халифатът налагал по-ниски данъци, давал по-голяма религиозна свобода и носел мир на угнетенитеJohn Esposito (1992) p.36.
Тъй като завоевателите били съвсем неподготвени за сложните форми на държавна администрация, то даже суровият бил принуден да запази в новообразувания огромен халифат останки от стария византийски и персийски държавен механизъм По тази причина на друговерците не бил отказван достъп до много управленски длъжности. По политически причини Абд ал-Малик счел за нужно да отстрани немюсюлманите от държавна служба, но това негово разпореждане не могло да бъде приведено в пълна степен нито при неговото управление, нито по-късно. Самият Абд ал-Малик имал близки придворни християни (най-известен пример е отец Йоан Дамаскин). Сред покорените народи имало често случаи хора да се отричат от предишната си вяра (християнска и персийска) и доброволно да приемат исляма. Главна причина за това отстъпничество най-вероятно са били материалните изгоди: новоприетия в мохамеданската вяра не плащал данък (докато Омаядите не отменили закона през 700 г.) и дори напротив – получавал ежегодно средства от държавата; избавял се от презрителното отношение към него, и ако не напълно, то поне донякъде се изравнявал с победителите; високите държавни длъжности ставали по-достъпни, а и варварите-араби все още не можели да се справят с тях.
Може да се предположи, че ислямът не е бил нито за християните, нито за персийците някакво необичайно нововъведение – в много отношения той е бил близък до техните религии. В Европа дълго време гледали на исляма, който наистина почита Иисус Христос и Пресветата Дева, като на една от християнските ереси (сравнително неотдавна православният архимандрит-арабин Христофор Жара се опитва да докаже, че религията на Мохамед е просто арианство), а блестящите, почти чудотворни победи на арабите доказвали верността на тяхната вяра.
Фактът, че християните и персите приемали исляма имал извънредно големи както религиозни, така и държавнически последствия. Били привличани все по-образовани хора, които накрая се заели с научна обработка на мюсюлманското богословие и свързаното с него право. Така били въведени тенденции и идеи, които били чужди или неизвестни на Мохамед. Вероятно с влиянието на християните А. Мюлер (1981) „История на исляма, II, 81“, се обяснява появата (в края на VII в.) на сектата на мурджитите, с тяхното учение по безмерно милосърдното търпение на Господ и сектата на кадаритите, която с учението за свободна воля на човека подготвя тържеството на мутазилитите. Много е вероятно и мистическото монашество (наричано суфизъм) да е било заимствано от мюсюлманите от сирийските християни А. ф. Кремер (1957) („Gesch. d. herrsch. Ideen“, Лайпциг, 1868 г.). В Долна Месопотамия, новообърнатите в мюсюлманството християни попълват редовете на републиканско-демократичната секта на хариджитите.