Петревене (Пéтревене, Петревéне) е село в Северна България, разположено на левия бряг на река Панега (още: Златна Панега, в миналото: Панег, Алтън Панег). Намира се в община Луковит, област Ловеч, на главния път Е 83 от София за Плевен и Русе, както и на железопътната линия Червен бряг-Златна Панега, на няколко километра от град Луковит.
География Петревене е разположено на границата между Дунавската хълмиста равнина и Стара Планина, на левия бряг на река Панега. Построено е върху терасите на реката между хълма Бело поле на запад и река Панега на изток. През селото преминава главният шосеен път от София за Плевен и Русе, както и железопътната линия Червен бряг-Златна Панега. Намира се на 6 km от град Луковит, на 135 m надморска височина.
История В древността В местността „Черковището“ е открита гробница от желязната епоха. В района на селото живеели траки от племенната общност трибали, които оставили няколко тракийски погребални могили в околността.
В Средновековието Вероятно Петревене е било в границите на Първата и Втората български държави. Средновековното му име е било Мрамор или Мраморница и е било център на прилежащия му район Мраморница. В местността Рагачевото се намират останките на средновековния манастир „Св. св. Петър и Павел“. По време на татарските нашествия през XIII век населението се е криело в карлуковския пролом. През XII век, когато България е била в рамките на Византийската империя, в Петревене, както и в целия район, са били преселени от Тракия българи-павликяни, изповядващи, наред с богомилите и др., неканонични еретични християнски вярвания, които не принадлежали към официалното православие. Така в ранния османски период, а може би и преди това, по време на Втората българска държава, село Румянцево било наричано също и „Голям Павликан“, една от махалите на село Златна Панега се нарича „Павликени“, а манастира край Петревене е бил посветен и на апостол Павел. Смята се, че павликяните имали по-отдавнашно арменско-павликянско потекло. Неканоничните християнски вярвания били преследвани като християнски ереси както от православната църква, така и от пред-османските власти, но по-късно били толерирани от османските власти. В началото на Втората българска държава в района са се заселили кумани. В периода 1347 – 1351 г. в района е имало голяма чумна епидемия (черната чума) преминала вече през Европа, която е причинила масови размествания на населението. Недалеч (30 км на югозапад) от Петревене, се намират остатъци от крепостта Боженишки Урвич, където е изсечен следния каменен надпис: „Азъ Дромръ (Драгомир) писахъ: Азъ севастъ Огнѣнъ – бихъ при цари Шишман кефалиа и много зло патихъ. В то врѣмъ турци воюаху. Азъ са дръжахъ за вѣръ Шишмана црѣ“.
Средищен център на област (тур. казá) Мраморница (XIV-XVI век)
Според неотдавна разкрития данъчен регистър Тахрир Дефтер, в ранния османски период (до към 1516 г.) Петревене е било средищния център на областта (тур. казá) Мроморнича (бълг. Мраморница) от окръга (тур. санджак) Никболу (бълг. Никопол) на Османската империя. Мраморница е обхващала съвременните селища Бъркач, Карлуково, Крушовица, Лепица, Луковит, Петревене, Петърница, Орешене, Реселец, Рупци, Садовец, Сухаче, Тодоричене, Червен Бряг, Чомаковци и др. Граничила е с казите на Никопол – от север (вкл. Глава, Койнаре), Ловеч – от изток (вкл. Торос, Дерманци, Градешница), Киево (в района на Гложене) – от юг (вкл. Беленци, Хубавене), Неделино и Враца – от запад (вкл. Роман, Бяла Слатина). До към 1585 г., а може би и по време на Втората българска държава, Петревене е носило две имена -- Мрамор и Петревен, или техни варианти и вероятно е било център на област, пак Мраморница. В Тахрир Дефтер се споменава за пръв път през 1430 г. с първо име Мрамор (тур. Мирамор, Мромор) и с второ име Петреве селе (тур. Бетреве селе). Тъй като в началото си османската власт е продължила и използвала съществуващите структури на предходните управления, а Тахрир Дефтер по принцип е копирал съществуващите данъчни системи от пред-османския период, най-вероятно Петревене, под името Мраморница или Мрамор, е било средищен център на областта, вероятно пак със същото име, Мраморница, и по време на Втората българска държава. През 1479 г. е било отбелязано вече с първо име Петреве селе и с второ име Мромор и е имало 26 семейни и едно вдовишко християнски домакинства, докато през 1516 г. е имало 14 семейни и 13 неженени християнски домакинства (1 домакинство/къща = 5 души). В началния османски период като „християни“ (или кристияни) били отбелязвани християните-еретици" (павликяни, богомили и др.), докато православните, които били под духовенството на цариградския гръцки патриарх, били отбелязвани като 'Рум милети". В Петревене етнически турци не са живели. Първите помаци в района са се появили в края на XV век. Думата помак (преминал към исляма българин -- християнски еретик) възниква най-напред в българската християнско-еретическа езикова среда на Северна България (Ловешко, Тетевенско, Луковитско, бившата казá Мраморница). Вероятно идва от израза „пó ямак“ (в смисъл на „по-голям ямак“, подобно на „пó юнак“). Възможно е също да идва и от диалектния израз „помáкан, омáкан, омáчен, помáчен“ в смисъл на „оземлен, поземлен, стопанин“, снабден с гарантирана „мáка“, някогашна диалектна северно-българска дума за имот, собственост, стопанствоБългарски Етимологичен Речник, София, за разлика от българите-християни, които преди обявяването на Танзимата през 1839 г. не са притежавали гарантирана „мáка“.
В късния османски период (XVI-XIX век)
През 1516 г., при султан Селим I, е извършена административна реформа на териториалното деление на Османската империя при което казá Мраморница е била закрита. Части от нея са били зачислени към казите Никболу (бълг. Никопол) и Иврача (бълг. Враца). Загубило статута си на средищен център на казá, Петревене започнало да запада а населението му да намалява. Вероятно част от него е мигрирала в селата Мраморен, Врачанско и Петърница, Плевенско. През следващите векове селото се е числяло към казите Иврача (бълг. Враца) – през 1516 г., Никболу (бълг. Никопол) – през 1545 г. и Плевне (бълг. Плевен) – през 1579 и 1873 г.
Докато през 1545 г. и 1579 г. в неотдавна разкритите данъчни регистри Петревене е отбелязано с първо име Петревен и с второ име Мрамор, през 1585 г. се споменава вече само с едно име -- Петре (тур. Бетре). След 1585 г. името 'Мрамор', както и 'Мраморница', е престанало да се употребява и с течение на времето е било забравено. Според Османските регистри през 1545 г. с данъци са били обложени 9 семейни, 4 неженени и 3 вдовишки християнски домакинства и 1 семейно и 1 неженено помашки домакинства от Петревене, а през 1579 г. -- 30 семейни и 17 неженени християнски домакинства и 3 семейни и 3 неженени помашки домакинства. Първите помаци в Петревене, применувани на Иса (бълг. Исус) и Абди, синове на Абдуллах, преминали към исляма през 1545 г. През 1616 г. през района преминава включената в авангарда на османската армия войска на кримско-татарския хан Мирза Татар, която пленявала местното население, християнската част от което е търсило убежище в пещерите на Карлуковския пролом или се е преселило в други райони. През втората половина на 17 век в Луковитския край се нанасят помаци от района на Тетевен, като християнската част от местното население е бягала отново в Карлуковския пролом. През 1683 година през района преминала включената в авангарда на османската армия за войната ѝ срещу Австро-Унгария при Виена войска на кримско-татарския хан Селим Гирай по пътя си от Кримското ханство и Румъния през Никопол за София (през Етрополе) и Ниш.
В района на Петревене неканоничните християнски ереси (павликянството, богомилството и др.) просъществували до към края на XVII век, когато станали бурни религиозни събития. С поражението на Османската армия при Виена татарската войска, останала без плячка, при завръщането си в Кримското ханство се нахвърлила срещу немюсюлманското население на Северна България. Тези събития са отразени в приписка към църковна книга от село Кунино: „Да се знае коги приде татар хан у грат Плевен та неоста добитък хич, ни жена, ни девица в лето 7268, месец октоврия...“ За да се спаси от татарските золуми, една част от местното население преминало към исляма или се е преселило в други райони. От друга страна, през 1689 г., от военни съображения, османската власт заставила принудително всички българи -- християнски еретици да преминат към някоя от разрешените в османската империя религии. Едни от българите – християнски еретици приели неохотно ненавистното им дотогава православие, с което враждували постоянно, и се приобщили към българите-християни, докато други неохотно преминали към исляма и започнали да се наричат помаци. Така че в Петревене помаци станали онези от българите -- християнски еретици, които искали да се спасят от татарските золуми, или на които по догматични, икономически, семейни или други причини им било невъзможно да минат към православието. Мъжете започнали да носят чалми, жените – шалвари и забрадки. В центъра на Петревене била построена джамия. С течение на времето както името, така и вярата на християнските еретици (павликяни, богомили) потънали в забрава.
В края на XVIII век в района се появяват хайдушките дружини на Ангел войвода и Вълчан войвода, както и кърджалийски банди. Около Коледа на 1799 г. известният възрожденец и Врачански епископ на Цариградската патриаршия, свети Софроний Врачански, е намерил убежище от кърджалиите в Карлуковския манастир 'Успение Богородично', който е бил в неговата епархия. В книгата си „Житие и страдания грешнаго Софрония“ той пише: „А студ лют, нощ долга по декемврия месец 1799 г. Хочехме от студ да измрем. На утро востанахме рано. Пут не има, снег глубок. Четири часа (на едно) место, едвам за два дни пойдохме на Карлуковския манастир. Тамо седяхме пет-шест дни и учинихме Рождество Христово. И тамо начнаха да прихождат турци от войската, почто като се върнаха от Видин, по вси касаби наоколо имаше паши. По селата пашали ходяха повече да се хранят и да собличат селата ...“
Отношенията между християнската и помашката части на населението не винаги са били гладки. През 1820 г. игуменът на Карлуковския манастир, Калиник, е предупреждавал местните помаци да не се възгордяват и да не гледат отвисоко на християнската част от населението, защото някой ден руските войски ще дойдат. Впоследствие няколко помаци от ловешкия край са се оплакали на властите, че Калиник щял да вика руските войски. П. Мутафчиев, Из нашите старопланински манастири, Сб. БАН, 1931, стр. 89В. Миков, Българските мохамедани в Тетевенско, Луковитско и Белослатинско, Родина, 1941, 51 – 68 Именно във връзка с този случай думата помак се появява за пръв път в писмен вид.
През последните 300 години от османския период християнската и помашката части от населението на района преживяват демографски бум и нарастват. Така според неотдавна разкритите Османски регистри от 1873 г., с данъци са били обложени 122 християнски домакинства с 414 мъже, и 64 помашки домакинства със 160 мъже от Петревене. Помаците се занимавали главно с градинарство, а българите-християни – със скотовъдство. Измежду тях е имало занаятчии и еснафи, неотдавнашни преселници от Тетевен (в миналото: Тетевене, Тетювене)Панчев, Иван. Златна Панега, Луковит, 1938, 1993. В Петревене не е имало черква нито училище преди премахването на османската власт, може би поради сравнителното неотдавнашно преминаване на потомците на павликяните към православието.