Хърватската литература (литературата на хърватски език) е специфична със своята близост с книжовни източници и от Изток, и от Запад. Компилирайки в себе си най-доброто от литературните влияния, тя предлага свой собствен образ, който да предаде не само историческите събития и фактологията на отделните епохи и културни течения. В хърватската литература се запазва тенденцията за уникалност и преработване на чуждото през призмата на вече наложените собствени стандарти. Макар да съществуват общи теми с останалите славянски литератури (неизбежно, при наличието на донякъде сходни исторически събития), хърватската обосновава международната си роля, съчетавайки и развивайки различни тенденции, жанрове, епохи.
Средновековна литература Средновековната хърватска литература спада към литературния модел, характерен за средновековието. Писменото творчество при хърватите е с предполагаемо начало около 8 – 9 в., а най-старите запазени извори са датирани към 11 – 12 в. Хърватската литература се запазва до втората половина на 16 в., със спорадични рефлекси на единични теми чак до 18 в. Този времеви обсег показва, че генерално в хърватската литература, средновековието има много по-голям дял, отколкото в останалите средноевропейски западноевропейски литератури.
Писмено слово има запазено на камък, в ръкописи или книги. Важен сегмент от хърватската средновековна литература е прозата, писана на латински език. Първите агиографии и църковни повести се зараждат в далматинските градове (Сплит, Задар, Трогир, Осор, Дубровник, Котор) от сплитските евангелисти (6 – 7 в.) до многобройни по-късни литургически и нелитургически произведения. Началото на средновековното хърватско творчество е директно свързано с латинската агиография и текстове за далматински и истарски мъченици. На север, в Панония, се появяват дела на основата на местни култове, напр. Св. Квирина, Еузебия и Полиона. В продължения на столетия латинският език се използва при писането на официални документи, хроники и природонаучни трудове.
Хърватската средновековна проза е била писана на два езика: църковнославянската хърватска редакция и хърватски и писмено е била изразявана чрез глаголица, латиница и западна (хърватска) кирилица. Между тези сфери е имало взаимодействие, като са засвидетелствани връзки между глаголически и кирилски текстове, а някои, писани на латиница са се осланяли на глаголическа основа. По това хърватската литература е прецедент сред славянските литератури. У нея се забелязват общите тенденции на европейската книжовност, заедно с някои особености: връзка с устното творчество, превес на религиозните теми, преплитане на жанровете. Голям дял има преводната литература, компилациите. Тя произхожда от византийски (старо)църковнославянски текстове и от западни, латински, италиански, франко-италиански и чешки традиции. От 14 в. нататък надделява западното влияние. Използвайки тези примери и пишейки анонимно, хърватските автори са ги нагаждали към нуждите на държавата и макар и преводна, тази литература е като значителен дял на езиково и стилистично ниво. Едно от най-големите постижения е било, от една страна, запазването (особено в глаголическата сфера) на църковнославянския литургично-книжовен език (в по-късни времена елементи от него са били съзнателно използвани като средство за изразяване на висок стил), а от друга страна е усвоен живият, разговорен стил и издигнат до ниво да „пренася“ знания – от теологията и правото до хрониките и природонаучните трудове.
Най-старите паметници на хърватска проза са датирани към 11 – 12 в. Това са глаголически епиграфски паметници: Валунска плоча, Пломински надпис и Кръчки надпис от 11 в; Башчанска плоча от 11/12 в., която е първият изцяло запазен паметник на народен език с елементи на книжовен църковнославянски език; Сенска плоча, Пластовски и Кнински надпис-12 в. Датирането на кирилската Хумачка плоча е несигурно, като се смята за вероятно да е от 11/12 в. От ръкописните книги до нас са достигнали фрагменти, свидетелстващи за богати книжовни традиции на хърватска територия. Това са остатъци от библейско-литургични произведения, фрагменти от апостоли, напр. Михановичев апостол и Гръшковичев фрагмент (и двата от 12 в.), фрагменти от мисали, напр. първа страница от Киевските листове от 11 – 12 в., Бечки лист от 12 в., фрагменти от бревиари, напр. Лондонски, Връбнички и Рочки фрагменти, всичките от 13 в. Тези глаголически паметници са в континуитет със съвременни на тях зародили се български, чешки и руски такива. Но от 12 и 13 в. в Хърватия започва стилизация на глаголическото писмо, а езикът се обновява с чакавски особености. Така е била създадена хърватската редакция на църковнославянския език, продължила съществуването си до 16 в. Същевременно, от 12 в. нататък започва и редактирането на библейските книги според латинските Вулгати. От този период фрагментарно са запазени и най-старите текстове на агиографско-легендарната и апокрифната проза, напр. Будапещенски фрагмент (12 в. с остатъци от „Легенда за св. Симеон“ и „Легенда за св. Текла“ и от 13 в.- част от апокрифа „Дела на Павел и Текла“).
Първите паметници, писани на западна кирилица са вероятно от 11 – 13 в., от които най-старият в Хърватия е от 1184 г.- Natpis povaljskoga praga. Този корпус обхваща 23 познати и днес ръкописни кодекса, както и дипломатично-правни текстове.
Отделна цялост представляват произведенията от покрайнините на Босна и Хума, писани на хърватска или босненска кирилица. Най-известен текст от тях е Povelja Kulina bana от 1189 г., както и няколко дипломатическо-търговски съчинения, а също така и религиозни преписки, нужни на християнската босненска Църква. Важно е да се отбележи, че често в глаголически текстове се срещат странични додатки на кирилица, както и обратно. На босанчица е писан и „Политически статут“ (15 в.), както и дубровнишкият „Libro od mnozijeh razloga” (1520 г.). На босанчица Дмине Папалич преписва „Хърватска хроника“, а през 16 в., Шиме Будинич пише на кирилица своята „Summu nauka kristjanskoga”.
През този период, в който са съществували паралелно и трите писмености, освен изключително богатата църковна литература, библейско-литургически и правни преписки (най-старият от които е „Виндолски закон“ от 1288 г., а след него – „Крчки статут“ от 1388 г.), често срещани са били апокрифите, легендите, виденията и разказите, романи, летописи, моралистично-дидактични произведения, църковни драми, стихове.
Проза, писана на латински е запазена от 14 в. нататък. Използван е народен (чакавски и щокавски) език, а възникването си води от далматинските градове, за разлика от глаголическата проза, която се е зародила предимно в извънградска среда. Най-старият текст на латиница „Ред и закон“ е от 1345 г. Голяма част от запазените текстове са с верско съдържание – лекционари (напр. Корчулански лекционар от 14 в. и Задарски лекционар от началото на 15 в.), молитвеници (Ватикански хърватски молитвеник от края на 14 в.), а също и Житие на светите отци.
В средновековната литература не е възможно да се направи прецизно разделение на жанровете и видовете, тъй като критерият за различаване е различен от нормирания през ранното нововековие. При опит за разграничаване трябва да се вземат предвид не само оформлението, а също така и тематическите и извънкнижовните детерминанти. Всяко разделение ще бъде условно, тъй като сред жанровете съществуват еднаквости, понякога даже и припокривания. Двете големи категории, в които е възможно да бъдат разпределени текстовете са, от една страна разказвателната проза, в която като доминантен композиционно-структурален елемент функционират разказа и фабулата и от друга страна – моралнопоучителната или рефлексивна проза, в която превес имат рефлексията, убеждението, коментарът и описът.
Най-известни са подвидовете на разказвателната проза: апокрифи, агиографско-легендарни текстове, миракули, романи. При нея най-често се използва стъпаловидният тип на развитие на действието. Пръстеновидна структура имат „Дундулово видение“ (започва и завършва като легенда, а средният дял е видение) и апокрифът „Kako bi prineseno lice Isukrsrovo v Rim”, докато миракулът „O djevojci bez ruku” има две успоредни сюжетни линии, които в края се сливат.
Апокрифите са хетерогенна група, които имат за център библейски теми и личности, но не са били приети в канона на Библията. Остатъци или цели произведения се намират запазени в около тридесет хърватскоглаголически кодекса (сборници и бревиари) и представляват една значителна част от текстовете в проза от хърватското средновековие. По-малък брой апокрифи има запазени в латински (Дубровнишки легендарий от 17 в.) и кирилски (дубровнишкото Libro od mnozijeh razloga, 1520 г.) паметници. По съдържание могат да бъдат разделени на две големи групи: старозаветни и новозаветни апокрифи, а като подвидове се разграничават: апостолски дела, евангелия, послания, видения, моления. По-многобройни са онези произведения, които се осланят на общото църковнославянско наследство, чието основно разпространение е било на славянския югоизток и които водят началото си от гръцко-византийските източници.
Апокрифите могат да се нарекат „религиозна белетристика“, тъй като при тях функцията на забавното е подчертана, а доктринарният акцент – потиснат, особено в някои от Апостолските дел. Апокрифите пресъздават по драматичен начин живота на първите хора („Адам и Ева“), детайлите от живота на Богородица (Protoevanđelje Jakovljevo), детството на Христос (Pseudo-Tomino evanđelje, представящо Иисус като игриво и малко палаво дете). Остатък от Никодемовото евангелие разказва как Христос спасява праведниците. Изключително популярни са били апокрифите, разказващи за живота на апостоли, проповядващи из различни краища на света.
От морално-дидактичните съчинения най-известни са „Kniga Kata mudroga” и „Cviet od krjeposti”, докато между летописите най-разпространяван е „Летопис на поп Дуклянин“. Набожната драма, развила се от диалогичните дялове на литургическите игри, се запазва в преписи от 15 и 16 в. („Prikazanje od muke Spasitelja našeg”, както и средновековното хърватско произведение „Muka svete Margarite”). Също така има запазени стихове, записани на дубровнишки митнически статут от третото десетилетие на 15 в., двойно римувани в дванадесеторац, а от 14 в. са запазени песни със свободно стихосложение, похвала, позната под името „Шибенска молитва“, няколко песни в симетричен осмостих, песни в стихове от седем срички като част от припеви на латински набожни песни („U se vrime godišća”), както и една сатирична песен за поквареността на клира („Svit se konča”).
Много по-изкусни са чакавските произведения в дванадесетерац, водещи началото си от легенди от 15 в. До последните десетилетия на 15 в., когато е започнал нов период, хърватската средновековна литература е постигнала пълна зрялост. Самите произведения, сборници и записки, както и преписвачите и миниатюристите, свидетелстват за възход и разцвет. Песните и диалогическите стихове са на върха на хърватската литература за периода на средновековието.
Хуманизъм и Ренесанс В края на 15 в. и особено в началото на 16 в. са започнали да се налагат нови поетически норми; развили са се теми, форми и видове, които представяли ренесансовия книжовен състав съгласно италианските и западноевропейски литературни събития. Основа за това е било творчеството на хърватите латинисти. Латинският език има важна роля в хърватските писмени традиции. Бил е разпространен във всички хърватски територии, а до 1847 г. е бил официален език в Парламента. През втората половина на 16 в. влиянието на Ренесанса започнало постепенно да намалява и през първото десетилетие на 17 в. началото на маниеризма е било поставено. Строги граници между тези две течение не може да бъдат поставени, тъй като маниеризмът е преход между Ренесанса и барока. Бароковата поетика белязва хърватската литература в края на 17 в. и началото на 18 в.