Ото Едуард Леополд фон Бисмарк-Шьонхаузен (), известен и с прозвището „Железният канцлер“, е пруски и по-късно германски държавен деец.
Бисмарк, в качеството си на канцлер на Германската империя, е главен подбудител и застъпник за освобождението на България, домакин на Берлинския конгрес и спасител на мира в Европа посредством подписания през 1878 г. Берлински договор.В руската и съветската историография открай време доминира панслависткото схващане, че Германия е най-големият враг на Русия, поддръжник на Османската империя, а Бисмарк е главният виновник за ревизията на Санстефанския договор и поражението на руската дипломация в Берлин. В германската историография тази тема изобщо не фигурира като обект на изследване. Почти единодушно се приема съзнателно лансираното от Бисмарк становище в мемоарите му, че Прусия—Германия по никакъв начин не е заинтересована от Източния въпрос и не участва в неговото решаване, освен като неутрален арбитър, като честен посредник между спорещите страни в името на европейския мир. Академик Константин Косев категорично опровергава това схващане въз основа на немски архивни документи, доказвайки, че скритият виновник за случилото се е княз Горчаков в опита си да балансира руската външна политика в Европа, насочвайки я към разбирателство с разгромената от Бисмарк Франция, и че германската роля е единствено в полза на християнското население на Балканите. Известен е с това, че след освобождението на България цени високо духа и непоколебимата воля на българите и ги нарича „прусаците на Балканите“.Бисмарк. Човекът и държавникът
Биография Ранен живот Ото фон Бисмарк е роден в Шьонхаузен, богато фамилно имение, разположено западно от Берлин, в пруската провинция Саксония, на 1 април 1815 г. Баща му Карл Вилхелм Фердинанд фон Бисмарк, бивш пруски офицер, се занимава с недвижима собственост. Майка му Вилхелмина Луиза Менкен е добре образована, дъщеря на виден член на правителството в Берлин. Бащата говори и пише свободно на английски, френски и руски език. Като младеж често цитира Шекспир или Байрон в писма до съпругата си.
Бисмарк получава средното си образование в училищата „Фридрих-Вилхелм“ и „Грауес Клостер“. В периода 1832 – 1833 година учи право в университета в Гьотинген, след което продължава образованието си в университета в Берлин (1833 – 35).
Докато следва в Гьотинген, Бисмарк се сприятелява с Джон Лотроп Мотли, който го описва като Ото фон Рабенмарк в романа си „Надеждата на Мортън или мемоарите на един провинциалист“ (1839). По-късно Мотли става виден историк и дипломат.
Въпреки че Бисмарк се надява да стане дипломат, той започва своята практическа подготовка като адвокат в Аахен и Потсдам, но скоро подава оставка, като за пръв път поставя кариерата си в опасност, като напуска без предупреждение заради две английски момичета – първата, Лора Ръсел, е племенница на херцога на Кливланд, а втората е Изабела Лорейн-Смит, дъщеря на богат свещеник. Не успява да се ожени за нито една от двете. Също така служи в армията в продължение на година и става офицер в Ландвера, след което се връща, за да управлява семейните имоти в Шьонхаузен след смъртта на майка си.
На около 30 години Бисмарк се сприятелява с Мари фон Таден, омъжена за негов приятел. Под нейно влияние той става лютерански пиетист, като по-късно става известно, че на смъртния одър на Мари (която почива от коремен тиф) той за пръв път от детските си години се моли. На 28 юли 1847 година Бисмарк се жени за братовчедката на Мари – Йохана фон Путкамер. От нея той има 3 деца – Херберт (р. 1849), Вилхелм (р. 1852) и Мари (р. 1847). Йохана е срамежлива, стеснителна и дълбоко религиозна жена (макар и по-късно станала известна с острия си език), поради което в обществения си живот Бискмарк често е придружаван от сестра си Малвина („Мале“) фон Арним.
Докато е сам на почивка в Биариц, през лятото на 1862 година (преди да стане министър-председател на Прусия), Бисмарк има романтична връзка с Кати Орлов, двадесет и две годишната съпруга на руски дипломат – като не е известно дали връзката им е била и сексуална. Бисмарк информира съпругата си за новото си запознанство в писмо, а през следващата година Кати се отказва от плановете си да се срещне с Бисмарк по време на почивката му, знаейки, че жена му и децата му ще го придружават. Продължават да поддържат кореспонденция до преждевременната смърт на Кати през 1874 година.
Ранна политическа кариера (1847 – 1890) В годината през която се жени – 1847 г., на 32-годишна възраст, Бисмарк е избран за представител на новосъздадената пруска законодателна власт. Там той придобива репутация на роялист и реакционен политик с дарба на язвителен оратор. Открито се застъпва за идеята, че монархът има божията милост да управлява. Избран е по препоръка на братята Герлах, които са също лютерански пиетисти и чиято ултраконсервативна фракция е позната като „Kreuzzeitung“ („вестникът с кръста“), заради железния кръст на корицата му.Otto Pflanze, Bismarck and the Development of Germany (1971) стр. 56
През март 1848 г. в Прусия избухва революция (една от революциите, избухнали през 1848 година в различни европейски държави), което напълно изумява крал Фридрих Вилхелм IV. Владетелят, въпреки че първоначално е склонен да използва военна сила за потушаването на въстанието, отказва да напусне Берлин заради безопасността на военния щаб в Потсдам (Бисмарк по-късно отбелязва, че е имало „тракане на саби в ножницата“ от страна на пруските офицери, когато разбрали, че кралят не възнамерява да използва военна сила срещу въстаниците). Той предлага множество отстъпки на либералите: носи черно-червено-златните цветове на революцията (които могат да се видят на знамето на днешна Германия), обещава да обнародва конституцията, съгласява се, че Прусия и други държави трябва да се слеят в една нация и назначава либерала Лудолф Кам за министър-президент.Jonathan Steinberg, Bismarck: A Life (2011), стр. 89
Министър-председател на Прусия През 1861 г. Вилхелм става пруски крал под името Вилхелм I. Той веднага среща противодействието на депутатите от Ландтага по бюджетните въпроси, в резултат на което настъпва конституционна криза. За да се преодолее кризата, е решено Бисмарк да се отзове от Париж, където е посланик.
Вилхелм, знаейки позицията на Бисмарк като краен консерватор, изпитва сериозни съмнения по отношение на неговото назначение. Все пак, на аудиенция в Бабелсберг на 22 септември 1862 г., Бисмарк уверява краля, че ще му служи така вярно, както васал на своя сюзерен. На 23 септември 1862 г., кралят назначава Бисмарк за министър-председател на правителството на Прусия, като му дава големи правомощия.
Бисмарк сформира своя кабинет от консервативни министри, сред които почти няма ярки личности, с изключение на Албрехт фон Роон. Новият министър-председател обръща внимание на „дупката в Конституцията“, в която не е предписан механизъм за действие на правителството по време на конституционни кризи.
Бисмарк вярва, че обединението на Германия (която по това време е разделена на около 50 малки кралства, херцогства, княжества и т.н.) трябва да се извърши около някоя от двете големи германски държави – Австрия или Прусия. В известната си реч пред долната камара на Ландтага той заявява, че принципът на гласуване с мнозинство е бил голяма грешка през 1848 – 1849 г. И затова най-важните решения трябва да бъдат взимани въз основа на „кръв и желязо“. При това той има предвид на първо място обединението на Германия. Бисмарк е убеден, че сега е подходящото време за съперничеството на Прусия с Австрия за доминиране на германските земи.
Усещайки опасността, Австрия поема инициативата и свиква конференция на всички владетели на германските държави с цел да се разработят дългосрочни федерални реформи под председателството на Франц Йосиф и по-нататъшното провеждане на всеобщи избори за национален парламент. Последният пристига в курорта Гащайн, където по това време се намира Вилхелм, но Бисмарк все пак успява да убеди пруския крал да откаже. Събрани без Прусия и по традиция отново във Франкфурт на Майн, ръководителите на германските държави стигат до заключението, че обединена Германия е немислима без участието на Прусия. Надеждите на Австрия за хегемония над германските земи се сриват завинаги.Martin Kitchen. The Cambridge Illustrated History of Germany: Cambridge University Press, 1996 г., ISBN 0-521-45341-0
Присъединяване на Шлезвиг и Холщайн
През 1864 г. избухва война с Дания относно статута на Шлезвиг и Холщайн, които тогава се намират в южната част на Дания, но в които преобладават етнически германци. Конфликтът тлее отдавна, но през 1863 г. се изостря с нова сила под натиска на националистите и от двете страни. В началото на 1864 г. пруските войски заемат Шлезвиг-Холщайн и скоро след това тези херцогства са поделени между Прусия и Австрия. Това обаче не слага край на конфликта в отношенията между Австрия и Прусия, който тлее постоянно.
Присъединяването на Западна Германия
През 1866 г. става очевидно, че войната е неизбежна и двете страни започват мобилизация на военните си сили. Прусия е в тесен съюз с Италия, която притиска Австрия от югозапад и се стреми да завладее Венеция. Пруските армии доста бързо завземат голяма част от северните германски земи и са готови за кампания против самата Австрия. Австрийците търпят поражение след поражение и са принудени да приемат мирния договор, наложен от Прусия, която получава Хесен-Касел, Насау, Хановер, Шлезвиг-Холщайн и Франкфурт на Майн.
Създаване на Северногерманския съюз
Войната с Австрия силно изчерпва силите на канцлера и подкопава здравето му. Бисмарк си взима отпуск за известно време, но не му се удава да си почине. От началото на 1867 г. той започва упорито да работи над създаването на Конституция на Северногерманската конфедерация. След някои отстъпки на Ландтага конституцията е приета, и се появява Северногерманския съюз. Две седмици след това Бисмарк става канцлер. Подобно усилване на Прусия силно обезпокоява правителствата на Франция и Русия. И ако отношенията с Александър II остават все пак достатъчно добри, то французите са настроени доста негативно към германците. Страстите са подгряни от испанската криза за наследяването на трона. Един от претендентите е Леополд, от бранденбургската династия на Хоенцолерните, и Франция не може да допусне германец на важния испански престол. В двете страни започват да назряват патриотични настроения. Освен това южногерманските земи се намират под силното влияние на Франция, което възпрепятства толкова желаното пълно обединение на Германия. Войната не закъснява.
Провъзгласяването на Германската империя
Френско-пруската война е разгром за французите, като особено съкрушително е поражението при Седан. Император Наполеон III е взет в плен, а в Париж избухва поредната революция. Към Прусия са присъединени Елзас-Лотарингия, кралствата Саксония, Бавария и Вюртемберг, а на 18 януари 1871 г. Бисмарк провъзгласява създаването на Втория райх. Вилхелм I приема титлата император (кайзер) на Германия. Самият Бисмарк, на вълната на всеобщата популярност, получава титлата княз и нов имот в Аумюле.
Борба с католическата опозиция
Обединението на Германия довежда до това, че в една държава се оказват заедно общности, някога ожесточено водили борби помежду си.
Един от най-важните проблеми на дневен ред пред новосъздадената империя става въпросът за взаимодействието между държавата и католическата църква. На тази основа започва „Kulturkampf“ – борбата на Бисмарк за културна унификация на Германия.