Брегаре е село в Северна България. Намира се в община Долна Митрополия, област Плевен.
География Село Брегаре е разположено на левия бряг на река Искър на около 15 км от вливането и в река Дунав. Надморската височина е 39 м. Землището се дели на две части: хълмиста, наречена „Полето“ и равнинна – „Орманя“. На северозапад от селото много полегати склонове се издигат на 40 – 70 м над него, а на югоизток, над десния бряг на р. Искър, склоновете са по-стръмни и се издигат по-високо – до 80 – 90 м над селото. Селото е застроено в относителна равнина, снижаваща се с наклон 1/400 от югозапад към североизток.
Брегаре се намира по въздушна линия северозападно на 21 км от общинския център гр. Долна Митрополия и на 30 км в същото направление от областния център гр. Плевен. През селото диагонално преминава третокласният път 137 от републиканската пътна мрежа гр. Кнежа – с. Крушовица.
Климатът е умерено континентален, характерен за околностите на Плевен, с горещо лято и студени зими, по време на които по равнината безпрепятствено нахлуват от североизток студени въздушни маси иззад планината Урал. Годишната сума на валежите достига до 575 л / кв. м с максимум през март – април – май и минимуми през август, октомври – ноември и февруари.Милан Георгиев – Физическа география на България – 1991 г.
Водните запаси на района се влияят от водите на р. Искър. Естествени извори има единствено на десния бряг на реката, а на левия, питейна вода може да се добие единствено чрез кладенци, дълбочината на които варира от 2 – 3 м до 8 – 9 м в зоната на селото и 20 – 30 м в полето. След корекция на речното корито на р. Искър и заравяне на част от старото корито – „Криволя“, „Рупите“, „Перилото“ с цел придобиване на нови площи обработваема земя, през 1986 г. нивото на подпочвените води в кладенците спада с близо 2 метра.
История Жителите на Брегаре са преселници предимно от врачанските села Кунино, Курново и Върбешница. Селото е заселено след Освобождението от османска власт. Няма сведения или паметници, от които да се съди дали на това място някога е имало селище, освен останки от римски стратегически път за Арчар и Видин.
След Кримската война, известна ни от нашите прадеди още като „Севастополската битка“ или „Сивастопол мухарабеси“, от Крим избягали или доброволно се заселили черкези и татари, на които турското правителство дало прием и ги заселило в най-плодородните земи в Дунавската равнина. Така през 1868 г. местността „Совата“ в Брегаре била заселена от около 400 татарски и толкова черкезки семейства. Те живеели в землянки или кирпичени къщи. Татарите се настанили от „Прокара“ до „Боруня“, а черкезите на запад от тях.
През освободителната Руско-турска война през 1877 г. татарите и черкезите избягали заедно с турците и в селото останали само развалини от къщи и окопи. На това място поникнал бъз и бодил, и „станало страшно за минаване“. След Освобождението жителите на съседните села Ставерци, Оряховица и Крушовене решили да си поделят това богато землище. Но Брегаре е заселено от пришълци от Балкана.
Към 1865 г., почти едновременно със заминаването на черкезите и татарите, около 10 семейства от с. Кунино потърсили препитание в „Полето“. Спрели се чак на р. Дунав в с. Горни Вадин – Оряховско, заселено предимно от власи. Петър Беневски (според някои изследователи: Петър Веньовски), който бил дълги години на гурбет в Румъния и знаел румънски език, настанил преселниците. Те получили земя и дворни места. Но най-голямото неудобство било нетолкова в това, че не разбирали езика на власите, а че младежите не могли да си намерят съпруги и се налагало бащата, майката и младежа – кандидат да ходят до Кунино, там да изберат невеста и след това да се върнат с нея.
Вероятно поради тези неудобства след Освобождението Петър Беневски и брат му Цало Беневски, както и преселилите се с тях във Вадин семейства – Моновци, Христовци, Кулинци, Тошковци, Йончовци, Крайовди, Радойчовци, Палоловци, напускат готовите домове, където са прекарали 9 години и идват в Брегаре на мястото на татарите и черкезите. Дядо Петър Беневски отива в Кунино и кани още преселници. Така за 1 – 2 години около стотина семейства от Кунино се преселват в Брегаре. Първи кмет на селото става Петър Беневски, който се счита и за основател на селото.
Още първата година на преселниците било раздадена земя. Така всяко семейство, освен дворно място, градина под селото и гора в „Орманя“ (долината около река Искър), разполага с още 50 – 60 декара работна земя. Местността „Орльови връх“ (Орльовеца) била определена за лозя, а до нея в „Кривата пъдина“ по няколко ара за гръстелници, където бил засаждан основно коноп.
В първите години от заселването на селото, съседните села Крушовене и Ставерци не могли да се примирят с факта, че земята, която е можело да притежават, преминава изцяло в ръцете на други и често нарушавали границите на пасищата и работната земя. Поради това ставали чести сбивания. На едно такова сбиване с крушовенчани е убит брегарченинът Димитър Палоловски. В резултат на тези премеждия Петър Беневски – кмет на селото и Гешо Дилов Дойнински – секретар, отишли в Оряхово при дядо Цеко Енишки, който тогава бил големец в града, оплакали му се, че околните села ги гонят и не позволяват да се заселят на избраното от тях място. Тогава дядо Цеко им дава ценен съвет:
„Побързайте да си построите община и училище и след това никой няма да ви гони“.
В началото на XX век жителите на селото са главно власи с една махала на преселници от Банат.
Население +Брой жители по архива на Националния статистически институтНСИ Национален регистър на населените места в Царство България.18931900191019201926193419461956196519751985199220012011202170211131379160119282132226922542136172713071112877617462 Етническо преброяване на населението от 1 февруари 2011
Отговорили: 557 жители; В т.ч: българи: 548 жители; други народности 6; не се самоопределили 3 жители;
+Възрастов състав на населението към 7 септември 2021 г. по данни от НСИОбщоВъзрастови групи (в навършени години)0 – 45 – 910 – 1415 – 1920 – 2425 – 2930 – 3435 – 3940 – 4445 – 4950 – 5455 – 5960 – 6465 – 6970 – 7475 – 7980 – 8485+4621411126106191626182231395259703417
+Икономическа активност на населението на 15 и повече години към 1 февруари 2011 г. по данни от НСИНСИ Преброяване на населението от 1 февруари 2011 г.Население всичкоИкономически активниИкономически неактивниОбщоЗаетиБезработни580917219489
Бит и характер За разлика от другите по-стари селища в страната, които имат еднородно население брегарчени са събрани от различни краища с най-различни обичаи и дори език. Така по-голямата част от т. нар. Долен край, т.е. от „прогоня“ или „прокъра“ (центъра) надолу е заселен от кунинчани, които по начин на живот, обичаи и език си приличат. Горният край, т.е. „махалата“ – от „прокъра“ на запад е населен с преселници от врачанските села: Влашко село, Върбешница, Курново, Боженица, Липница, Струпец и др.
Първите къщи в селото били ниски кирпичени постройки, покрити със слама, тръстика или керемиди. Имало и доста землянки – колиби в земята, без прозорци, само с една врата. Вътре заедно с хората презимували и кравите, воловете, биволите и конете. Повечето от къщите се правели на маза с обща стая, кухня с огнище, една соба за спане и малка стаичка (собе) за дрехите.
Дворовете били заградени с дълбоки окопи, от вътрешната страна на които се натрупвали храсти от тръни или глог. Едва по-късно се започнало ограждането с плет и зидове. Във всеки двор имало по две-три кучета. Човек без тояга трудно можел да влезе в двора. Дори и по улиците било опасно да се движи човек без тояга.
Най-лошо било водоснабдяването. Няколко кладенци (герани) по улиците, където вечер се натрупвали хора и добитък и с часове чакали да си налеят вода. Изворна вода и чешми никъде нямало. Полето също е било така безводно. Там вода трудно се достигала и до 20 – 30 м. Работниците отивали в полето с бурета в каруцата, напълнени с вода от герана. Водата в тези открити герани без капаци била много мръсна и често разпространител на заразни болести: тиф, дизентерия, холера и други.
В собата спели по 5 – 10 души. Леглата представлявали една рогозка на голата земя и върху нея черга и възглавници напълнени със слама. В най-добрия случай се спяло на одър послан с рогозка, а в редки случаи на дюшек напълнен със слама. За завивка се използвало една черга, чаршафи и калъфи не били познати по това време.
Хората се хранели на кръгли „синии“, около които сядали по 7 – 8 души на ниски трикраки столчета. С дървени лъжици, всички сърбали из една голяма паница в средата на синията.
Макар че Дунавската равнина се слави като житница на България, нашите прадеди ядели повече качамак или просеник (хляб от царевично брашно). Пшеничен хляб (по брегарски „чис леб“) се ядял само в по-заможните къщи и то най-вече на големите празници или когато дойде гост.
Брегарчени се отличават със своето гостоприемство и отзивчивост към нуждаещите се. Ако мине пътник през селото, той е можел да бъде сигурен, че ще бъде добре посрещнат от гостоприемни стопани.
В миналото единствените развлечения за младежта са били: тлъки, седенки и хора на площада. ”Хората стареят, а хорото е вечно младо” – така казвали възрастните и отивали на селския площад да погледат младите на хорото.
Женско облекло Момите се обличали със сукман от черна домашна тъкан, а по късно и от кангар (Кангарската овца; цветът на вълната е мръсно бял), украсен с черни гайтани или черен сатен широк 5 – 10 см. Обували са цървули с бели вълнени върви и домашно плетени шарени вълнени чорапи. На главата са носели черни забрадки наричани пешкири, а по късно и с цветни такива, наричани бариши. Косите си носели на две плитки, на една или несплетени, а само привързани на едно място. Едва към 1905 г. започват да се шият дамски блузи, които наричали дрешки. Старите жени и омъжените се забраждали под брадата, а момите се забраждали назад под косата. От пътуващи търговци се купували по модерни украшения, като например изкуствени китки (цветя), наричани треперушки, които се закачвали на главата или зад ухото. На шията омъжените и неомъжените жени си връзвали гердани от стари пари (петолевки) или жълтици (пендари). Престилката била от специална домашна тъкан с пъстри цветове, обшити с ширит и украсени със стари турски пари, български петолевки и дребни месингови и никелови парички, наричани лоторки. През пролетта към Гергьовден сукманът се заменял с вълненик (домашно тъкан многоцветен и също така украсен като престилката). Ризите на омъжените жени се пошивали с цветни конци по ръкавите, пазвите и полите, а на момите с дантела по ръкавите и полите.
Мъжко облекло Младежите, както и възрастните мъже носели дънести потури от домашен шаяк „самочерка“ – от вълната на черни овце или боядисана с орехова шума. Обличали бяла кенарена риза, елече или ентерия ушити също от домашен плат или басма украсени с няколко реда черни гайтани. Обували цървули с бели шаечни навуща стегнати с черни върви. На главата носели кафяви или черни троянски калпаци. По-старите хора, през зимата са обличали освен обичайния овчи кожух и „късаче“ или „долома“ – дълга бяла дреха без ръкави, стигаща до под коленете с клинове встрани обшити също с червен гайтан.
Курбани и служби След заселването на Брегаре – жителите определили места за лозя, за гора, за работна земя и пасбища. За умилостивяване на природните сили, за запазване на лозята и работната земя те са определили оброци: на лозята в местността „Орльов връх“ – Света Троица, в целините над селото – Свети Илия. Закупувала се или се подарявала от някого овца и на самото място било готвено и слагана народна трапеза, като разбира се попът прави водосвет и поръсва както присъстващите, така и някои обекти за които е тържеството.