Каленовци е село в Западна България. То се намира в Община Годеч, Софийска област.
География Село Каленовци се намира между планините Чепън и Стара планина. Надморската му височина достига 664 м. Отстои на 9 km от общинския център Годеч, на 12 km от Драгоман и на 54 km от столицата София. Климатът е умерено-континентален, като се характеризира със студена зима и топло лято. Големи температурни инверсии. Постоянното население е 13 души. Екологично чист район с основен поминък животновъдство.
Каленовци е разположено сред тучни зелени ливади, борови насаждения, прекрасен чист въздух, благоуханна тишина, лазурно небе, под което разстилат мощни клони вековни дъбове, чиито сенки са приютявали в летните горещини звънливите гласове на стадата и са ехтели народни песни.
До 1956 г., когато в селото се образувало ТКЗС „Мир“, (преминало впоследствие към АПК „Балкан“ – Годеч), жителите на с. Каленовци владеели частна и селска мера в следните граници:
От запад и север мерата започвала с „Криви вир“ на р. Нишава, малко естествено басейнче, покрито с чист пясък, до висока скала, където лятно време пастирите къпели стадата, а каленовчани го ползвали като къпалня през горещините, огласяйки речното корито с веселие и песни под акомпанимента на гъдулки и кавали.
По-нататък граничната мера вървяла от устието на р. Бара и при завоя ѝ се отклонявала в североизточна посока, обхващайки местността „Тупанец“ – до кичестото дърво и могилката /“чучката“/. Оттам се спускала надолу по скалистия скат покрай „Тъмна пещера“, пресичала Букоровското Борче, покрай Каленовското врело се възкачвала по „Братаница“, „Вейници“, „Петловица“, западно от „Тасина поята“, „Мала Вучка падина“, източната граница на местността „Церака“, до „Мали връх“ на Чепъня.
На запад мерата граничела до „Прекърско търне“, обхващала „Семино бранище“, „Кьосина“ и „Станчина“ падини, „Йончина махала“, пресичала „Райкьов дол“, покрай махала „Търнареви“ преминавала през шосето за Драгоман, местността „Разкръсте“ при разклона за с. Беренде и с. Чифлик, обхващала „Поле-ливаде“, „Герено“, „Излето“, включвайки западния скат на „Старо селище“ и продължавала по „Сухото дере“ до „Криви вир“.
В тези граници названията на много от местностите са свързани със спомени за конкретни личности и събития. Например „Кръстин камък“, според преданието, получил името си от едно овчарче, което обичало да надува кавала си от тази височина. Но веднъж се подхлъзнало и си счупило главата. А на запад е „Манчин камък“, от който паднал пастирът дядо Манча.
В „Булина дупка“ и „Хайдушки колиби“ са се приютявали хайдути. Те откраднали някаква туркиня и по свой начин отмъстили за обезчестените български моми. До тези скали е каленовската „Мъртвина“, в която при набези на разбойници и нашественици нашите прародители са загонвали добитъка. До нея било „Старо селище“, с петте си колибки, на север от които са „Старите гробища“.
Други местности са „Тъмната пещера“, „Голям“ и „Малък“ котел, „Умище“, „Песъко“, „Излето“, ливадите „Поле“, „Герено“, „Гроздина падина“, „Говедарци“, „Крушите“, „Росуля“, „Садините“, „Пешина“, падина „В селото“, „Петловица“, „Камъкът“, „Източна дубрава“, „Дълга падзина“, „Западна дубрава“, Димитрин въртоп“, „Церада“, „Търнето“, „Въртопете“, „Мали връх“ на Чепъня, „Семино бранище“, „Кьосина“ и „Станичина“ падини и др., от чийто названия долавяме ехото на отминали векове.
Пътните артерии от Каленовци били типично селски, черни. В южна посока изилизали два лъча – към двете „дъбрави“. В северна посока също водели два пътя. Единият отивал до устието на р. Бара, която се раждала от два изворни бунара в подножието на местността „Гусин камък“, вече занамарени. Оттук наливали бъчонки питейна вода, поел се и добитъкът. Оттам продължавала пътека до „Каленовското врело“, където била откритата пералня на селото.
Другият черен път от кръстовището край сегашните гробища се отбивал през нивята: „Поле-ливади“, „Герена“, „Излето“ спускал се по западния скат на „Старо селище“ до р. Бара, със зеленчуковите градини и воденичките. Той обслужвал волските каруци. По времето на Стамболийски, когато се въвела безплатна трудова повинност, с доброволен труд се прокарал подобрен коларски път, който улеснил селяните в работата им по градините, ползването на воденичките и прането в реката.
Кметът всяка година запланувал мероприятията, чрез които ще се отбива трудовата повинност: обикновено поддържане на пътищата, почистване на канавки и бунари, общински и училищни ремонти. В зоната на селото се полагали грижи и за централното шосе.
История
Първи заселници В 60-те години на XVIII век тогава Раде Гусин със сина си Иван и племенника Димитър (Мита) Гусин напускат село Ярлово, Самоковско, и се спират в долината на река Бара – между устието ѝ и Криви вир на река Нишава. Тук си построяват землянки, воденичка с едно колело. Тогава идват и Нено, Бранко и Павел от същия район, а по-късно дядо Виден от Трънско. Павловата и Бранковата воденички били до Студен кладенец, в подножието на Манчин камък и Булина дупка, а Дядоненовата – на отсрещния бряг на Бара, до Кръстин камък. Дядовиденовата се намирала до завоя на Бара, от дясната страна, по посока на устието.
Пак в тези години от с. Ропот, Годечко тук се приютява и дядо АЦО с двамата си сина ДИМИТЪР и РАНГЕЛ. Завъртяло колело и неговата воденичка на левия завой на р. Бара, в подножието на „Димитрина мъртвина“ – срещу Виденовата.
Но и тук прадедите ни не намерили жадуваното спокойствие. В края на XVIII век много българи, изнемогващи под ярема на турския полумесец, набират смелост и се надигат срещу поробителя. Въстанията в Берковско, Чипровско, Видинско, вълненията в Пиротско и Бабушнишко разгневяват султана и към непокорните гяури се насочват башибозук и редовен аскер. Тези орди нахлуват и по поречието на р. Нишава. Пак пламва зловещото зарево на пожари и насилие. Заселниците от поречието на р. Бара били принудени да се изнесат по-високо, на места, позволяващи по-добър обзор на долината и съответно по-бърза реагиране при вражеско нахлуване. Най-подходяща се оказала местността „Старо селище“, близко до „Каленовската мъртвина“, която ги приютявала при грабителски набези. Тук те построили 5 – 6 колибки. Водата за пиене се носела от „Студен кладенец“, под „Манчин камък“ по пътечка през „Мъртвината“. По това време почива родоначалникът на Гусиния род дядо РАДЕ. Синът му ИВАН РАДЕВ го погребва в местността „Стари гробища“, на около 500 метра от северния скат на селището.
Селяните отново се отдали на обичайния мирен труд. Усвоявали се нови земи на мястото на изсечената за дървен материал и огрев гора. Родовете започват да се роят, което наложило да се разширяват жилищата, стопанските постройки и обработваемата земя.
В началото на XIX век /1810/ турският управител, собственик на тукашните земи, започнал да строи ново кале в района на сегашното село, на мястото, където сега е старата къща на Панталей Найденов, до каменната ограда на Илия Йоцев, с обширно гумно /харман/, простиращо се от Калето до съвременния овчарник.
Постепенно дедите ни се преселват от „Старото селище“ край това „Ново кале“, вземали на изполица ниви и ливади от турския владетел, помагали във вършитбата и при възможност купували по някой имотец. Десятъкът и другите традиционни за времето данъци не ги подминавали. Около Калето изникват нови къщи, кошари и пояти /обори/ за добитъка, който нараствал. И така то дало и името си на селото – „КАЛЕ НОВ“ – КАЛЕНОВЦИ. Съответно за рождена негова дата може да се счита годината в която се строи Калето – 1810 г.
Утвърждаване на селото
По ръба на „Каленовската мъртвина“ и местността „Старо селище“, в посока към селото, имало стари круши с поставени до тях свети кръстове. Това били оброчищата на първите родове. Смъртен грях било да се посегне на такова дърво. Първите два оброка са принадлежали на НЕНИНЦИ. На Спасовден всяка година те правели курбан в чест на светеца, закрилник на рода – агне или шиле, сварено в голям котел, топли уханни питки и други плодове на селския труд.
Поради отдалечеността му, Ненинци изоставят старото родово ритуално място и освещават крушата в селището на дядо Бело, която се намира в имота на Виден Белин, поставяйки до нея голям кръст с имената на дарителите – Кола, Цана, Стоян, Тошо и Лико и годината на създаването – 1846. По свидетелство на Сердо Иванов отначало донасят кръста от старото оброчище. Същата година започва да измира дъбитъкът. Ненинци решават, че това е знак свише и го връщат на старото му място, а правят новия. До петдесетте години се извършвали обреди пред него. После крушата е изсъхнала, кръстът стърчи сред бурените, оцелял от бурите на изминалите години, но на никого и на ум не му минава да се отърве от тези руини.
Гусиният род пренесъл своето оброчище в местността „Крушете“, северно от Пардалова махала, която имала подобно в „Умище“. Почти всеки род си имал такова свято място – странна смесица на остатъци от езически култ с християнската религия.
Отдалечеността на старите гробища, лошият път до тях, койте зиме и при киша ставал трудно проходим, накарали каленовчани да търсят по-подходящо място за неизменния вечен покой. Особено инициативни в това отношение били хора от Бранковия и Нениния род. Дядо Младен Бранков не желаел да го погребват до занамарените гробове на дедите и приживе подарява парцел за разгръщането на нови в местността „Садина“, северно от селото. В 1837 г. той приема първите покойници. Самият дарител, на почти библейска възраст /107 години/, както и жена му Ранча, Тодор, Власня също са погребани там. Те са подарили голям кръст с имената си и годината /1839/, който е забит до дъба сред гробищата с пожелание там да бъде издигнат отначало параклис, а по-късно църква „Св. Георги“. Но селото било раздвоено по въпроса къде трябва да се гради църквата. Една част искали да се уважи желанието на предците, други смятали за най-логично тя да е до оброчището на Св. Георги, където селото посрещало напролет Гергьовден с курбани, нашарени погачи, рукатки /делвички/ кисело мляко и много вино и ракия. Това място било на стотина метра западно от сегашните гробища, граничело с бившата нива на Милош Бонев на изток, на север – със селските ниви и на югозапад с ливадата „Садина“ на Леко Петров. По тревата били нарадени елипсовидни камъни. Всеки си имал отредено място. На празника се разнасяло възбуждащото благоухание на печено. Чакали дядо поп да благослави трапезата. Вечно забързан, той пристигал на кон, с преметнати дълбоки дисаги. С молитва и кандило той обикалял дошлите, рязвал от всеки солидно парче агнешко, вземал филия от питката и пълнел дисагите. Много агнета са изяли на това място каленовчани. Традицията се поддържала до 50-те години. Но църквица така и не издигнали. Големият гробищен кръст неколкократно се килвал под напора на разстежа на вековния дъб и набожни жени като Ана Касърката и Сева Гочина смятали, че това е предупреждение от Бога, че не са изпълнили заръката на дедите си.
Новите гробища са били разпределени по родови махали. Били обградени с каменни зидове. По време на кметството на Асен Пейчев от Йончиния род и на инж. Асен Кръстев от Челебиния, с общи усилия и доброволен труд теренът се почистил и обградил с циментови колове и мрежа.
Религии Селото е част от Годечка духовна околия на Софийска епархия на Българската православна църква.
Новата черква в селото, посветена на свети Мина, е осветена на 4-ти ноември 2012 година от Знеполски епископ Йоан, викарий на Софийския митрополит. През 2019 година започва изографисването на храма във византийски стил от зографите Елеонора Караиванска и Галин Паскалев. Стенописите са завършени през 2022 година.
Поминък и стопанска дейност