Стогодишна война (; ) е името на поредица от въоръжени конфликти между Англия и нейните съюзници от една страна, и Франция и нейните съюзници от друга страна, която продължава от 1337 до 1453 г. Военните действия се водят най-вече на територията на Франция и в някои отношения конфликтът прилича на френска гражданска война, като според Фернан Бродел „Англия действа като провинция (или група провинции) в рамките на Англо-френската уния“.
Сред причините за значимостта на Стогодишната война са: въвеждането на нови оръжия и тактики, които подкопават старата система на феодални армии, опиращи се на тежката кавалерия; образуването на първите редовни армии в Западна Европа от времето на Западната Римска империя; промяна в ролите на аристокрацията и селяните и важни стъпки във формирането на новите национални монархии.
Причини и повод Корени на конфликта Корените на Стогодишната война могат да бъдат проследени четири века преди нейното начало, когато франкският владетел Шарл III дава разрешение на викингите на Роло да се заселят в част от държавата му, по-късно станала известна като Нормандия (911 г.). През 1066 г. викингите, наричани нормани, водени от Уилям Завоевателя, нападат остров Великобритания, побеждават англо-саксонците и създават нова Норманска династия на владетелите на кралство Англия.
През следващия век и половина англо-норманите управляват както Нормандия, така и Англия, но през 1216 г. губят владенията си на континента. Английските благородници през 14 век са потомци на англо-норманите, все още говорят вариант на френския и помнят времената, когато дядовците им са владеели Нормандия. Те така и не се отказват от мечтата да си върнат своята родина, която освен това е и икономически активна област.
Навечерието на войната
Конкретните събития, довели до военния конфликт в началото на 14 век, започват във Франция, където Капетингите управляват повече от 320 години, като мъжки наследници един след друг наследяват трона без прекъсване. През 1314 крал Филип IV Хубави умира, оставяйки трима синове. Най-големият, Луи X, умира през 1316, оставяйки само един посмъртно роден син, Жан I, който умира на няколко дни. Единствената му дъщеря Жана през 1329 става кралица на Навара.
За да затвърди правата си върху трона, вторият син на Филип IV, Филип V създава прецедент с т.нар. салически закони за наследяване само от мъжките наследници. След неговата смърт през 1322 дъщерите му са отстранени от наследяването без спорове в полза на третия брат Шарл IV.
През 1324 г. Шарл IV и английският крал Едуард II водят кратката Сенсардоска война в Гаскония, която е неуспешна за англичаните. Те успяват да запазят само град Бордо и тясна крайбрежна ивица. Възвръщането на тези изгубени земи се превръща в основен въпрос на английската политика. Вследствие на войната нараства враждебността към Едуард II сред английските лордове от Аквитания. Те се обединяват около Роджър Мортимър, който по-късно напада Англия и детронира Едуард II.
Най-малкият син на Филип IV, Шарл IV, крал на Франция и Навара, умира през 1328 г., оставяйки само дъщери, една от които се ражда след смъртта му. Главната линия на Капетингската династия е прекъсната, което създава криза с наследяването на френския трон.
Междувременно сестрата на Шарл IV, Изабел, вдовица на Едуард II, практически управлява Англия от името на малолетния си син Едуард III. Младият Едуард III, племенник на Шарл, е неговият най-близък родственик от мъжки пол и единственият жив мъжки потомък на Филип IV. Според английската интерпретация на феодалния закон това го прави наследник на трона на Франция.
Но френските благородници не желаят чужденец на трона, особено краля на Англия. Те обявяват, че наследяването на короната може да преминава само по непрекъсната мъжка линия, но не и през дъщерята на краля (Изабел) към нейния син (Едуард). След 1356 този принцип става известен като „салически закон“. Според французите наследник на престола трябва да бъде Филип дьо Валоа, син на по-малкия брат на Филип IV, Шарл дьо Валоа. И Едуард, и Филип разполагат с добри юридически аргументи, както и със силата да ги подкрепят.
Ако се изключат съмненията, че Луи X не е истинският ѝ баща, Жана Наварска също има юридически аргументи, за да претендира за френския трон, но не разполага с достатъчен потенциал, за да го направи.
Тъй като английският крал контролира Гаскония като васал на Франция, Филип VI Валоа настоява Едуард да положи клетва пред него. С това той би се отказал от претенциите си за френския трон. За да го направи, Едуард иска да получи завзетите от Шарл IV територии в Аквитания. Преговорите между двете страни продължават няколко години, докато през 1331 Едуард, изправен през вътрешни проблеми, приема Филип за крал на Франция и се отказва от своите претенции, в замяна на което запазва остатъците от владенията си в Гаскония.
През 1332 г. Жана Наварска ражда син, бъдещия Шарл II Наварски. Така Едуард III вече не е наследник на френската корона дори при наследяване по прекъсната мъжка линия.
Обявяване на войната През 1333 г. Едуард III започва Втората война за независимост на Шотландия срещу шотландския крал Дейвид II, съюзник на Франция. Филип вижда в това възможност да си върне Гаскония, докато вниманието на англичаните е концентрирано на север, но войната се оказва лесен успех за Англия. Дейвид е принуден да избяга във Франция след поражението си в битката при Халидон Хил през юли 1333 г.
През 1336 г. Филип планира експедиция, която да върне Дейвид на шотландския трон, като в същото време присъедини Гаскония. Открити сблъсъци започват, когато френски кораби нападат селища по крайбрежието на Ла Манша, а през 1337 Филип предявява претенции към Гаскония, позовавайки се на феодалния закон и твърдейки, че Едуард е нарушил клетвата си, като не се е грижил за нуждите и исканията на своя сюзерен. В отговор Едуард заявява, че той е законният наследник на френския трон и в деня на Вси светии през 1337 Хенри Бъргхерш, епископ на Линкълн, пристига в Париж и обявява война от името на Англия.
Ход на войната
Стогодишната война може условно да бъде разделена на четири периода: период на английски успехи при Едуард III от 1337 до 1360 г. период, в който французите почти успяват да отблъснат англичаните от континента, от 1360 до 1400 г. период от 1400 до 1429 г., отбелязан с големи английски победи при Хенри V финална фаза от 1429 до 1453 г., в която Франция е обединена от династията Валоа
Успехи на Англия при Едуард III (1337 – 1360)
В началото на Стогодишната война Франция има население от 14 милиона души и се смята, че разполага с най-добрата армия в Европа. Населението на Англия е едва 2 милиона души.
В първите години на войната Едуард III сключва съюз с аристокрацията на Нидерландия и гражданите на Фландрия, но след две не особено успешни кампании съюзът се разпада през 1340 г. Изплащането на субсидии на германските принцове и разходите по издържане на армия в чужбина довеждат английското правителство до банкрут и силно уронват престижа на Едуард III.
По море за известно време французите имат превъзходство и дори разграбват няколко града по английското крайбрежие. През 1340 г. англичаните печелят морската битка при Сльойс, на устието на река Шелда във Фландрия, унищожават френския флот и установяват контрол над Ламанша до края на войната. Въпреки това финансовите проблеми не им позволяват да организират широко настъпление на континента.
През 1341 г. конфликтът между знатните родове на херцогство Бретан дава началото на Войната за бретанското наследство, в която Едуард подкрепя Жан дьо Монфор, а Филип – Шарл дьо Блоа. Усилията през следващите няколко години се съсредоточават около борбата в Бретан, като град Ван на няколко пъти преминава от едни ръце в други. И двете страни опитват да проведат допълнителни кампании в Гаскония, които имат променлив успех.
През юли 1346 г., Едуард нахлува с голяма войска през Ламанша, стъпвайки на френска земя в Котантен. Английската армия превзема Кан само за един ден, изненадвайки французите, които очакват градът да издържи на продължителна обсада. Филип също събира голяма войска, за да се противопостави на Едуард, който избира да се отправи на север към Нидерландия, като опустошава всичко по пътя си, вместо да завладее и задържи френски земи. Осъзнавайки обаче, че не може да избяга от французите с маневри, Едуард разполага силите си за битка на позиции, които армията на Филип веднага атакува. Известната битка при Креси е първата голяма битка по суша във войната и се оказва пълна катастрофа за френската войска, до голяма степен благодарение на английските стрелци (които използват английски дълъг лък) и на френския крал, който позволява на армията си да нападне, преди да е подготвена за атака.Rogers (2000) Chapter Eleven В сражението загива френският съюзник Ян Слепи, крал на Бохемия.
Едуард продължава на север, без да срещне съпротива, и обсажда Калѐ на Ламанша, който завладява през 1347 г. Градът се превръща във важна стратегическа придобивка за англичаните, като им позволява да поддържат постоянно войски във Франция на сигурно място. През същата година английската победа срещу Шотландия в битката при Невил Крос довежда до залавянето на крал Дейвид II и значително намалява заплахата от Шотландия.
В периода 1346 – 1351 г. чумна пандемия (известна като „Черната смърт“) опустошава Европа, при което загиват стотици пъти повече души отколкото във войната, и оказва влияние върху военните действия. Един от най-забележителните епизоди от този период е Боят на тридесетте – схватка между тридесет английски рицари и скуайъри и тридесет френски рицари и оръженосци, която се състои на 26 март 1351 г.
На континента Англия получава подкрепата на Фландрия и си осигурява неутралитета на германския император. Англичаните се впускат в грабителски походи, чиято цел е да сринат морала и бойния дух на френската страна. Наричат ги chevauchées. Няколко такива похода (от 1355, 1359 и 1373 г.) стават особено известни. През 1356 г., след затихването на чумата и след като Англия успява да се възстанови финансово, англичаните, водени от престолонаследника и Уелски принц Едуард, известен като Черния принц, отново нахлуват във Франция през Гаскония. Те разгромяват французите в битката при Поатие, повтаряйки тактиката от Кресѝ. Новият френски крал Жан II Добрия е пленен и отведен в Лондон. Там той подписва примирие с Едуард, но в негово отсъствие управлението на Франция започва да се разпада. По-късно през същата година е подписан вторият договор в Лондон (виж Лондонски договори, 1358 – 1359), с който Англия придобива владение над Аквитания (като пълен суверенитет, не вече като феодално владение с френския крал за сюзерен), а Жан е освободен.
Френските земи изпадат в пълен хаос. Когато военните действия затихват, започват да се ширят разбойнически действия на професионални войници. През 1358 г. селяните се вдигат на бунт, който прераства в селско въстание – т.нар. Жакерия. Едуард нахлува в страната за трети и последен път, с надеждата да се възползва от въстанието и да заеме френския трон, но въпреки че френската армия не се изправя срещу него в битка, той не успява да завладее Париж и Реймс от дофина на Франция (по-късно коронован като Шарл V). През 1360 г. Едуард подписва договора от Бретини, с който приключват военните действия. Англичаните излизат от този период на войната с големи териториални придобивки – половината от Бретан, Аквитания (около една четвърт от Франция), Кале, малкото графство Понтю, и привличат около половината от васалите на Франция за съюзници, което очертава ясно предимството на единната Англия срещу васално разединената Франция.
Първи мирен период (1360 – 1369) Когато синът на Жан Луи I, херцог на Анжу, който е изпратен като заложник при англичаните от името на френския крал, успява да избяга през 1362 г., самият Жан II рицарски се завръща като пленник в Англия. Той умира в почетен плен през 1364 г. и е наследен като крал на Франция от Шарл V.