ФК „Венеция“ (на итал. Venezia Football Club S.r.l.) е италиански футболен клуб от едноименния град в регион Венето. Известен е с прозвищата „оранжево-зелените“ (Gli Arancioneverdi), „крилатите лъвове“ (I Leoni Alati) и „жителите на Лагуната“ (I Lagunari).
Създаден през 2015 г. с името ФК „Венеция“ (аматьорско спортно дружество) (Venezia Football Club Società Sportiva Dilettantistica), съкратено от 2016 г. на ФК „Венеция“, той е законният пазител на спортната традиция, започнала през 1907 г. с основаването на ФК „Венеция“ (Venezia Foot Ball Club), впоследствие преминава през няколко основавания и преименувания:
AC „Венеция“ (Associazione Calcio Venezia) от 1919 до 1930, от 1945 до 1983 и от 1989 до 2005 г. Спортна асоциация „Серенисима“ (Società Sportiva Serenissima) през 1930 г. Фашистка асоциация „Калчо Венеция“ (Associazione Fascista Calcio Venezia) през 1934 г. „Калчо Венеция“ (Calcio Venezia) през 1983 г. „Калчо ВенецияМестре“ (Calcio VeneziaMestre) през 1987 г. Асоциация „Калчо Венеция 1907“ (Associazione Calcio Venezia1907) през 1991 г. Спортно дружество „Калчо Венеция“ (Società Sportiva Calcio Venezia) през 2005 г. ФК „Унионе Венеция“ (Foot Ball Club Unione Venezia) през 2009 г.
Отборът заема 30-о място сред италианските клубове с най-голяма спортна традиция (Tradizione sportiva FIGC) и 39-о място във Вечната ранглиста на Серия А от 1929 г. насам – категория, в която най-доброто му постижение е третото място, постигнато през сезон 1941/42.
Най-големият успех в историята на „Венеция“, е спечелената Купа на Италия през сезон 1940/41, както и 3-то място в Серия А през сезон 1941/42. В този отбор се състезават играчи като Валентино Мацола и Ецио Лоик, които напускат, за да сформират „Гранде Торино“, но загиват в самолетна катастрофа край хълма Суперга през 1949 г.
Последният сезон в Серия А е през 2002. Разочарован от отбора и невъзможността за споразумяване с управата на града за изграждането на по-голям стадион, президентът Маурицио Дзампарини решава да закупи „Палермо“, като отвежда със себе си голяма част от отбора.
През сезон 2020/21 „Венеция“ играе в Серия Б на Италия.
История Основаване и първи години ФК „Венеция“ е основан на 14 декември 1907 г. в град Венеция от около двадесет практикуващи и ентусиасти чрез сливането на футболните секции на два спортни клуба: Palestra Martial от град Местре и Costantino Reyer от Венеция. Мястото, избрано от основателите, за да даде живот на новата футболна реалия, е вече несъществуващият ресторант Da Nane in Corte dell'Orso, близо до централното игрище „Сан Бартоломео“. Сред основателите са швейцарският десен бек Валтер Емисегер от швейцарския отбор на „Винтертур“ и първи капитан на отбора, Гуидо Батисти, Антонио Борела, Джерардо Бортолети, Давиде Фано, първият президент Алдо Федеричи, известен като „Бачича“, десен халф, а след това и треньор, Пиетро Голцио, известен като „Пиопа“, Силвио Лоренцети, Пиетро Пиколи, Примо Питери, Алесандро Санти, Марчело Санти, Луиджи Вианело, Пиетро Визинтин и Марио Виванте.
В онези години мачовете на отбора се провеждат в боровата гора на венецианския квартал „Сант'Елена“, като се грижат и за начертаването на линиите на полето. Тренировките се провеждат в лагера Киовере. Първите мачове на „Венеция“ се играят срещу отбори от Венето: „Падова“, „Верона“ и „Виченца“, както и срещу екипажите на корабите, пристигащи на пристанището на Венеция. Първият мач, изигран от „Венеция“, е на 22 декември 1907 г. срещу отбора на „Виченца“, завършил 1:1.
Между 1908 и 1910 г. „Венеция“ изиграва два шампионата от тогавашната Трета категория, заменени с един от Първа категория, изигран през 1909 г. При дебюта си в първенството на топ серията отборът е допуснат директно до полуфинала като единствен представител на Венето срещу шампионите от Ломбардия, но в двете срещи с „Миланезе“ „Венеция“ е буквално засипан от голове (загуба в първия мач със 7:1 и във втория с 11:2), доказвайки, че все още не е конкурентоспособен в Първа категория.
1910-те години От първенството 1910/11 „неровердите“ се установяват здраво в Първа категория и през сезон 1911/12 „Венеция“, след като печели в категорията на Венето-Емилия, стига до националния финал срещу „Про Верчели“, като претърпява загуба със 7:0 в първия мач и с 6:0 във втория. На 7 септември 1913 г. е открито спортното игрище на Сант'Елена, което има ограда, съблекални и покрита трибуна за повече от 500 зрители.
В сезон 1914/15 – последният шампионат, изигран преди войната, „неровердите“ отиват в Серия А на полуфинала с „Казале“, „Дженоа“ и „Ювентус“ и веднага са елиминирани. През Първата световна война футболната дейност във Венеция не спира напълно благодарение на ангажимента на малкия лагунен клуб Aurora FBC. Сред играчите, които се отличават в този период, са тримата чужденци от Триест, граждани на Австро-Унгария по онова време – Силвио Щрицел, Рикобон и Маринчич, в допълнение към силния централен нападател Умберто Векина.
През април 1919 г. в палат „Грити-Факанон“, в тогавашния щаб на ежедневника „Гадзетино“, членовете на Venezia FBC и Aurora FBC – малък венециански клуб, решават да обединят усилията си, като преименуват „неровердите“ на АС „Венеция“ (Associazione Calcio Venezia). По този повод правителството допринася за начинанието с изключителния си принос от 40 000 лири като компенсация за използването на спортното игрище като военна база.
1920-те години След период на възходи и падения, през който отборът изпада във Втора дивизия през 1921/22 г. след плейоф с „Риваролезе“ (нерегламентиран, но организиран от Италианската футболна федерация след първоначалното изпадане на „Интер“ и компромиса „Коломбо“), отборът е върнат в Първа дивизия в края на сезон 1925/26. Първата дивизия обаче, след реформа на първенствата и създаването на новия шампионат от топ серията – Националната дивизия, вече не е топ серия, а второто ниво на италианските първенства.
По този начин през 1926/27 г. „Венеция“ участва в първенството на Първа дивизия, класирайки се на 6-о място от десет участници. Междувременно на 8 май 1927 г., след дълъг ремонт, е открито новото фашистко спортно игрище в квартал Сант'Елена в присъствието на министъра на финансите Джузепе Волпи и президента на CONI Ландо Ферети, като обновената структура вече има капацитет 10 000 зрители.
В Първа дивизия, също през сезон 1927/28, венецианците завършват на второ място в група А след „Аталанта“ и след това автоматично са допуснати до Националната дивизия с резолюция на Италианската футболна асоциация заедно със седем други отбора:
Двете групи от така създадените 16 отбора биха имали двойната цел както спечелването на титлата за 1929 г., което по очевидни времеви причини в този случай няма да се играе на финален турнир, а чрез повторното въвеждане на финала за последен път, така и разделянето на дружествата на една елитна група и на друга за следващите сезони. По-конкретно, половината от дружествата биха съставлявали „Национална дивизия Серия А“, класираните между 9-а и 14-а позиция – „Национална дивизия Серия Б“ заедно с четирите победители от Първа дивизия, докато последните два класирани от всяка група дори биха били отнесени към Първа дивизия. „Венеция“, след няколко победи (5:2 над „Про Верчели“) и тежки загуби (10:2 поражение в Милано от „Амброзиана“ с 5 гола на Меаца), стига до 11-о място и изпада в Серия Б.
Участието в Националната дивизия води до трудна финансова ситуация за „Венеция“ до такава степен, че се отказва от първото си пътуване до Фиуме през шампионата 1929/30 г., макар че все пак успява да се спаси в края на турнира от Серия Б. Лятото на 1930 г. донася някои новини със смяната на името, което е начин да се избегне това големият размер на натрупаните дългове да повлияе на отбора. Новият клуб е преименуван на Спортно дружество „Серенисима“ (Società Sportiva Serenissima) и цветовете му също са променени с приемането на венецианското червено от флага на Лъва на Сан Марко, а на гърдите на футболистите е поставен класическият крачещ лъв.
1930-те години През май 1931 г., по случай Международното гимнастическо състезание за жени, венецианският стадион „Сант'Елена“ е кръстен на авиатора Пиер Луиджи Пенцо.
С новото си име „Венеция“ оспорва четири шампионата в Серия Б, но в края на сезон 1933/34 отборът е обречен от изпадане. След това обаче изпадането е отменено поради разширяването на категорията през следващия сезон, като отборите участници от 26 стават 32. Дружеството успява да запази мястото си в Серия Б, но това не е единствената новост за сезон 1934/35 – назначен е извънреден комисар в лицето на Томазо Паскуали, а от 1 август 1934 г. дружеството се завръща, за да бъде наречена Фашистка асоциация „Калчо Венеция“ (Associazione Fascista Calcio Venezia). Освен това има връщане към традиционните черно-зелени цветове. В края на шампионата „Венеция“ изпадна в зараждащата се Серия Ц.
Първият опит в Серия Ц е много кратък, защото венецианците веднага печелят шампионата, изпреварвайки „Виченца“, „Удинезе“ и „Падуа“, и се завръщат в Серия Б, достигайки през същата година и осминафиналите на Купата на Италия, където са победени с 2:0 от „Лацио“. Силата на тази формация е „желязната група полузащитници“ Варини-Бифи-Косовел. През следващия сезон в Серия Б „Венеция“ е спасена благодарение на квалификационен турнир, изигран между „Про Верчели“, „Месина“ и „Катания“, които достигат предпредпредпоследното място заедно с „неровердите“. Въпреки двупосочния турнир по италиански (т.нар. torneo all'italiana) четирите отбора завършват с равни точки. Само по-нататъшните плейофи на неутрален терен карат „Венеция“ да играе за спасение в решаващия мач, изигран в Рим на 11 юли 1937 г., срещу „Катания“ и спечелен с 4:0. През същата година „Венеция“ достига осминафинала в Копа Италия срещу „Милан“. Сред играчите, които се отличават в този период от историята на „Венеция“, са Джовани „Нане“ Векина, тогава многократен шампион на Италия с „Ювентус“ и италианския национален отбор, вратарят Де Сандзуане и Алдо Горини, които през 15-годишната си кариера носят само екипа на Лагуната.
През 1937 г., с възхода на президентския пост на Арналдо Бенати, започва период на голям възход за „Венеция“. Новият президент възстановява черно-зеленото общество от нулата. В шампионата на Серия В от 1937/38, в който „Венеция“ завършва осми, Бенати поставя основите за следващия сезон, последван от важни играчи като Виктор Тортора и Джовани Алберти, които в края на шампионата идват в отбора. През сезон 1938/39 „Венеция“ стартира с големи амбиции, като успява да спечели промоция в Серия А благодарение на второто място след „Фиорентина“. То е постигнато в последния ден, когато отборът печели мача в Бергамо срещу „Аталанта“ (1:0), заставайки редом с нея в класирането и получавайки повишение благодарение на по-доброто съотношение на головете. Победният гол, отбелязан пред 5000 фенове, е на Франческо Перниго, който все още е играчът на „Венеция“, вкарал най-много голове (45) в шампионатите, играни в Серия А. Сред големите архитекти на промоцията е и Джузепе Джирани – треньор, който поема поста в настоящото първенство и който ръководи „венецианците“ и през следващия сезон. Джирани е много важна фигура във венецианския футбол от онази епоха и по-късно заема важни управленчески роли.
Участието в Серия А води до ново обновяване на стадион „Пиер Луиджи Пенцо“ с капацитет, който се удвоява от 10 000 на 22 000 души след разширенията на съществуващите трибуни и стъпала, а завоите се трансформират със стъпала.
1940-те: периодът на славата