Политическата система на Италианската република представлява представителна демокрация под формата на парламентарна република. Държавата е организирана на основата на значителна регионална децентрализация.

Италия е демократична република след Референдума на 2 юни 1946 г., когато монархията е премахната и е избрано Учредителното събрание за изготвяне на конституцията на страната. Конституцията е обнародвана от тогавашния временен президент на републиката Енрико де Никола на 27 декември 1947 г. и влиза в сила на 1 януари 1948 г.

Обща организация

Италианската политическа система е изградена върху принципа на разделение на властите. Законодателната власт се осъществява от Парламента, изпълнителната власт – от правителството, а съдебната власт – от Магистратурата, независима от изпълнителната и законодателната власт. Президентът на републиката е най-висшата длъжност в държавата и символизира нейното единство.

Основният закон на страната е Конституцията, която определя основните принципи, права и задължения на гражданите и установява техния ред. Съгласно член 70 от Конституцията, законодателната власт принадлежи на Парламента, който е двукамерен и включва Сенат на републиката и Камара на депутатите.

Всички приети закони подлежат на обнародване от Президента на републиката. В случай на несъгласие той може да върне закона за повторно разглеждане с мотивирано съобщение – процедура, известна като „преустановяващо вето“. Ако двете камари повторно одобрят закона, президентът е длъжен да го обнародва.

Изпълнителната власт се упражнява от Министерския съвет, който се формира въз основа на парламентарно мнозинство, обикновено излъчено чрез всеобщи избори.

Разделение на властите

Италианската република прилага принципа на разделение на властите, като законодателната, изпълнителната и съдебната власт функционират независимо една от друга, съгласно Конституцията.

Законодателната власт принадлежи на Парламента, но в определени случаи може да бъде упражнена и от правителството или от гражданите. В условия на спешност и необходимост правителството има право да издава нормативни актове със силата на закон, наречени „декрет-закони“. Те трябва да бъде преобразувани в закони от Парламента в срок от 60 дни, в противен случай губят правна сила, включително със задна дата.

Парламентът може също така да делегира законодателни правомощия на правителството чрез „делегиращ закон“, за да приеме закони по определен въпрос, прилагайки директивните принципи и критерии, установени в делегиращия закон, и същевременно установявайки границите и сроковете, в които правителството може да действа в законотворчеството. Така издаденият от правителството нормативен акт се нарича Законодателен указ.

Има случаи, в които законодателната власт принадлежи на гражданите чрез институцията на референдума. Съществуват два основни вида: референдум за отмяна на съществуващ закон и потвърждаващ референдум по конституционни въпроси. Силата на законодателна инициатива може да бъде упражнявана от всеки депутат, както и от гражданите чрез народна инициатива, която изисква събиране на минимум 50 000 подписа до Националния съвет по икономика и труд, до регионалните съвети и до Правителството (Президентът на републиката разрешава представянето пред камарите на законопроекти, инициирани от Правителството).

Накрая, съществува значителен съдебен контрол както върху административните актове, така и върху законодателството, осъществяван на две нива:

Конституционен контрол: не се различава съществено от съдебната ревизия (на англ. judicial review) в американската система и следователно е значително по-обширен от класическия англосаксонски контрол, т.е. този в Обединеното кралство, при който трибуналите на по-широко равнище могат да преценят даден закон като противоконституционен, но ограничено само до предоставеното им дело. В италианския случай системата, съсредоточена върху контрола, по искане на отделния съдия от съда, е поверена почти изключително на Конституционния съд.В Решение n. 238/2014 Съдът утвърждава, че „в една централизирана система за контрол на конституционността е безспорно, че тази проверка на съвместимостта е отговорност единствено на Конституционния съд, с изключение на всеки друг съдия (...) Всяко различно решение противоречи – в централизирания контрол на системата – на правомощията, запазени от Конституцията на този съд, оставайки гравиращи в неговата юриспруденция, от първата стъпка, че „обявяването на конституционна нелегитимност на закон може да бъде направено само от Конституционния съд в съответствие с Член 136 от самата Конституция" (решение № 1 от 1956 г.). Също така наскоро този съд повтаря, че проверката на съвместимостта с основните принципи на конституционния ред и защитата на правата на човека е в неговата изключителна компетентност (решение № 284 от 2007 г.) и отново, точно по отношение на правото на достъп до правосъдие (чл. 24 от Конституцията), че зачитането на основните права, както и прилагането на задължителните принципи се осигурява от гаранционната функция, възложена на Конституционния съд (решение № 120 от 2014 г.). Съответно, Конституционният съд може да обяви закони или части от тях за противоконституционни, като ги прави неприложими и възпрепятства Парламента да законодателства отново по същата ситуация. Административен контрол: при административните актове контролът се осъществява от поредица административни съдилища, организирани на регионален принцип – TAR (Регионални административни трибунали), с възможност за обжалване пред Държавния съвет по юрисдикционно седалище, който има национална териториална юрисдикция. С приемането на Административно-процесуалния кодекс през 2010 г. контролът върху държавните административни актове и тези на други публични органи става особено разпространен, с възможност за искане на най-подходящите обезпечителни мерки, както от първа и от втора степен, така и обезщетение за вредите, причинени от издадения от публичната власт административен акт.Antonio Guantaio, L'azione di risarcimento danni nel c.p.a.

Законодателна власт

Законодателната власт в Италия се осъществява от Парламента, който е двукамерен и включва Сената на републиката и Камарата на депутатите. Двете камари действат независимо една от друга, но с равни правомощия, определени от Конституцията. Чрез инициативата на своите парламентарни членове те насърчават законодателната инициатива, която трябва да бъде одобрена от мнозинството на всяка от тях, а в противен случай бива отхвърлена.

Правото на глас в парламентарни избори принадлежи на всички италиански граждани, навършили 18 години. До приемането на Конституционния закон № 1/2021, избирателната възраст за Сената е била 25 години. С влизането в сила на този закон, избирателното право за Сената е уеднаквено с това за Камарата на депутатите, като всички граждани, навършили 18 години, вече могат да гласуват и за двете камари.

Изпълнителна власт Правителство

Изпълнителната власт е поверена на Правителството, чиято структура е определена в чл. 92, ал. 1 от Конституцията. В рамките на правителството се разграничават три основни органа: Председателят на Министерския съвет (премиер), министрите и самият Министерски съвет, който представлява съвкупността от премиера и министрите. Терминът „кабинет“, макар понякога използван за Министерския съвет, не фигурира в италианското право и има по-скоро историческо значение.

Процедурата по формиране на правителството е регламентирана в членове 92, ал. 2, 93 и 94 от Конституцията, както и от утвърдени конституционни практики. Правителството трябва да получи вот на доверие от двете камари на Парламента, за да встъпи в длъжност.

Съгласно член 77 от Конституцията, правителството има право да издава декрети-закони само в случаи на извънредна необходимост и неотложност. Такива актове трябва да бъдат представени на Парламента за одобрение в срок от 60 дни, в противен случай губят правна сила. Конституцията изрично забранява неправомерното използване на тази процедура.

Броят на министрите в правителството е определен със Закона за финансите от 2008 г., изменен със Закон № 172 от 13 ноември 2009 г., като е фиксиран на тринадесет. С приемането на Декрет-закон n. 22 от 2021 г. броят на действащите министерства в правителството на Марио Драги достига петнадесет – брой, който се запазва и в правителството на Джорджа Мелони, встъпило в длъжност от 22 октомври 2022 г.

Председател на Министерски съвет

Председателят на Министерски съвет, неправилно наричан „Министър-председател“ или с популярното „Премиер“, е ръководител на правителството. Назначава се от Президента на републиката и заема четвъртата по протокол позиция в държавната йерархия, въпреки че на практика играе централна роля в политическата система, характерна за парламентарните републики.

Макар Конституцията да предоставя на Президента формална свобода при избора на председател на Министерския съвет, на практика изборът се насочва към политическа фигура, която има потенциал да състави правителство и да получи вот на доверие от двете камари на Парламента. Конституционната практика изисква провеждане на консултации с парламентарните групи, за да се определи кандидат, способен да осигури парламентарна подкрепа.

След назначаването си председателят на Министерския съвет предлага на Президента номинациите за министри, с които формира Министерския съвет. Правителството встъпва в длъжност след получаване на вот на доверие от Камарата на депутатите и от Сената.

Председателят на Министерския съвет координира дейността на министрите и носи отговорност за дейността на правителството. В италианската правна система той не е във всяко отношение йерархичен началник на министрите. Все пак, като председател на изпълнителната власт, той изпълнява функции, на които пряко или непряко са подчинени всички министри.

Председателят на Министерския съвет не може да дава конкретни разпореждания на министрите относно дейността на техните ведомства, а само разпореждания от общ характер, нито пък може да ги уволнява. По този начин той се квалифицира като primus inter pares,Primus inter pares е латински израз (буквално означаващ "пръв сред равни"), с който представителна личност се идентифицира в група от други, които са на същото ниво и с еднакво достойнство; функцията на primus inter pares е да ръководи и координира и неговите правомощия са обвързани от самото условие да бъде отговорен за себеподобните си. Само в определени случаи примусът поема ролята на вземащ решения от последна инстанция. т.е. „пръв между равни“. В по-общ план той има тройна функция: импулс, ръководство, координация на дейността на правителството.

Сред особено важните функции на председателя на Министерския съвет е надзорът върху националната система за сигурност, включително контрола над службите за държавна сигурност.

Председатели на Министерския съвет на Италия