Разграбването на Рим () е инцидент от 6 май 1527 г., по време на Войната на Лигата от Коняк, при който испански, немски и италиански военни части на император Карл V, под командването на конетабъла Шарл дьо Бурбон, разграбват столицата на Папската държава Рим. 45 хиляди жители на града загиват или са изселени, а самият папа Климент VII е обсаден в Сант Анжело.
Имперските войски на заплата при император Карл V са съставени главно от около 14 хил. германски ландскнехти (наемни пехотни войници), както и от 6000 испански войници и неизвестен брой италиански банди.Antonio Di Pierro, Il sacco di Roma, Mondadori, 2003, ISBN 978-8804517795.
Първоначална формация от имперски войски, съставена главно от испанци, дебаркира в Генуа под ръководството на Шарл III дьо Бурбон и е ангажирана през втората половина на 1526 г. в Паданската низина срещу Лигата от Коняк. Поради това императорът изпраща ландскнехтите, водени от Георг фон Фрундсберг от Тирол, за да я подсили, но на тях първоначално се противопоставя ефективно известният кондотиер Джовани дале Банде Нере. Когато Джовани умира и Милано е превзет, испанците и ландскнехтите се срещат в Пиаченца през февруари 1527 г.
Венецианските владения на изток са защитени от Франческо Мария I дела Ровере, херцог на Урбино, който прави малко, за да предотврати имперските действия в земите на Миланското херцогство. Ландскнехти и испанци, зле настроени един към друг, решават да се придвижат заедно на юг, за да търсят плячка, под частичното командване на Шарл III дьо Бурбон, който може да разчита само на личен престиж, предвид факта че войските не са виждали заплата от месеци, докато Фрундсберг, стар и болен, остава във Ферара.
Гладни и жадни за плячка, те изоставят малката си артилерия. Заобикалят Флоренция, считана за трудна цел, тъй като е добре защитена, и с форсирани маршове и водени от глад се насочват към Рим. Градът на практика е лишен от защита, тъй като папа Климент VII разпуска войските, за да спести пари, убеден, че може да преговаря с Карл V, за да смени отново страната. В този момент имперците, извън контрол поради неплащания, действат по собствена инициатива и атакуват града, надхвърляйки намеренията на самия Карл V, който иска да се ограничи до заплаха със сила, за да принуди Климент VII да се споразумее.
Разграбването на Рим има трагичен ефект както по отношение на щетите върху хората, така и върху художественото наследство. Около 20 хил. граждани са убити, 10 хил. бягат, а 30 хил. умират от чумата, донесена от ландскнехтите. Климент VII, който намира убежище в замъка Сант Анжело, докато по-голямата част от швейцарската гвардия е избита, трябва да плати 400 хил. дуката, за да бъде освободен. Ландскнехтите, предимно протестанти, са оживени и от антипапски плам и са отговорни за най-голямата жестокост към религиозните лица (мъже и жени) и за щетите на местата за поклонение.
Събитието бележи важен момент в дългите войни за господство в Европа между Свещената Римска империя и Кралство Франция, съюзено с Папската държава. Опустошението и окупацията на град Рим сякаш символично потвърждават упадъка на Италия под влиянието на чуждите армии и унижението на Католическата църква, която също се е ангажирала да противодейства на Лутеранското реформаторско движение, развило се в Германия. Карл V отрича да носи отговорност за инцидента и в този смисъл е оправдаван от Климент VII, когато двамата се споразумяват, докато омразата между католици и лутерани нараства още повече.
Предистория
Инцидентът е част от по-широката рамка на конфликтите за надмощие в Европа между Хабсбургите и Валоа, т.е. между Франсоа I дьо Валоа, крал на Франция, и Карл V Хабсбург, император на Свещената Римска империя и крал на Испания. По-точно това е част от втория конфликт, в който двамата суверени са ангажирани от 1526 до 1529 г. Първият завършва с поражението на Франсоа I при Павия и подписването на Мадридския договор през януари 1526 г., след което френският суверен трябва да се откаже, наред с други неща, от всичките си права над Италия и да върне Бургундия на Хабсбургите.
През май обаче папа Климент VII (Джулио де Медичи ), използвайки недоволството на Валоа, че трябва да подпише договор, съдържащ изключително унизителни клаузи за Франция, насърчава сформирането на антиимперска лига – т. нар. Лига от Коняк. По същество папа Климент споделя страха с краля на Франция, че хабсбургският суверен, след като завладее Северна Италия и вече има цяла Южна Италия в ръцете си като испанско наследство, може да бъде подтикнат да обедини всички държави на полуострова под един скиптър, в ущърб на Папската държава, която рискува да остане изолирана и погълната. В допълнение към папата и краля на Франция Лигата се състои също от Миланското херцогство, Венецианската република, Генуезката република, както и от Медичите във Флоренция. Военните действия започват през 1526 г. с нападение срещу Сиенската република, но начинанието (битката при Камолия на 25 юли) се оказва неуспешно и разкрива слабостта на войските на папско разположение.
Императорът, възнамеряващ да контролира моментно Северна Италия, се опитва да си върне благоволението на папата, но тъй като не успява, решава да се намеси военно. Само че силите му са заети другаде: на вътрешния фронт срещу лутераните и на външния срещу Османската империя, която натиска по източните порти на империята; така той успява да разпали вътрешен бунт в Папската държава чрез могъщото римско семейство Колона, които винаги са били врагове на Медичите. Бунтът на Колона дава своите резултати. Кардинал Помпео Колона отприщва войниците си в папския град, които го разграбват. Климент VII, обсаден в Рим, е принуден да моли императора за помощ с обещанието да промени съюза си срещу краля на Франция, разпускайки Свещената лига от Коняк. Помпео Колона спокойно се оттегля в Неапол. Климент VII, след като е свободен, така или иначе не спазва уговорения пакт и призовава Франсоа I на помощ.
В този момент императорът нарежда въоръжената намеса срещу Папската държава (която в град Рим тогава е представлявана от губернатора Бернардо де Росив длъжност - за втори път - от 22 ноември 1523 г. до дните на разграбването, често бъркан с Джован Джироламо де Роси, който вместо това е губернатор, с папа Юлий III, само от 22 ноември 1551 г. до 21 януари 1555 г.) чрез изпращане на контингент от ландскнехти под командването на херцог Шарл III дьо Бурбон – един от най-великите френски кондотиери, който е недолюбван от крал Франсоа I. Войските на бойното поле обаче са командвани от генерал Георг фон Фрундсберг – опитен тиролски водач на имперските ландскнехти, известен с омразата си към Римската църква и към папата; според неговия личен секретар Адам Ройснер той открито изразява твърдото си намерение да обеси Климент VII, след като окупира града.. Армията от ландскнехти, събрана от Фрундсберг, ще бъде водена от някои експертни германски лидери, ветерани от предишните войни, включително от сина на Георг фон Фрундсберг, Мелхиор, от Конрад фон Бойнебург-Бемелберг, Себастиан Шертлин, Конрад Хес и Лудвиг Лодрон..
Слизане на ландскнехтите
Ландскнехтите на Георг фон Фрундсберг, около 14 хил. наемници, набрани главно в Болцано и Мерано и последвани от техните 3000 жени, напускат Тренто на 12 ноември 1526 г. заедно с други 4000 наемници от Кремона. Първоначално маршируват в посока на долината на река Адидже, за да объркат венецианските милиции, а след това внезапно се насочват към долината на река Киезе, лагерувайки в Лодроне. Там обаче, предвид невъзможността да се преодолее военния укрепен комплекс Рока д'Анфо, охраняван от венецианците, след като преминават по трудни планински пътища във Вал Вестино и достигат до Вале Сабия при Вобарно, германските милиции не успяват да преодолеят първоначалната бариера от венецианските войски при Корона ди Рое Волчано. Уплашен от пристигането на войските на Лигата от Коняк, разположени в района на Милано, които се състоят от около 35 хил. войници, Фрундсберг смята, че е невъзможно да пробие към Бреша. Така че след като слиза до Гавардо, той отклонява марша на своите ландскнехти в посока Мантуа, където възнамерява да пресече река По..
Имперските милиции преодоляват слабата съпротива при Гойто, Лонато и Солферино и след това достигат Ривалта при Родиго. На 25 ноември 1526 г. ландскнехтите на Фрундсберг, също благодарение на предателството на господарите на Ферара и Мантуа, побеждават войските на прочутия кондотиер Джовани дале Банде Нере в битката при Говерноло, които се опитват да блокират пътя им близо до мост над река Минчо; самият кондотиер, който през предходните дни се опитва да забави вражеското настъпление с поредица от обезпокоителни набези на леката си кавалерия, е сериозно ранен от изстрел с фалконет. и умира няколко дни по-късно. Следователно германските милиции успяват да пресекат река По на 28 ноември 1526 г. близо до Остиля и продължават настъплението си. През следващите дни те са подсилени от двеста мъже, водени от Филибер дьо Шалон, принц на Оранж, и от петстотин италиански аркебузири под командването на Николо Гондзага.
Войските на Лигата на Коняк демонстрират лоша сплотеност и посредствена военна ефективност; освен това някои италиански принцове благоприятстват настъплението на императорската армия. Алфонсо I д’Есте, херцог на Ферара, който след известни колебания се съюзява с Карл V, доставя модерните си артилерийски оръдия, които подсилват армията на ланскенетите преди битката при Говерноло, докато Мантуанският маркиз Федерико II Гондзага, въпреки че официално е съюзник на папата, отказва да вземе активно участие във войната.. При тези условия армиите на Лигата на Коняк, присъстващи в Италия, не успяват да спрат имперските войски на Фрундсберг, които прекосяват река Таро на 14 декември 1526 г. и окупират Фиоренцуола, докато папските сили, водени от Франческо Гуичардини и Гуидо II Рангони, се оттеглят от Парма и Пиаченца в посока Болоня.. В същото време Франческо Мария I дела Ровере, херцог на Урбино и командир на венецианската армия, от районите на Мантуа се държи благоразумно на разстояние от императорската армия и остава предпазливо в отбрана; той смята армията на ландскнехтите за непобедима в открито поле и предпочита да покрива територията на Венеция/.
В действителност и ландскнехтите, въпреки очевидно неудържимия си напредък, са в затруднение поради непрекъснатите обезпокоителни атаки и преди всичко поради сериозната липса на провизии; марширувайки през кал и студ с недостатъчни запаси от храна, войските са в плачевно състояние и Георг фон Фрундсберг е сериозно обезпокоен.. На 14 декември от Фиоренцуола имперският лидер изпраща спешна молба за помощ до Шарл III дьо Бурбон, който е в Милано с испанските войски, които според плановете трябва да се присъединят към ландскнехтите. Шарл решава бързо да се притече на помощ с войските си, които освен това показват лоша дисциплина и нетърпимост поради неплащане. С някои средства императорският водач успява да убеди войниците си да се подчиняват на заповедите му и на 30 януари 1527 г. тръгва от Милано. Испанските войски, 6000 души, се присъединяват към армията на ландскнехтите при Понтенуре близо до Пиаченца на 7 февруари. На 7 март събраната имперска армия, допълнително подсилена от пристигането на контингенти от проимперските италиански войски, пристига в Сан Джовани в района на Болоня.