Султанат Оман е държава в Югозападна Азия, разположена на югоизточния бряг на Арабския полуостров. На северозапад граничи с Обединените арабски емирства, на запад със Саудитска Арабия и на югозапад с Йемен, както и с Арабско море на юг и изток и с Оманския залив на север. Столицата на страната е Маскат.
География Географско положение, граници, големина, брегове Оман е държава в Югозападна Азия, заемаща източните и югоизточни части от Арабския полуостров. Сухоземните граници на страната в по-голямата си част не са маркирани и дължината им е ориентировъчна. На югозапад граничи с Йемен (дължина на границата 310 km), на запад със Саудитска Арабия (790 km) и на северозапад с ОАЕ 410 km. Общата дължина на сухоземните граници е 1510 km. Отделно от основната територия на страната е полуостров Мусандам и малък анклав, северно от град Ал-Фуджейра в ОАЕ. На североизток, изток и югоизток има 2360 km брегова линия с Арабско море, съответно на североизток с Оманския, а на север – с Персийския залив. В тези си граници Оман заема площ от 309 500 km². От север на юг се простира на 1000 km, а от запад на изток на 480 km. Бреговете на страната на юг са предимно равнинни, разчленени от големи, широко отворени заливи Масира, Суакира и Курия-Мурия, които на заначително протежение се съпровождат от коралови рифове. На север (на п-ов Мусандам) бреговете са силно разчленени и са от риасов тип. Край югоизточните брегове са разположени големия остров Масира и архипелага Курия-Мурия. «Большая Советская Энциклопедия» – Оман, раздел (Природа) т. 18, стр. 389-390
Територията на Оман се простира между 16°39′ и 26°23′ с.ш. и между 52°00′ и 59°50′и.д. Крайните точки на страната са следните: крайна северна точка – (), нос Сурайтан, на брега на Ормузкия проток. крайна южна точка – (), на брега на Арабско море, на границата с Йемен. крайна западна точка – (), на границата с Йемен и Саудитска Арабия (немаркирана). крайна източна точка – (), на брега на Арабско море.
Релеф, полезни изкопаеми Покрай бреговете на Оманския залив се простират Оманските планини, където се издига най-високата точка на Оман – връх Северният връх (Слънчевата планина) – 3009 m. Между Оманските планини и Оманския залив се простира тясната (40 – 50 km) и плодородна крайбрежна низина Батина с множество оазиси. Централните райони на страната са заети от източната периферия на голямата пясъчна пустиня Руб ал-Хали с меридиално разположени вериги от дълги пясъчни дюни. На югозапад местността се повишава от 100 – 200 m до 500 – 1000 m (планината Ал-Кара 1678 m), образувайки планинската верига Дофар. В Оман се разработват находища на нефт (Джубайл, Карн Алам, Мазрак) и природен газ.
Климат, води, растителност, животински свят Климатът на Оман е тропичен, в по-голямата си част пустинен. Средната януарска температура е 18 – 25°С, а средната юлска 30 – 35°С (максимална 45 – 50°С). Годишната сума на валежите е около 150 mm, в Оманските планини нараства до 500 mm, а на югозапад – до 700 mm в резултат на летните мусонни дъждове. В Оман няма постоянно течащи реки, но широко са разпространени сухите през по-голямата част от годината долини, т.нар. уади (Халфайн, Тумайд, Ибн Хаутар и др.). Подземните води посредством чрез система от т.нар. „кяризи“ широко се използват за напояване. В страната преобладават тропическите пустини, а в планините саваните с малки листопадни горички и пасища. За планината Дофар са характерни ладановото дърво и комифора, а за оазисите – финиковата и кокосовата палми. От бозайниците най-разпространени са арабска газела, лисица, чакал, хиена. Има много скачащи мишки, гущери и змии, а крайбрежните води са богати на риба (тон, селда).
История
Древност Древната търговия в Персийския залив е била тясно свързана с градовете в Месопотамия. За владетелите от Междуречието територията на днешен Оман е била ключова за снабдяването със стоки по море и суровини. През второто хилядолетие преди Христа икономиката в региона започва да запада главно заради свиването на пазарите в Месопотамия и откриването на нов търговски път между Изтока и Средиземноморието, който заобикаля Залива и минава през Червено море, а оттам чрез плитък канал до Нил получава достъп до Средиземно море. Откриването на нови търговски пътища по суша и опитомяването на камилата в следващото хилядолетие довежда до увеличаване на движението между вътрешността на Арабския полуостров и крайбрежните региони. Така арабските номади постепенно изместват другите народи и се превръщат в господстващ етнос в региона. Заливът се възстановява икономически по времето на Асирийската империя, особено под Ашурбанипал през 7 век пр.н.е. До началото на новата ера върху културата на Залива своя отпечатък оставят редица нашественици, сред които Египет, Александър Велики и Персия. През 3 век Сасанидите завладяват целия регион, включително Оман, създават селскостопански колонии, включват част от номадските племена в гранична стража срещу римляните, и разпространяват зороастризма.
Средновековие Коренната промяна на Арабския полуостров идва от разпространението на исляма през 7 век. Източната част на полуострова вече е била запозната с монотеизма през християнството и бързо приема новата религия. Сред първите хора, приели исляма, са жителите на Оман. Според легендата Мохамед изпраща в Оман един от военачалниците си със задачата да присъедини към исляма не само арабите, но и персийския гарнизон, които били зороастрийци. Персите отказали да приемат исляма и били изгонени от мюсюлманското население и неговата ревностна вяра. Макар и за ислямската доктрина последователите на другите религии да са считани за неверници, евреите и християните се възприемат като „хора на Писанието“ (ахл ал-Китаб), чиито свещени книги са допринесли за развитието на исляма и възгледа за Бог. Те запазват правото си да живеят в свои общности и да следват свои закони, но са подложени на по-високи данъци и са лишени от някои политически права.
През 750 година Багдад става столица на Абасидския халифат и ислямската цивилизация. Процъфтяващата икономика в Ирак довежда до по-голямо търсене на стоки от далечни земи, а оттам и на увеличение в търговията в Залива. Арабските търговци плават по море до все по-отдалечени места. Към 1000 година те вече търгуват редовно с Китай и спомагат за разпространението на исляма в Малайзия и Индонезия. В същото време Средновековието е белязано от появата и изчезването на редица ислямски секти като исмаилитите и карматите. В Оман най-разпространената деноминация на исляма е ибади. Ибадите се различават в своите виждания от сунитите и шиитите и не приемат властването на един халиф или имам. Така още в началото на Абасидския халифат Оман се превръща в цел на сунитските халифи, които са силно зависими от търговията между Изтока и Запада и не могат да позволят да изгубят контрола върху тези градове. Ибадите обаче оцеляват и се оттеглят във вътрешността на страната. Така Оман изгражда двоен характер – крайбрежните райони се отличават с културно разнообразие заради широкото присъствие на чужденци и търговци, докато планинската вътрешност остава в ръцете на силно сплотената общност на ибадите. В следващите векове под персийско влияние настъпва и шиитството, а през 15 век шейхът на Ормуз установява контрол върху пристанищата Маскат и Калхат, чрез които печели от търговия с източна Африка. Ибадите обаче не успяват да възстановят влиянието си върху крайбрежието.
Колониализъм и британска зависимост
През 16 век португалците започват своята експанзия в Индийския океан. Те използват своите големи кораби, за да осъществяват търговия през големи разстояния, например между Индия и Африка, и постепенно започват да налагат контрол върху търговския поток в Арабско море. В края на 16 век ормузкият шейх на практика контролира всички пристанища в Залива, но все пак плаща данък на сафавидския шах Абас I Велики. С пристигането си в региона, португалците принуждават шейха да плаща данък на тях. Шахът не може да противостои на Португалия и се обръща към Англия и Нидерландия за помощ. Така през 1622 английски и персийски военни части изгонват португалците от Ормуз, а Англия постепенно започва да налага своя контрол върху Залива.
В следващите десетилетия ибадите се възползват от противопоставянето между Персия и европейците и започват настъпление към брега. Силната династия на Ярубидите успява да завладее всички крайбрежни градове на Оман до 1650 година и обединяват страната за пръв път от 1000 години. До 1700 година те завземат Момбаса, Занзибар и други части от Източна Африка. Към началото на 18 век обаче възникват спорове за наследяването на имамския пост. Между 1730 и 1750 година воюващите страни започват да търсят външна подкрепа. Ярубидите се възползват от помощта на Персия, която използва възможността да си върне контрола върху оманското крайбрежие. Тяхното господство обаче е краткотрайно, защото през 1742 година местното население начело с Ахмад ибн Саид ал-Саид се вдига на бунт и ги изгонва. Водачите на ибадите са толкова впечатлени от неговия успех, че го правят имам.
Благодарение на неговото управление Оман процъфтява в продължение на век. Духовничеството обаче не одобрява сина му за наследник, поради което Ахмад ибн Саид изоставя титлата имам, провъзгласява себе си за султан и премества столицата от планинския град ар-Рустак в пристанището Маскат. Жителите на вътрешността постепенно започват да мигрират към бреговете на Залива, където поминъкът им е селско стопанство и събиране на перли. Перлите са особено търсени в Индия, с която Оман има задълбочени търговски контакти, и възможностите за печалба привличат цели племена от вътрешността на полуострова. Сред тях са ал-Сабах, ал-Халифа, ал-Тани и ал-Куасим, които днес управляват съответно Кувейт, Бахрейн, Катар и ОАЕ.
Тези миграции, както и нарастващите външни заплахи, стават причина за нестабилност в региона след 1800 година. Племената от централна Арабия са обединени от емира Мохамед ибн Сауд и новопоявилата се крайна интерпретация на исляма – уахабизма. Те организират нападения срещу Кувейт, Бахрейн, Катар и Оман. Освен неодобрението си към шиитите, уахабизмът се противопоставя силно и на немюсюлманските влияния, олицетворени в региона от европейското присъствие. Той е един от дестабилизиращите фактори в региона заедно с настъплението на османците в Ирак. В същото време Великобритания увеличава присъствието си в региона заради пиратските набези на ал-Куасим, които застрашават търговията с Индия. Пиратите номинално са под управлението на султана на Оман и британците се обръщат към него с молба да спре действията им. Неспособността му да овладее набезите довежда до първите британски нападения срещу базирани в днешните ОАЕ пиратски убежища през 1809 година. В следващите 100 години британците сключват серия от споразумения, чрез които накъсват и практически подчиняват Оман и спират експанзията на саудитците.
Петият владетел на Оман, Саид ибн Султан, умира през 1856 година и с това идва последният удар срещу икономическата и политическа цялост на Оман. Страната вече е загубила контрола си върху Залива през 1820, търговската флотилия е задмината в технологично отношение от далеч по-модерните европейски кораби, митническите приходи от търговията с Индия са изгубени, а ограничаването на робството довежда и до спад в приходите от източна Африка. Липсата на ясен наследник на Саид ибн Султан довежда до намеса на Великобритания, която дава източноафриканските владения на един от претендентите от династията ал-Саид, а самия Оман – на друг претендент. По този начин арабската част се лишава от приходи и властта на султана в нея отслабва. Консервативните ибади от вътрешността на страната се възползват от това и няколко пъти вдигат бунт срещу него, а той е принуден вече да разчита на британската намеса, за да задържи властта си. Поради това разделение държавата е наричана Мускат и Оман до средата на 20 век.
20 и 21 век