„Клетниците“ () е най-известният роман на френския писател Виктор Юго. Романът е завършен през 1862 г. на английския остров Гърнзи (Гърнси, Гернсей), където преди няколко години авторът се е преселил от близкия остров Джързи, приютил го след заминаването му от Франция, в началото на 50-те години на 19. век, като противник на режима на Луи-Наполеон. През същата година е публикуван за първи път. Той е литературна творба от епохата на романтизма и е считан за един от най-добрите романи на 19 век. „Клетниците“ е популяризиран чрез множество адаптации в театъра, телевизията и киното.

Името на книгата означава "Хората със зла съдба", но общо взето съдбата на героите накрая е хепиенд (дори и за отрицателния герой Тенардие, който макар и не за добро и не точно като отплата за добро дело забогатява). Другият по-зловещ персонаж - Жавер - наистина умира, но като по-добър човек, и след като докрай се убеждава, че усилията му не са били съвсем напразни и поне един заловен от него престъпник - отначало отрицателният, но после вече положителен герой Жан Валжан - е влязъл в правия път. Също доста нещастната дъщеря на Тенардие Епонин, поне знае, че е жертвала живота си за любимия си и умира щастлива, че е спасила неговия, докато бездомницата Фантин умира уверена, че със сигурност ще се погрижат добре за детето й (макар точно след като Жан Валжан и го е обещал, той е арестуван пред очите й), след като до този момент само се е заблуждавала, че може и да е така.

Сюжет Романът съдържа пет обособени части и се подразделя на глави, като основният разказ се гради около образа на бившия затворник Жан Валжан (Jean Valjean), който съзира силата на доброто в света, въпреки че не може да избяга от тъмното си минало. Започвайки през 1815 г., когато току-що е освободен от каторгата, но насмалко веднага пак да се озове там, повествованието достига своята кулминация през 1832-1834 г. с разказ за студентските вълнения обхванали Париж, като реакция срещу политиката на Юлската монархия и последвалата сватба на симпатичната Козет, приемна дъщеря на някогашния крадец, с един от участниците в тях. Известно време след това, преименувалият се на Юбер Фошльован, Жан завещава на Козет значителното си състояние, натрупано чрез търговия с манифактурни стоки и рентиерство. Той споделя със зет си Мариус Понмерси, който преди това се е разграничил от него, тъй като знае че не е този за когото се представя, погрешно е разбрал откъде всъщност има парите си, и специално го вини за смъртта на неговия враг инспектор Жавер, но впоследствие, благодарение на разкритията направени пред него от злия бивш кръчмар Тенардие, разбира че е почтен човек и че лично му е спасил живота когато го раняват тежко на барикадите, както и този на полицая (макар и да е изглеждало, че го е убил), и последните все още неизвестни му обстоятелства около своя живот и произхода на Козет. След това, вече на преклонна възраст, умира, в компанията на двамата влюбени.

Част първа – „Фантин“ Шарл-Франсоа-Биенвеню Мирел, който живее в град Дин заедно със сестра си, през 1815 г. отбелязва деветата си годишнина откакто е станал епископ. Господин Мирел става свещеник, след като известно време е бил войник. С доброта и милосърдие, помага на нуждаещите се както с църковни, така и със свои лични средства. Една вечер на вратата на паството почуква мъж с молба да получи храна и подслон. Воден от своите високи морални устои, епископ Мирел настанява странника Жан Валжан в една от стаите на къщурката, която обитава, вместо епископския дворец, който е преобразувал в болница за бедните, макар да осъзнава, че е това е един бивш затворник, с много лоша слава. Когато по-късно, бягайки от Дин, Жан Валжан е арестуван от жандармите, епископът настоява че мъжът е невинен и дори му подарява два сребърни свещника, въпреки че преди това Жан Валжан го ограбва и дори видимо възнамерява да го убие, а полицаите са го замъкнали при него именно за да върне откраднатите от къщата му ценни вещи (съдовете и приборите, от вечерята устроена предния ден, в чест на госта му, които също са от сребро и заедно със свещниците са единствените скъпи неща в дома на свещеника; той нарочно му ги показва, едновременно за да му покаже, че го счита за човек, като всички други, и за да го изкуши към кражбата, за да се отърве с негова помощ и от тези "вехтории" и с намерението по-късно да използва това за да го насочи в по-добър път).

По пътя след това Жан Валжан, макар и вече толкова богат, ограбва просто по навик целогодишната заплата на едно малко дете – гурбетчийче, родом от Савоя, което нарича само себе си Савойчето и Малкият Жерве. Сумата, след всички удръжки, които са му направили, наистина е нищожна – само 20 су – обаче за хлапето и семейството му, е значителна. По-късно Жан Валжан, който най-накрая е проумял защо именно са му предадени скъпоценностите на епископа, дълго го издирва, но така и не го намира и обезщетява за тази кражба, от която то се оплаква на властите и за която отново е погнат от полицията. По него време в каторга се влиза и за много по-малко (например Жан Валжан най-напред открадва един хляб и няколко ябълки и влиза в затвора за 2 години). Пристигайки в град Монтрьой сюр мер, впечатлен от добротата, която епископ Мирел показва към него, бившият затворник, подвизаващ се вече под името Мадлен, започва малък бизнес с мъниста, в който използва техники, усвоени по време на престоя му в каторгата. Работата се разраства бързо и славата му започва да се носи по целия град. Мадлен става закрилник на бедните, като дава работа на безработните, помага на болните, дори е избран за кмет на града, въпреки неколкократния му отказ.

Жавер, бдителен полицейски инспектор, бързо разбира, че Мадлен е именно укриващият се каторжник Жан Валжан, който вече е осъден и за друго престъпление, а именно – грабежа на Савойчето – и има заповед да бъде заловен. Един селянин на име Фошльован е затиснат от каруцата си и Жан Валжан го спасява, като я повдига – така позволява на Жавер да го демаскира, макар и да знае, че той някога е бил надзирател в каторгата, бил е сред хората, които са го арестували първоначално, и ще го разпознае по това, че е един от малкото хора, с толкова голяма физическа сила. Затова не се противи, когато по-късно е привикан от полицая за разпит. В полицейското управление той среща Фантин, бивша работничка във фабриката, принудена от мизерията да действа с незаконни средства, току-що арестувана от Жавер, но не като проститутка (тогава законна професия, макар че тя не упражнява съвсем в съгласие със закона), а защото участвала в сбиване с някакви младежи, които се опитали да се гаврят с нея, заради окаяния и външен вид – тя е отрязала и продала косата си на един перукер, а предните и зъби са извадени, защото се видели достатъчно ценни образци на местния зъболекар, с което все пак успява да припечели малко пари, да си плати наема и да изпрати топли дрехи на детето си, преди окончателно да стане бездомница. За да издържа дъщеря си Козет, която е извънбрачна и тогава 5-6 годишна, тя започва да "продава тялото си" и така подкопава окончателно разклатеното си здраве. За да не ѝ бъде отнета, жената е оставила, в едно близко селце, грижите за малката Козет на алчния кръчмар Тенардие и злата му жена, които всеки месец ѝ искат премного пари за издръжката й. Фантин само бегло подозира истината – че злоупотребяват с безпомощността на дъщеря ѝ, като ограбват всички пари и колети, които идват за нея. Тенардие я лъже че е изоставено дете и сираче и я използва за прислужница в кръчмата си. Жан Валжан, в ролята си на кмет на града, помага на Фантин, която дотогава го е смятала виновен за злополучията й, защото са я оставили с впечатление, че именно по негово нареждане е била уволнена, а от Жавер, въпреки грубото му отношение към нея и славата му на суров и жесток човек, очаква да я пусне, пледирайки към неговата справедливост. Валжан заповядва тя да бъде освободена и настанена на лечение, и по-късно лично покрива „дълговете ѝ“ към кръчмаря, вземайки детето със себе си. Фантин умира, като поверява грижите за дъщеря си на Мадлен (без да знае, че той вече не е кмет, а току-що е избягал от преследванията на полицията, след като се саморазкрива пред съда, въпреки че иначе би бил в безопасност – заловили са друг човек, мислейки го за Жан Валжан, и всички – дори Жавер – вече вярват, че това е той).

Част втора – „Козет“ Жан Валжан два пъти убягва от ръцете на полицията. Отначало той се връща в Монтрьой и там на първо време заблуждава Жавер, който знае, че ще се върне да прибере и укрие парите си и вещите си, което той постига с помощта на една монахиня, работеща в болницата и да се погрижи за Фантин, после, след като той все пак го залавя, докато разговаря с нея на смъртното й легло – от кораб, водещ го към каторгата (спасявайки даващ се моряк и инсценирайки собствената си смърт). Впоследствие Жан Валжан прибира Козет, след като се убеждава, че кръчмарите се държат с нея ужасно и са много лоши хора, измъква я от заведението им, плащайки им по този повод голяма сума пари, но оставяйки ги само да подозират защо го прави, и едва накрая, когато Тенардие го настига по пътя и се опитва да му измъкне още пари, му показва бележката доказваща, че е пратеник на Фантин. После се премества, заедно с момиченцето, в манастир в Париж, където успява да се уреди като помощник-градинар, благодарение на работещия там селянин Фошльован, когото по-рано е спасил. Оттук нататък преструвайки се на негов брат, той заживява там с надеждата веднъж завинаги да се отърве от инспектора, която не спира да го търси и преследва. Козет получава обучение сред монахините. След десет години престой в манастира, двамата го напускат и си наемат квартира в центъра на града. В Париж те в бъдеще ще се сродят със семейството на господин Жилнорман, известен буржоа, който живее с дъщеря си и внука си Мариус, чиито родители са починали. Младежът, който научава, че баща му е бил войник на Наполеон Бонапарт, се запалва по революционните идеи. Един ден, разхождайки се в парка „Люксембург“, с дядо си, той среща друг възрастен мъж, чието име отначало разбира като Льоблан, придружен от младо момиче (това са Жан Валжан и Козет). Мариус скоро се влюбва в девойката и оттогава често посещава парка с надеждата да я зърне пак.

Част трета – „Мариус“