Християнството е една от трите авраамически религии. Според християнството има един Бог в три лица – Отец, Син и Свети Дух. Второто лице на Троицата – Синът Божи, наричан още Бог Слово, се въплъщава, приемайки човешко естество, и живее под името Иисус сред еврейския народ в началото на новата ера. Животът и учението на Иисус са представени в каноничните новозаветни книги и други източници.BBC, BBC—Religion & Ethics—566, Christianity Християнството смята за част от канона и еврейската Библия, известна като Стар завет. Двете части на Библията – Старият и Новият завет, се наричат още Свето писание. Последователите на християнската вяра се назовават християни.

Основното християнско вярване е, че Иисус е Син Божи, едновременно изцяло Бог и изцяло човек. Той е Спасителят на човечеството. Поради тази причина християните смятат Иисус за Христос (Месия). Службата на Иисус, неговата саможертвена смърт на кръста и последвалото възкресение често са наричани евангелие от гръцката дума εὐαγγέλιον, която значи „блага вест“ или „добра вест“ – вестта, че Иисус е победил греха и смъртта и дава вечен живот на всеки, който вярва в Него.

Християните вярват, че Иисус е Месията, тоест Спасителят, за когото е пророкувано в Стария завет. Християнското богословие е основано на убеждението, че Иисус е бил разпънат на кръст и след като е страдал и умрял, е бил погребан, а на третия ден от смъртта си е възкръснал като победител на смъртта. Тази победа Иисус споделя с всички вярващи в Него, като опрощава греховете им и им дарява вечен живот. Вярва се още, че след възкресението си Иисус се е възнесъл на небето, където царува заедно с Бог Отец. Повечето деноминации учат, че Иисус ще се завърне, за да съди всички хора – живи и мъртви – и да даде вечен живот на своите последователи. Като въплътен Бог, Иисус е смятан за пример за добродетелен живот.

Критици на християнската религия посочват наличието на морално спорни твърдения в Библията, които са използвани за оправдаване на робствотоStringfellow, A Scriptural defense of slavery, 1856, колониализмаMeador, Jake. "Cosmetic Christianity and the Problem of Colonialism – Responding to Brian McLaren". Цитат: "some Christians have tried to make sense of post-colonial Christianity by renouncing practically everything about the Christianity of the colonizers. They reason that if the colonialists’ understanding of Christianity could be used to justify rape, murder, theft, and empire then their understanding of Christianity is completely wrong., религиозната нетолерантностThe Philosophy of Sarvepalli Radhakrishnan, by Paul Arthur Schilpp, page = 641, унижаването на жените, оправдаване на насилиетоClarke, Arthur C. & Watts, Alan (January), „At the Interface: Technology and Mysticism“, Playboy (Chicago, Ill.: HMH Publishing) 19 (1): 94, ISSN 0032 – 1478, OCLC 3534353, оправдаване на хомофобиятаU.S. Religious landscape survey, 2008 The Pew Forum on Religion & Public Life. Сред известните критици на християнската религия на морална и етическа основа са философи като Бертран Ръсел и Фридрих Ницше.

Етимология на думата Думата „християнство“ произлиза от древногръцката дума χριστιανόςElwell/Comfort. Tyndale Bible Dictionary, p. 266, 828., което означава „последовател на Христос“, сиреч „християнин“. Самият корен на думата е Χριστός (Христос), което означава „помазан“. Помазването с елей е символичното признаване от Светия Дух. В гръцката Септуагинта тази дума е използвана, за да преведе еврейското מָשִׁיחַ (Месия), което означава „един, който е помазан“.

За първи път понятието християнин е използвано по отношение на Иисусовите последователи в град Антиохия в около 44 година сл. Хр.

Наименованието е било дадено от жителите на Антиохия на Иисусовите последователи, вероятно с цел присмех. В Новия завет учениците са били известни помежду си като „братя“, „верните“, „избраните“, „светиите“, „вярващите“. Най-ранната записана употреба на понятието „християнство“ (от древногръцката дума χριστιανισμός) е около 100 година сл. Хр. от Игнатий от Антиохия.

Терминът на иврит Тъй като припознаването на Месията като Иисус не е прието в юдаизма, терминът в Талмуда за християните на иврит е נוֹצְרִי, no-tsri – „назаряни“, първоначално произтичащ от факта, че Иисус идва от селището Назарет в Галилея.Nazarene at Etymology Online

Терминът на арабски В арабскоговорещите страни за християни най-често се използват две думи: نصراني, nasrani, и в мн. ч. نصارى, nasara, което произлиза от Назарет. от сирийски (арамейски); Masihi (مسيحي), което означава последователи на Месията.Khaled Ahmed, Pakistan Daily Times.Society for Internet Research, The Hamas Charter , note 62 (erroneously, „salidi“).

История

Възникване и развитие до края на римското преследване през 313 г.

Християнството възниква в римската провинция Юдея (днес част от Израел, Йордания и Палестина) в средата на I век като секта в рамките на юдаизма, с който и днес споделя много от свещените си текстове – най-вече еврейската Библия, позната на християните като Стар завет. Християнството споделя общия си произход от юдаизма и с исляма, друга широко разпространена в света религия. Тези три религии понякога се включват в общата група на авраамическите религии.

С името „християнин“ () последователите на Христос започват да бъдат наричани от нееврейските жители на град Антиохия, а първото запазено писмено споменаване на термина „християнство“ (Χριστιανισμός) е в текст на Игнатий Богоносец от около 100 година. В книгите на Новия завет самите християни се наричат „братя“, „вярващи“, „избрани“, „светци“.

В началото на съществуването на християнската църква тя се оглавява от дванадесетте апостоли, а след това от първите епископи, смятани от християните за наследници на апостолите. Първоначално християнството се разпространява в Палестина, а след това и в Северна Африка, Мала Азия, Близкия изток и европейските земи на Римската империя – там главно с усилията на апостол Павел.

При своето възникване християните са подложени на преследване от представителите на ортодоксалния юдаизъм, които отхвърлят ученията на апостолите, а някои от раннохристиянските водачи, като Стефан Първомъченик и Яков Зеведеев, са убити. По-масови преследвания на християните започват от страна на римските власти, след като през 64 година те са обвинени от император Нерон за предизвикването на Големия пожар в Рим. Според християнската традиция, по това време са убити апостолите Петър и Павел. Преследванията продължават и през следващите десетилетия, като са особено интензивни при императорите Деций и Диоклециан, и са прекратени трайно едва с Медиоланския едикт на император Константин I от 313 година.

С времето християнството привлича и по-образовани последователи, които от средата на II век започват да пишат богословски и апологетични текстове, защитаващи тяхната религия. Сред тези първи теолози са Игнатий Богоносец, Поликарп Смирненски, Юстин Философ, Ириней Лионски, Тертулиан, Климент Александрийски и Ориген, някои от които по-късно са обявени за отци на Църквата.

След издаването на Медиоланския декрет, император Константин полага усилия за уеднаквяване на християнските учения, които са вече широкоприети в Империята. През 325 година е проведен Първият Никейски събор, който осъжда арианството и утвърждава Никео-цариградския символ на вярата. Никейският събор е последван от поредица други вселенски събори, които утвърждават формално основни елементи на теологичната доктрина, най-вече свързани с проблемите на христологията, което довежда до отделянето от православната църква на групи, несъгласни с мнението на мнозинството. На Ефеския събор от 431 година се обособява несторианството, а на Халкедонския събор от 451 година – монофизитството, към което остават лоялни по-голямата част от патриаршиите на Александрия, Йерусалим и Антиохия.

Средновековие (5 – 15 в.)

С упадъка на Римската империя в Западна Европа, римският папа започва да се превръща в политическа фигура. Сред първите прояви на този процес са дипломатическите споразумения на папа Лъв I с хуните и вандалите. Църквата навлиза и в продължителен период на мисионерска дейност и разпространение на християнството сред различни народи – германски, келтски, славянски.

Около 500 година свети Бенедикт Нурсийски създава своя манастирски правилник, поставил основите на монашеството и манастирите в Западна Европа. Монашеското движение се превръща в значим фактор в цяла Европа и поставя началото на множество ранни книжовни центрове. На Запад са известни манастирските центрове в Ирландия, Шотландия и Галия, които изиграват важна роля за Каролингския ренесанс през IX век.

От VII век мюсюлманите завземат християнски територии в Близкия изток, Северна Африка и Пиренейския полуостров, което довежда до потискане на християнството и множество военни конфликти, сред които Кръстоносните походи, Реконкистата и войните срещу турците.

Средновековието довежда до големи промени в църквата на Запад. Папа Григорий I провежда коренна реформа на църковната администрация. В началото на VIII век иконоборството, подкрепяно от някои източни църкви и няколко последователни императори, се превръща в спорен въпрос, докато е осъдено от Втория Никейски събор през 787 година. В началото на X век западното монашеско движение получава нов тласък, стимулиран от реформите, започнали в големия бенедиктински манастир в Клюни.

През 1054 година Великата схизма довежда до най-голямото разделение на християнската църква – на западна (католическа) и източна (православна) част.

На запад през ХІ век някои стари катедрални училища започват да се превръщат в университети. Първоначално преподаващи богословие, с времето те включват в програмата си медицина, философия и право, превръщайки се в предшественици на днешните академични институции. Успоредно с разцвета на градовете в Западна Европа, там възникват просещите ордени, пренесли религиозния живот извън манастирите, в новата градска среда. Двата най-големи просещи ордена, Францисканския и Доминиканския, са основани съответно от свети Франциск и свети Доминик и изиграват важна роля в развитието на големите европейски университети. Друг нов орден е Цистерцианският, чийто големи изолирани манастири допринасят за усвояването на слабонаселени дотогава райони. През този период разцвет достига църковната архитектура с изграждането на големите романски и готически катедрали.

Реформация и Контрареформация (1517 – 1648)

Ренесансът от XV в. възражда интереса към древното и класическото знание. Поредното значимо разцепление, Реформацията, се изразява в разделянето на западното християнство на няколко разклонения. Католическият монах от немски произход Мартин Лутер се обявява през 1517 г. против продажбата на индулгенции и скоро достига до отричането на редица ключови положения на римокатолическата доктрина. www.actualno.com

Други реформатори като Цвингли, Калвин, Нокс и Арминий също подлагат на критика римокатолическото учение.

Християнството по време на Ренесанса

Християнството по време на Просвещението (1715 – 1789)

Християнството в първите две десетилетия на XXI век (2000 – 2020)

През XXI век около 100 милиона християни са изправени пред преследване, особено в мюсюлманските страни с господстващ ислямски фундаментализъм.Open Doors: The worst 50 countries for persecution of Christians Open Doors: Weltverfolgungsindex 2012 , p. 2

Разпространение