Римска империя (, ; 27 г. пр.н.е. – 476/1453 г.) обикновено се нарича Римската държава през столетията след реорганизацията при Октавиан Август. Тя е най-силното държавно образувание в западния свят и е продължение на 500-годишната Римска република (510 г. пр.н.е. – I век), която е била сериозно отслабена от битките между Гай Марий и Сула, както и от гражданската война на Юлий Цезар срещу Помпей Велики и Марк Юний Брут. Въпреки че Рим разполага с колекция от държави данъкоплатци векове преди автокрацията на Август, държавата преди него обикновено се нарича Римска република. Разликата между Римската империя и Римската република е най-вече в държавните органи и взаимоотношенията между тях. Няколко събития са посочвани за разделящи републиката и империята – обявяването на Юлий Цезар за пожизнен диктатор (през 44 г. пр.н.е.), победата на наследника му Октавиан Август в битката при Акциум (2 септември 31 г. пр.н.е.) и обявяването му от римския Сенат за honorific Augustus (16 януари 27 г. пр.н.е.)
Латинският термин Imperium Romanum (Римска империя) е вероятно най-добре познатата латинска фраза, в която думата „империя“ означава територия, част от света, която е под римска власт. От времето на Август до упадъка на Западната Римска империя римските владетели имат власт над западна Евразия и Северна Африка. Римската експанзия започва дълго време преди държавата да стане империя и да достигне своя връх при император Траян през 117 г., когато, макар и за кратко, пределите ѝ достигат Каспийско море и Персийския залив. Все още продължава римското влияние над културата, правото, технологиите, изкуството, езика, религията, правителствата, войските и архитектурата на западната цивилизация.
През 337 г. Римската империя условно е поделена на три части между синовете на Константин I Велики, а последното условно разделяне датира от 395 г., когато преди смъртта си Теодосий I Велики дава Запада на Хонорий, а Изтока на Аркадий. За край на Западната Римска империя се посочва датата 4 септември 476 г., когато последният западен император Ромул Августул е свален от германските наемници, а източният император Зенон не избира друг на негово място. Източната Римска империя продължава да съществува до 1453 г., когато е превзета от Османската империя. От XVI – XVII век насам, под влиянието на западноевропейските историци, Източната Римска империя е по-известна под името Византийска империя, в която основният език е бил гръцкият. В нея се запазват правните и културни традиции, които продължават да съществуват заедно с православното християнство и древната гръцка култура.
Развитие на Римската империя Историците традиционно разделят хода на империята на три части: доимперски период, период на Августите до кризата през III век и период от Диоклециан до края на западната част на империята. Първият период е принципатът (от латинската дума принцепс, която означава „първи гражданин“). Съгласно тази теория по това време реалността на диктатурата е умело прикрита зад републиканската фасада, докато при домината (от думата dominus – „господар“) имперската власт се излага в истинския си вид, със златни корони и усложнен церемониал. Днес се приема, че положението е далеч по-нюансирано: някои исторически форми се запазват и през византийския период, повече от хиляда години след създаването им, а проявите на имперска импозантност са обичайни от първите дни на Империята.
В хода на историята си Римската империя контролира всички елинистични държави в Средиземноморието, както и келтските области на Западна Европа. Администрацията на Римската империя постепенно се развива в две отделни половини, източна и западна, следвайки приблизително културното разделение. По времето когато Одоакър взема властта на Запад през 476 г., западната половина вече видимо се развива по нов път, като църквата поема основната част от административните и благотворителни функции, изпълнявани по-рано от светската власт. Източната половина на империята с център Константинопол, градът на Константин Велики, остава сърцето на римската държава до 1453 г., когато империята окончателно е унищожена от османските турци.
Влиянието на Римската империя върху управлението, правото и монументалната архитектура, както и много други аспекти на западния живот, остава безспорно. Римските титли са възприети от следващите държави с имперски претенции като Франкското кралство, Свещената Римска империя, Руското царство и Германската империя.
Управление Император Императорът е монарх и суверенен владетел на империя. Женската форма на титлата е императрица и може да се отнася както за съпругата на императора, така и за жена, която действително е монарх. По принцип императорите се считат за по-висшестоящи от кралете.
Думата император идва от латинското imperator (буквално „подготвящ срещу“; по-общо „командващ“). Първоначално това е най-високата военна длъжност в Древен Рим, приблизително отговаряща на главнокомандващ, но постепенно започва да се използва за владетелите на Римската империя. По-късно така са титулувани някои от владетелите в Западна Европа, както и във Византия, Русия, Африка, Азия.
Принципат (27 г. пр.н.е. – 235 г.) Принципатът (на латински: Principat) е условен термин в историческата литература за обозначаване на установената форма на държавно управление в Древен Рим в периода на ранната Римска империя (27 г. пр.н.е. – 193 г., до 284 г.). Създадена е от Октавиан Август, който получава от Сената почетната титла Август (Augustus) през 27 г. пр.н.е. Това е специфична форма на монархия, при която формално съществуват републикански учреждения, но владетелят има императорска власт и се нарича принцепс (princeps). Той се счита за „пръв сред равни“ (Primus inter pares) сред останалите сенатори. Времево обхваща периода от управлението на Юлиево-Клавдиевата династия, Първа Флавиева династия (Веспасиан, Тит, Домициан) и династията на Антонините.
Сенат През Римската империя Римският сенат е едно от най-висшите държавни учреждения. Неговата власт все повече била ограничавана и съсредоточавана в ръцете на императора.
Към края на III век при Диоклециан Сенатът бил превърнат в градски съвет на Рим.
Сенатори и конници По времето на управлението на Октавиан Август сенаторите образуват свое съсловие (ordo) и Римският сенат има 600 сенатори, през Късната античност – 2000 души.
По време на Империята все повече знатни провинциалисти стават сенатори.
Конници (equites, equester ordo) могат да станат само тези, които имат доход от 400 000 сестерци и имат съсловен знак anulus aureus (angustus clavus) на туниката. Те изпълнявали важни служби в управлението и войската. През I и II век те стават рицари.
Cursus honorum
След като Август през принципата сам поема империума, всички републикански служби стават излишни. Въпреки това консулатът съществува до края на Западната Римска империя. Обаче магистратите вече не са избирани от народа, а номинирани от Сената или от императора. Също така началната възраст значително е намалена.
Към това Август създава служебна кариера за конниците (рицарите), която води от военно командване през работа в управлението (прокуратор) към префектура (управител или щатхалтер на една провинция). По този начин мъже от низш произход могат да се издигнат от легионер през primuspilus и procurator Augusti до преториански префект, както Марк Басей Руф, който има тази служба през 168 – 177 г. при Антонин Пий.
Въоръжени сили на Римската империя
Легиони След реформа първите кохорти се удвояват в Cohors militaria и една конна група от 120 души, римският легион се състои от стандарт големина от около 6000 души. Помощните групи (auxiliaries) имат до 5000 души. Така един легион заедно с помощните трупи се състои от общо около 11 000 души.
Легионът е ръководен от щаб от 11 офицери. Предводителството има един легат от сенаторското съсловие, управителят на провинцията (legatus Augusti pro praetore) или – в провинциите с повече легиони – един legatus legionis. В Египет стационираните легиони се командват от префекти от конническото съсловие.
Обикновеният войник се нарича miles gregarius („легионер“ е модерно название).
Императорите и антиимператорите по времето на имперската криза през ІІІ век са издигани от легионите (войнишки императори). Преторианската гвардия, която получава значително влияние и убива някои императори (напр. Калигула или Балбин), не е легион, а трупа стационирана в Рим, както и другите трупи, стационирани в града (градски кохорти, вигилии, императорски телохранители).
Познати са 50 легиона с тяхното име. До III век съществуват едновременно най-много 35 легиона.
През 320 г. войската е разделена на: гранична войска (limitanei), маршируваща войска (comitatenses) и гарда трупи (palatini).
Ролята на кавалерията има все по-голямо значение.
Помощни войски (Auxilia) Към края на I век – началото на II век тези отряди Ала минали под водачеството на римските войници. Една ала се командва от префект, назначен от императора. От IV век, тези които не са римляни служат като федерати, и Auxilia изчезва от източниците.
Флота Римската флота (classis Romana) се използва главно за транспортиране на легионите.
Провинции Римски провинции Римската провинция (provincia) до 294 г. е най-голямата единица в Римската империя. Император Август разделя провинциите на императорски и сенатски. При император Диоклециан ок. 300 г. се въвеждат като главностоящи 12 (по-късно 14) диоцези (dioecesis) с ръководител викарий (vicarius, vicarii), при Константин I Велики допълнително е въведена префектурата с ръководител преториански префект (praefectus praetorio, praetorii). Йерархията е: префектура – диоцез – провинция.
Императорски провинции Императорската провинция е римска провинция, на която римският император е номинално управител, който назначава свой наместник висш сенатор за легат (Legatus Augusti pro praetore).
Сенатски провинции Сенатската провинция (provinciae publicae, provinciae populi Romani) е римска провинция, на която Сенатът назначава управителя, който е проконсул (proconsul).
Религия Официални религии са политеизъмът, императорският култ (до 380 г.) и християнството (след 380 г.).
Култура Цялата империя се ориентира на начина на живот в главния град Рим. В Европа започва асимилация. От II век в град Рим става модерно също да се носят брада и панталони, както дотогава в някои провинции.
Векът на Август (31 г. н.е. – 14 г.)
Приема се, че Римската империя започва с конституционното споразумение след битката при Акциум през 31 г. пр.н.е. Всъщност републиканските институции на Рим са разрушени през предходното столетие и управлението се осъществява еднолично от времето на Сула. Въпреки това управлението на Август отбелязва един важен обрат. По времето на Акций няма живи свидетели на функциониращите републикански институции или на време без гражданска война в Рим. Четиридесет и пет години по-късно, при смъртта на Август, малцина помнят времето преди самия него. Продължителността на живота на средния римлянин е само четиридесет години. Дългото управление на Август позволява на едно поколение да живее и умре без да познава друга форма на управление и дори друг владетел. Това е изключително важно за създаването на нагласи, които позволяват установяването на наследствена монархия в Рим, която убива Юлий Цезар заради царските му аспирации. Независимо дали го одобряват или не, едноличното управление е единственото, което хората от века на Август познават, и така ще остане дълги векове.
Управлението на Август е забележително с няколко трайни постижения, които определят бъдещето на империята: Създаване на наследствената длъжност, която днес се нарича римски император. Фиксирането на заплащането и продължителността на службата отбелязва последния етап от еволюцията на римската войска от гражданска в професионална. Създаването на преторианската гвардия, която издига и сваля императори през следващите векове.