Инвалидността (уврежданията) е състояние на ограничение във възможностите на даден човек да взаимодейства с обкръжаващата го среда, което му създава социални, интелектуални, физически или морални затруднения. Самият човек, който се намира в това състояние на ограничение се нарича инвалид. В съвременния свят броят на хората инвалиди е около половин милиард и непрекъснато нараства. В повечето страни на всеки 10 поне 1 е с физически, умствени или сериозни дефекти. Като проблем това състояние се отразява на поне върху 25% от населението.
Инвалидността може да бъде резултат от текущи или минали физически травми или от различни психически състояния. До края на 20 век термина инвалидност се използва по-често, нерядко днес се заменя с увреждане.
Историческа ретроспекция
Уврежданията и инвалидността сред човечеството съществуват още от зората му. В различните епохи те са оценявани нееднозначно. В Древна Гърция например децата родени с увреждания са били убивани. Тази практика е наложена основно в доминиращите по това време в Спарта и други градове държави, сред които преобладава тенденцията за изграждането на силна и здрава държава. В тази епоха било издигнато в култ здравото и добре развито тяло. В този контекст хората с увреждания били предпоставка за отслабване на държавата. Смятало се е, че в бъдеще те ще се превърнат в тежест за обществото, да го отслабят и по този начин да навредят на държавата. Подобни ценности и норми са преобладавали и в Рим. През 499 г. пр.н.е. е издаден закон (lex duodecim tabularum), според който слабите и увредените деца трябва да бъдат умъртвявани.
С разпространението на християнството в Европа схващането за хората с увреждания придобива противоречив характер. Уврежданията са приемани за божие наказание за греховете на даден човек. От друга страна обаче от обществото се е изисквало да оказва помощ на болните и немощните.
През Средновековието освен религиозен се включва и морален аспект в схващането за уврежданията сред хората. Увреждането е приемано като позор, като божествено наказание за греховете, като причина за овладяване от „нечисти сили“. През тази епоха хората с видими увреждания и телесни деформации са съдени и измъчвани, защото се е смятало че са овладени от дявола. Инвалидността се асоциирала с чувството за вина, срам и нисък социален статус не само за този, който е носител на различни увреждания, но и за цялото му семейство.
През XVI и XVII век в Европа настъпва значителна промяна към отношението на хората с увреждания. През тези столетия успоредно с развитието на схващанията за лудостта, страдащите от различни болести и увреждания, са подлагани на медикализация и институционализация. Медицината много бързо измества религията като модератор на социалните норми и ценности в обществото. Тя се превръща и в своеобразна институция за социален контрол.
През ХIХ век се разширява ролята на лекарите в обществото. Причините за инвалидността се търсят в заболяване, травма или някаква външна причина, водеща до увреждане на физическото здраве и изискваща индивидуално лечение и рехабилитация. Създават се различни програми за въздействие върху индивидуалните нужди.
След Втората световна война се обръща по-голямо внимание на възстановяването на инвалидите (тренинг и терапия), както и на включване на други помощни и рехабилитационни методи.
През 1960 г. американският социолог С. Наги залага на рехабилитацията на функционалните ограничения и инвалидността. Много професионалисти от различни области вземат различни мерки за премахване на съществуващите архитектурни, сензорни, когнитивни, обществени и икономически бариери. На инвалидите започва да им се дава възможност за обучение и трудоустрояване, както и достъп до различни обществени средства. Инвалидността започва да се възприема, като нормална част от живота на човека.
Причини за инвалидност
Някои от най-често изтъкваните причини за възникването на инвалидност са: Войни, както и последиците от тях Тероризъм Живот в бедност и липса на антисанитарни условия Епидемии Глад Неграмотност и неинформираност за възможностите за социална помощ, медицински услуги и др. Недостиг на програми за първична медицинска помощ и обслужване Географска отдалеченост, социални и физически бариери за ползване на медицински услуги Част от помощните средства въобще не са обвързани с реалните потребности на населението Слаба инфраструктура на съответните помощни служби Недостиг на средства и персонал за лечение и профилактика Отдаване на второстепенно значение на ангажиментите по инвалидността Стихийни бедствия и земетресения Замърсяване на околната среда Нещастни случаи в производствата Пътнотранспортен травматизъм Стресови и психо-социални проблеми Неконтролирана употреба на лекарства, включително наркотици и стимуланти Неправилно отношение към болните по време на оказване на медицинска помощ Нарастване на урбанизацията и увеличаване броя на населението
Въпреки че около 80 % от инвалидите живеят в развиващи се страни, по-голямата част от тях се намират в отдалечени селски местности, живеещи в крайна нищета, където медицински и други служби липсват или са голяма рядкост. Също така в много случаи, когато те получат помощ, тя е вече закъсняла или недостатъчна. В резултат на това инвалидите изпитват трудности не само от физически, но и от културно-социален характер, което се отразява негативно и върху трудоспособността им. В някои страни, където процентът на инвалидите достига до 20 % от цялото населението, се ангажират около 50 % от хората.
Рискови групи Особено рискови за развитие на патология и инвалидизация са следните пет групи население: Жени – в повечето случаи те са в по-неблагоприятно икономическо и културно-социално положение. Също така в семейна среда те по-често поемат грижата за техен роднина инвалид. Деца – вродената или ранна инвалидност много често води до изолация и ограничаване на нормалното им развитие. Възрастни и стари хора – около 65 % от всички инвалиди. Хора станали жертва на престъпление или насилие. Бежанци и работещи зад граница най-вече нискоквалифицирани работници.
Етапи на инвалидност В развитието си инвалидността на човек преминава през пет етапа: развитие на патология, увреждане, функционално ограничение, инвалидност и социално ограничение. Развитие на патология – прекратяване или затрудняване на естествените процеси и усилия на организма да се възстанови от дадено заболяване. Увреждане – наблюдават се промени в индивида, като анатомични, физиологични и психични отклонения. Функционално ограничение – ограничават се различни дейности на индивида, като ходене, изкачване, учене, разсъждаване, виждане и чуване. Инвалидност – ограничават се дейности на индивида по отношение на обществото (работа, семейство) и социалните роли, които изпълнява (учене, забавления, цялостна независимост и др.). Социално ограничение – наблюдават се ограничения или наличие на бариери за индивида, които затрудняват осъществяването на роли или ограничават достъпа до различни служби, както и възможностите му за пълноправно участие в обществото.
Видове увреждания Физически увреждания
Физическите увреждания нарушената фина или груба двигателна способност на части от тялото, свързана с нарушаване на ортопедичните, невромускулните, сърдечносъдовите или белодробните функции. Те могат да бъдат вродени или придобити в резултат на нараняване, мускулна дистрофия, множествена склероза, церебрална парализа, ампутация и други. Хората с физически увреждания често трябва да използват за придвижването си специални устройства, като инвалидни колички, патерици или протези. Някои физически увреждания, като дихателните разстройства и епилепсията, са скрити и се забелязват трудно от околните.
Сетивни увреждания Сетивните увреждания са тези, които засягат някое от сетивата. Термина се използва предимно за зрителни и слухови увреждания, но може да се отнася и за някой от другите сетива.
Зрителни увреждания
Зрителното увреждане е загуба на зрението до такава степен, че да изисква допълнително подпомагане, поради значително ограничение на зрителната способност вследствие на заболяване, физическа травма, вродено или дегенеративно състояние, което не може да се коригира с традиционните способи като оптични коректори, медикаменти или хирургическа корекция. Слепота може да се дължи на офталмологични или неврологични причини. В зависимост от продължителността на състоянието слепотата може да бъде временна и постоянна.
В зависимост от степента на загуба на зрение, слепотата може да бъде пълна или частична – в резултат на заболяване, включително наследствено и прогресивно, или травма. Разработвани са различни модели, които да опишат степента на зрителна загуба като целта е да се определи нивото на зрителното възприятие. Пълната слепота се изразява в пълната липса на визуално възприятие на светлината и клиничната му формулировка се нарича „липса на светлинно възприятие“.
Световната здравна организация оценява за 2002 г. наличието на 161 милиона хора със зрителни увреждания (около 2,6% от цялата популация). От тях 124 милиона (около 2%) имат намалено намалено зрение и 37 милиона (около 0,6%) са напълно слепи. Водещите причини за увреждане на зрението са катаракта, некоригирана аметропия (късогледство, далекогледство, астигматизъм), глаукома, макулодистрофия.
В световен мащаб, значително повече хора от развиващите се страни страдат от увредено зрение, както и сред тях има много по-висок риск от развитие на слепота. В страните от третия свят, там където средната продължителност на живота е много по-ниска главните причини за зрителни нарушения са катаракта и водни паразити – и двете лечими. Голяма част от засегнатите могат да възвърнат частично или напълно зрението си при правилно лечение.
Слухови увреждания
Слуховите увреждания, тежкото чуване или глухотата са състояния, при които хора са напълно или частично неспособни да установят или доловят най-малкото някои определени честоти на звука, които могат да бъдат чути от повечето хора. Умерената загуба на слух, понякога може да не се смята за инвалидност.
Глухонемотата се характеризира с увреждане както на слуховия анализатор, така и с функционално отсъствие на речева способност. Органите на говора са развити нормално, като немотата е следствие от липсата на слух.
Човешката слухова система възприема звук със сила от 0 до 125 dB в обхват от 16 – 20 до 20 000 – 25 000 Hz (долната граница на чувствителност на човешкия слух е около 16 Hz). Звук със сила по-голяма от 125 dB предизвиква болка у чуващия. Загуба на слуха до 40 dB се приема за лека, до 55 dB – за умерена, а до 90 dB – за тежка. Нуждата от усилване на звука над 90 dB е показател за пълна глухота.
Поради липсата или затрудненото възприятие на звуци, от практическа полза е използването на език базиран на знаци. Езикът на знаците се състои най-често от различни жестове възпроизведени с ръцете, като всеки жест или знак означава отделна дума. Съществуват и жестове за отделните букви на азбуката, използвани за предаването на имена. Езикът на знаците може да използва и лицеви изражения, език на тялото, както и различни движения на ръцете и тялото.
Развитието на техниката донася на хората с увреден слух аналоговите и цифрови слухови апарати, както и други устройства, които значително облекчават ежедневието. Такива са FM системи, които увеличават звука и по FM вълни го пренасят от приемник към слуховия апарат в обхват от 10 – 15 метра или индукционни вериги (loop системи), които действат подобно на FM системите, но предават звука по електромагнитни вълни като изцяло заглушават страничния шум.
Обонятелни и вкусови увреждания Увреждането на чувството за мирис и вкус най-често се свързва с напредване на възрастта, но може да се развие и при по-млади хора поради широк спектър различни причини.
Примери за обонятелни нарушения: Аносмия – липса на обоняние Дисосмия – неадекватно обоняние (нещата миришат различно от общоприетото) Хиперосмия – анормално остро обоняние