Черничево е село в Южна България. То се намира в община Крумовград, област Кърджали.

География Село Черничево се намира в южната част на Източните Родопи, на 2,5 – 3 километра от границата с Гърция.

Намира се на 8 км източно от село Аврен.

История Черничево е старо българско село. Според Любомир Милетич, българите в Черничево са от „извънредно хубав, здрав родопски сой“. Старото име на селото е Дунята (диалектна дума за дюля) или Дутлу (Дутли), което име носи до 1934 година.Мичев, Николай, Петър Коледаров. „Речник на селищата и селищните имена в България 1878 – 1987“, София, 1989.

Античност Черничево се намира в регион с богата история. В околностите му (в местността Хамбар дере) са запазени тракийски долмени, което говори, че тук е съществувала развита цивилизация още от Античността. Две тракийски могили има край с. Аврен, което се намира на около 8 км западно от Черничево. Само на около 50 км на север от Черничево се намира прочутото тракийско светилище, което днес е известно като Перперикон. На около 110 км източно от Черничево е била столицата на Одриското царство – Ускудама /днес в развалини в близост до Одрин/. Вероятно траките в района на Черничево са били от племето на бесите или на сатрите. За това свидетелства Херодот, който съобщава, че „бесите са населявали южните страни на Родопите и служели като жреци на друго тракийско племе, наречено сатри, което населявало центъра на Родопите. Това племе от никой завоевател не било поробвано, дори и от самия Ксеркс, който е заробил всички други племена“. Географското описание, което дава Херодот, е с голяма стойност, когато се разглежда историята на Черничево, особено като се има предвид предположението на известния български археолог проф. Николай Овчаров, че известното в древността светилище на Дионис се е намирало именно на Перперикон. Близостта на региона до Ускудама е аргумент в полза на хипотезата за принадлежността на местните жители към бесите. Ако светилището на Перперикон е така дълго търсеното загадъчно дионисово прорицалище, то в южната страна на планината са разположени тъкмо Черничево и Аврен. Известно е, че отнемането на светилището от бесите и даването му на одрисите е станало повод за антиримско въстание под предводителството на жреца Вологез(Вологес). Това предоставяне на свещената местност на одрисите би било възможно единствено, ако те имаха географска близост до нея. Въстанието на бесите обхванало и други области, но накрая било смазано, а участниците в него са подложени на репресии. Известно е, че части от непокорните беси са били преселвани в други области. Независимо от това, до края на античните векове и в началото на Средновековието в Родопите се запазват компактни тракийски маси.

Средновековие В процеса на разпадане на Римската империя, Родопите станали съставна част от Източната Римска империя с център Константинопол. Около 4 век след Рождество Христово, въпреки множеството варварски нашествия и миграциите по различни поводи, в Родопите все още е съществувало значително тракийско население. Известно е, че около 400 г. в планината пристигнал епископ Никита Ремесиански, от града Ремесиана, между днешните градове Ниш и Бяла паланка в Сърбия. Той е мисионерът, пръв провел масово проповядване на християнството сред траките в Родопите. Изглежда, че действително работата на Ремесианския епископ е била плодоносна. Павлин, животоописателят на Никита, съобщава, че в резултат от мисионерската му дейност, Родопите се изпълнили с монашески килии. През 514 г., когато по сведение на съвременници, император Анастасий искал да подкрепи ереста на евтихианството, бесите се намесили с оръжие за защита на православното християнство. През 7 в. родопските земи били включени в 11 епархии. Нови етнически и културни промени в Родопите настъпват с появата на славяните.

Нямаме точни сведения кога славяните са се установили за постоянно в района на Черничево. Сериозното затруднение за точно определяне на периода на славянското заселване идва от липсата на достатъчно археологически находки. Както отбелязва византийският хронист Прокопий Кесарийски (ИБИ. т.3, История на войната, стр.132), „те /славяните/ живеят в бедни колиби и много често променят своите жилища“. Към това трябва да се прибавят и погребалните обичаи на старите славяни, които не са оставили гробища, защото практикували трупоизгарянето. Следователно при датирането на славянското заселване в този край на Балканите трябва да разчитаме на друг анализ. Според Й.Заимов (Заселване на българските славяни на Балканския полуостров, С., 1967), Родопите са „едни от най-рано заселените със славяни области в днешните граници на България“, а като аргумент ученият изтъква голямото сходство между родопските и солунските говори (а Солунската област е сред най-рано заселените от славяни). През 1980 г. при разкопките на славянското селище до с. Седлари, Момчилградско, е открита славянска керамика от 7 в. Може да се смята за сигурно, че към 8 в. Родопите, както и останалите европейски владения на Ромейската империя, са вече славянска етническа област, за което свидетелства и константинополският император Константин Багренородни: „цялата земя се пославянчи и стана варварска“. Може да се допусне с относително голяма увереност, че славяните, живеещи в района на Черничево, са родственици на смоляните, живеещи в Средните и Западните Родопи и на мърваците, населяващи Драмско и Сярско. Постепенно сред славяните в Източните Родопи навлиза християнството – от една страна, поради общуването и смесването (сключването на смесени бракове) със завареното тракийско население, а от друга, поради влиянието на византийската църковна организация. С приемането на християнството, славяните започват да прилагат християнските погребални ритуали. Най-старите християнски некрополи на славяните в Източните Родопи са датирани от средата на 8 век. В района на с. Черничево са открити 5 средновековни християнски некропола, а в района на с.Аврен – 6.

В епохата на Средновековието в политическо отношение Родопите са област на оспорвано влияние между българи и ромеи. В различни периоди Източните Родопи са носили различни имена – Славееви гори (това име е общо за цялата планина), Ахрида и Мора. Битката за надмощие се е водила с променлив успех. Най-големите си победи българската държава постига при управлението на царете Симеон Велики, Калоян и Иван Асен. Особено внимание трябва да се отдели на военните кампании на Калоян. Той е владетелят, най-активно действал в района на Черничево и Източните Родопи. През месец юни 1206 г. Калоян обсажда Димотика, като се ползвал от подкрепата на планинците, живеещи западно от ромейския град. След няколко дни, както съобщава един от хронистите на тези събития, Жофроа дьо Вилардуен, латинската армия на Четвъртия кръстоносен поход тръгнала от Цариград към Димотика, за да помогне на обсадения град. Латинците били предвождани от регента на империята, Хенрих Фландърски, който замествал пленения си брат император Балдуин Фландърски. Калоян предпочел да не влиза в открит бой и отстъпил към Източните Родопи, а латинците го последвали в планината. Вилардуен пише: „А Йоанис [Калоян] се махна и язди назад към своята страна. Те [латинците] го следваха така пет дни; а той вървеше все пред тях. Тогава на петия ден те се настаниха в един замък, който се казва Фраим. Там престояха три дни...“ Месторазположението на Фраим не е ясно установено и има различни предположения, но най-убедителното гласи, че това е крепостта, разположена край мястото, където река Крумовица се влива в Арда. Известният историк Васил Златарски предполага, че Калоян се е оттеглил по долината на река Арда, което значи, че е бил в непосредствена близост, а вероятно и в близки взаимоотношения с българите в Черничевско. Неслучайно в края на август същата година българската войска се връща и превзема Димотика.

Най-значителният епизод с участието на българите от района на Черничево по време на българо-латинската война се разиграва през 1207 г. През месец юли император Хенрих, който заместил на константинополския престол покойния си брат Балдуин, се срещнал със солунския крал Бонифаций Монфератски на брега на река Марица при град Ипсала. По сведенията на Вилардуен, двамата договорили съвместните си военни действия против българската държава. След срещата Бонифаций се оттеглил в град Мосинопол (сега в развалини на 10 км западно от Комотини в днешна Гърция). Там по съвета на местните гърци той направил един конен поход в планината над града, така наречената „Мосинополска планина“ (днешният Гюмюрджински снежник) „на разстояние повече от един ден от града“. Това съобщение трябва да се тълкува като наказателна акция срещу българското население в Южните Родопи, което непрекъснато подкрепяло българските военни действия. Въпреки че летописецът не дава точни сведения за маршрута на Бонифаций, по всичко изглежда, че той е навлязъл доста навътре в планината, дори вероятно е преминал прохода Маказа. „И когато той бе в тази местност и се канеше да си тръгва, местните българи се бяха събрали и видяха, че маркизът бе с малко хора. И идват от всички страни и нападат неговата задна охрана. И когато маркизът чу тревогата, той скочи съвсем безоръжен върху един кон с меч в ръката. И когато дойде там, където [българите] бяха нападнали ариергарда му, той се хвърли върху тях и ги преследва доста далече назад. Там маркиз Бонифаций дьо Монфера бе смъртно ранен в плешката под рамото; той започна да губи кръв... И онези, които останаха с него, а те бях малко, бяха избити. И отрязаха главата на маркиз Бонифаций дьо Монфера. И местните хора изпратиха главата му на Йоанис [Калоян]“. Хронистът нарича изрично местните българи „bugre da la terra“. От думите на автора става ясно, че саморазправата с латините е извършена чрез събиране на народно опълчение, по подобие на това, което кан Крум сбрал през 811 г., за да разбие ромеите при Върбишкия проход. Има голямо основание да се вярва, че българите от Черничево са взели дейно участие в гореописаните събития, още повече, че за тях районът е бил много добре познат – известно е например, че през османското владичество черничевци са ходили в Гюмюрджина (днес Комотини) да търгуват. Т.е. напълно в техните възможности е било да се организират съвместно с българите от Кирково, Аврен, Тихомир и други села, за да разбият нашествениците. Фактът, че „местните българи“ са изпратили главата на солунския крал на българския владетел, красноречиво говори за силното народностно съзнание на населението в южната част на Родопите.

От Средновековието в близост до Черничево са останали основите на крепост, църква и манастир, които са разрушени вероятно при турското нашествие.

Османско владичество