Миланското херцогство () е държавно образувание в Северна Италия, съществувало от 1395 до 1797 г. и включено в състава на Свещената Римска империя. В хода на френско-хабсбургските войни херцогството преминава под испанска власт през 1559 г., а от 1707 г. – под австрийска.
Териториалният му обхват се изменя значително през вековете. В началото на XV век, при управлението на Джан Галеацо Висконти, държавата достига най-голямото си разширение, обхващайки почти цяла Ломбардия, части от Пиемонт (Новара, Верчели, Тортона, Алесандрия, Асти), Венето (Верона, Виченца, Фелтре, Белуно) и Емилия (Парма, Пиаченца, Болоня и др.), както и временно контролирайки територии в Централна Италия (Пиза, Сиена, Перуджа, Асизи).
През XV век Венеция завладява по-голямата част от бившите висконтски владения във Венето, както и Бергамо, Бреша и Крема. В края на века, при управлението на династията Сфорца, херцогството се консолидира в западната половина на днешния италиански регион Ломбардия, включително части от Пиемонт и Емилия, както и Кантон Тичино в днешна Швейцария.
През XVI–XVII век Милано губи Парма и Пиаченца, преминали първо към Църквата, а впоследствие към рода Фарнезе, както и Кантон Тичино и Валтелина, които попадат под властта на швейцарските кантони и Граубюнден.
В началото на XVIII век херцогството отстъпва всички свои територии в Пиемонт и Западна Ломбардия отвъд река Тичино, като ломбардската част съответства на анексираната от Савоя Ломелина. През 1708 г. обаче към него е присъединено Херцогство Мантуа.
История Висконти: основатели на херцогството
Съдбата на Милано от XIII век нататък е тясно свързана с тази на дом Висконти, чиито представители възобновяват политиката на териториално разширение, наследена от Синьория Милано. Един от първите членове на рода, заел водеща позиция в града, е Отоне Висконти, избран за архиепископ през 1262 г. Победата му над семейство Дела Торе в битката при Дезио през 1277 г. утвърждава властта на Висконти в Милано.
През първата половина на XIV век неговите внуци и правнуци, управляващи Милано – Матео, Галеацо I, Ацо, архиепископ Джовани – разширяват влиянието на Милано върху околните територии. През втората половина на века подобна политика на експанзия и консолидация продължават Матео II, Бернабò и Джан Галеацо.
След период на вътрешни конфликти между различните клонове на семейството, Джан Галеацо – племенник на Бернабò – завзема властта през 1385 г. чрез държавен преврат. Той постепенно обединява разпръснатите висконтийски владения в Северна Италия, превръщайки Милано в една от най-могъщите регионални държави. Според съвременни сведения териториите под негов контрол осигуряват годишен доход от около 1 200 000 златни флорина, към които се добавят още приблизително 800 000 флорина под формата на извънредни субсидии.
Висконтско херцогство (1395 – 1447)
Херцогството е официално учредено на 11 май 1395 г., когато Джан Галеацо Висконти – бивш имперски викарий и Dominus Generalis на Милано – получава титлата „херцог на Милано“ чрез императорска диплома, издадена в Прага от Вацлав IV, крал на римляните и на Бохемия (1378 - 1400). Актът е ратифициран и тържествено обявен в Милано на 5 септември 1395 г. С него Джан Галеацо получава и правото да съчетае традиционния символ на Висконти – змията (biscione) – с императорския орел върху новото херцогско знаме.
Имперската диплома от 1395 г., с която се учредява Миланското херцогство – първоначално обхващащо само град Милано и неговото контадо – е последвана от втори документ от 13 октомври 1396 г. С него херцогските правомощия се разпростират върху всички владения на Висконти, като са изброени основните центрове на държавата: Алесандрия, Асти, Авенца (Карара), Басано дел Грапа, Белуно, Бергамо, Бобио, Борго Сан Донино (Фиденца), Бормио, Бреша, Крема, Кремона, Комо, Фелтре, Лоди, Новара, Нови Лигуре, Парма, Пиаченца, Понтремоли, Реджо Емилия, Рива дел Гарда, Рока д'Арацо, Сардзана, Сончино, Тортона, Верчели, Верона и Виченца. Документът утвърждава и принципа на мъжкото първородство като основа за династична приемственост, както и създаването на Княжество Павия като наследствено владение на престолонаследника. На 25 януари 1397 г. друга имперска диплома установява Графство Анджера сред владенията на Висконти. За фалшификат обаче се счита дипломата от 30 март 1397 г., приписвана на Вацлав IV, с която Джан Галеацо е провъзгласен за Dux Lombardiae.Andrea Gamberini, GIAN GALEAZZO Visconti, duca di Milano, in Dizionario biografico degli italiani, vol. 54, Roma, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 2000. URL посетено на 8 април 2022.
След смъртта на Джан Галеацо Висконти през 1402 г. неговият син Джовани Мария Висконти не успява да задържи завоеванията на баща си. Херцогството бързо се разпада: Поскиаво преминава към Кадейската лигаStoria, Comune di Poschiavo, URL посетен на 8 април 2022 г. след двугодишен бунт (1408), Папството си възвръща Асизи, Перуджа и Болоня с Мира от Каледио (25 август 1403),Paolo Grillo, Vercelli nella crisi del ducato visconteo, in "Vercelli fra Tre e Quattrocento" : atti del sesto Congresso storico vercellese : Vercelli, Aula Magna dell'Università A. Avogadro, "Cripta dell'Abbazia di S. Andrea" : 22-23-24 novembre 2013 / a cura di Alessandro Barbero и тосканските републики възстановяват независимостта си, венецианските градове са изгубени, а Ланге и Реджо Емилия преминават към рода Есте.Giorgio Giulini, Continuazione delle Memorie spettanti alla storia, al governo, ed alla descrizione della Città e della campagna di Milano nei Secoli Bassi, Milano, 1771, vol. VI, pp. 77-79.
През 1412 г. Джовани е убит в Милано от заговорници, възмутени от жестоките му изблици. Наследява го по-малкият му брат Филипо Мария, който успява да възстанови значителна част от херцогството и подновява експанзионистичната политика на Джан Галеацо. Конфликтът с Венецианската република прераства във война през 1426 г., продължила до Мира от Ферара (1428). С него Филипо отстъпва Бреша и Бергамо на Венеция и анулира дарението на Верчели, направено на Савойската династия, за да избегне война на два фронта. Неуспехът на тази стратегия предизвиква силно разочарование у херцога, което се отразява и на съпругата му Мария Савойска.Maria di Savoia, Dizionario di Storia (2010), URL посетен на 8 април 2022 г.
След смъртта без наследници на Джована II Анжуйска (1435 г.) короната на Неаполитанското кралство става предмет на спор между Анжуйците и Арагонците. Филипо Мария Висконти първоначално се присъединява към лига с Венеция и Флоренция в подкрепа на Анжуйците, но по-късно сменя позицията си и застава на страната на Арагонците. Тази промяна води до поражение от бившите му съюзници, водени от кондотиера наемник Франческо Сфорца. С Мира от Кремона (1441) херцогът отстъпва нови територии на Венеция и омъжва извънбрачната си дъщеря Бианка Мария за Франческо I Сфорца. Като зестра тя получава Кремона и околната провинция, с изключение на Кастелеоне и Пицигетоне, които са разменени за Понтремоли в Луниджана.
Златна Амвросианска република (1447 – 1450)
След смъртта на Филипо Мария Висконти – последния представител на династията – през август 1447 г. в Милано е провъзгласена т.нар. „Златна амвросианска република“, установена от група местни благородници като форма на временно републиканско управление. Новата република възлага отбраната срещу Венецианската република на кондотиера Франческо I Сфорца, който, благодарение на значителните си военни и стратегически способности, постепенно укрепва собственото си влияние. Възползвайки се от вътрешната криза и нестабилността на републиката, Сфорца е признат за херцог на Милано на 25 март 1450 г.
Първо херцогство на Сфорца (1450 – 1499)
Венеция не се отказва от стремежа си към разширение в Ломбардия и сключва съюз с краля на Неапол Алфонсо V Арагонски и с император Фридрих III Хабсбург (1440–1493) срещу Франческо I Сфорца и неговите съюзници. Завладяването на Константинопол от османците през 1453 г. поставя под заплаха венецианските владения в Егейско море и променя стратегическите приоритети на републиката. След четиригодишен конфликт между двете страни е подписан Мирът от Лоди (април 1454 г.), който стабилизира политическото равновесие на Апенинския полуостров.
С Мира от Лоди Франческо Сфорца и Алфонсо V Арагонски са признати съответно за херцог на Милано и за крал на Неапол. Венецианската република разширява своите владения до река Ада, а между италианските държави е сключена т.нар. Пресвета италийска лига, насочена срещу османската заплаха.
Политическото равновесие, установено с договора, се запазва до смъртта на Лоренцо Великолепни на 8 април 1492 г. и последвалото идване на френския крал Шарл VIII в Италия през 1494 г. Единственото по-сериозно нарушение на стабилността през този период са няколко швейцарски набега, довели до подписването на Мира от Люцерн.
Галеацо Мария Сфорца – син на Франческо Сфорца – е убит в заговор, предизвикан от неговото управление, възприемано от мнозина като тиранично. След смъртта му властта преминава към сина му Джан Галеацо Мария, който управлява под регентството на майка си Бона Савойска. В този период чичо му Лудовико Мария 'Мавъра' узурпира трона на херцогството. Лудовико, също син на Франческо Сфорца, успява да изолира племенника си, като го поставя под своя закрила, а впоследствие го затваря в замъка в Павия, където Джан Галеацо умира през 1494 г. при неизяснени обстоятелства, пораждащи подозрения за участие на самия Лудовико.
Отношенията между Лудовико и Фернандо II се влошават, тъй като Джан Галеацо е женен за племенницата на Фердинандо, който подкрепя правата на законния наследник. В отговор Лудовико насърчава френския крал Шарл VIII да предяви претенции към Неаполитанското кралство, което до 1442 г. е управлявано от френския дом Анжу. През 1494 г. Шарл VIII навлиза в Италия и завладява Неапол, нарушавайки установения политически баланс между италианските държави и поставяйки началото на Италианските войни (1494–1559).
Френско завоевание (1499 – 1512)
През 1495 г. Шарл VIII е прогонен от Апенинския полуостров от коалиция, съставена от италианските държави, Свещената Римска империя, Испания и Англия. Само три години по-късно обаче, през 1498 г., Орлеанският херцог, възкачил се на френския престол като Луи XII, подновява претенциите си към Миланското херцогство. Те се основават на брака, сключен през 1389 г. между неговия предшественик Луи Туренски и Валентина Висконти – дъщеря на херцог Джан Галеацо Висконти, чийто брачен договор предвижда, че при изчезване на династията Висконти титлата „херцог на Милано“ преминава към нейните потомци.
Оспорвайки правата на законния наследник, Луи XII нахлува в Миланското херцогство през 1499 г. и прогонва Лудовико „Мавъра“. Последният безуспешно се опитва да се противопостави на френските войски и търси подкрепа от императора, но успява само временно да си възвърне Милано и няколко други територии. Разбит и пленен при Новара през 1500 г., Лудовико е изпратен в замъка Лош във Франция, където умира на 27 май 1508 г.
Второ херцогство на Сфорца (1512 – 1515)
Луи XII запазва титлата „херцог на Милано“ до 1512 г., когато швейцарските войски прогонват френската армия от Ломбардия и възстановяват на трона Масимилиано Сфорца – син на Лудовико „Мавъра“. В периода между 1512 и 1515 г. швейцарските кантони упражняват фактически контрол върху Миланското херцогство, въпреки формалното управление на Масимилиано.
Второ френско херцогство (1515 – 1521)
При управлението на Франсоа I френската корона успява да възстанови своя суверенитет над Миланското херцогство. През 1515 г., след кървавата битка при Мариняно, довела до поражението на швейцарската армия, френският крал сваля Масимилиано Сфорца и заема херцогския трон. Въпреки загубата швейцарците запазват контрола върху териториите по пътя от прохода Сен Готард до Комо – област, която съответства на днешния кантон Тичино. Договорът от Нойон (1516) потвърждава френското владение над Милано.