Китайският език (汉语/漢語, пинин: Hànyǔ; 中文, Huáyǔ или 中文, Zhōngwén) може да бъде разглеждан като отделен език, но също и като езиково семейство, тъй като представлява съвкупност от местните езици, говорени от китайската етническа група хан. Той е един от езиците, формиращи Сино-тибетското езиково семейство. Различните варианти (още известни като диалекти) на китайския са роден език за около една шеста от населението на света, тоест повече от един милиард души.
В лингвистичен аспект въпросът дали разновидностите на китайския са „езици“, или „диалекти“ е спорен. Като езиково семейство китайският език включва близо 1,2 милиарда души; само китайския мандарин включва около 851 милиона местни говорещи, с което превъзхожда числено който и да било друг език в света.
Говоримият китайски език се отличава с високо ниво на вътрешно разнообразие, макар че всички говорими разновидности са тонални и аналитични. Основните регионални езикови групи са на брой между шест и дванадесет (в зависимост от схемата на класификация), от които най-многочислена е групата мандарин (885 милиона),Top 100 Languages by Population, на английски език, последно обновяване – февруари 1999 г., публикувано на 29.04.1999, посетен на 28.10.2015. следвана от групата ву (90 милиона), мин (70 милиона) и кантонски (70 милиона). Разликата между повечето от тези групи е по-голяма, отколкото дори между отделните индоевропейски езици, въпреки че някои като диалектите сианг и югозападен мандарин, имат общи изрази и до някаква степен са взаимно разбираеми.
Китайският е класифициран като макроезик с тринадесет под-езика в ISO 639 – 3, въпреки че въпросът как трябва да се определят китайските езикови разновидности – като много „езици“ или като „диалекти“ на един-единствен език – все още не е напълно уточнен.
Общоприетата форма на говоримия китайски е стандартният мандарин „普通话/普通話 (пинин: pǔtōnghùa); 国语/國語 (пинин: gúoyǔ)“, чиято основа е пекинският диалект. Стандартният мандарин е официален език в Китайската народна република (КНР), Тайван, както и един от четирите официални езика на Сингапур.
Китайският, тоест де факто стандартният мандарин, е един от шестте официални езика в Обединените нации.
Сред останалите разновидности стандартният кантонски е широко разпространен и влиятелен в различни отвъдморски общности и остава един от официалните езици в Хонконг (заедно с английския език) и в Макао (заедно с португалския). Мин нан, част от китайската езикова група мин, е широко разпространен в Южен Фудзян, в Тайван (където е познат като тайвански или хокло) и в югоизточна Азия (преобладава в Сингапур, Малайзия и Филипините и там е познат като хоккиен).
В китайския, както и във всички други езици, има граматична норма, която трябва да се спазва. Има времена, местоимения, частици, залог на глагола, причастия и други. Но защо някои казват, че граматиката в китайския език е по-лесна от другите езици? Ами ето защо – граматиката в китайския е по-малка по обем и обяснена с формули. Така запаметяването е много по-лесно. Единствената трудна част в него остава фонетиката. В китайската фонетика няма азбука, има таблица пин-ин. В нея буквите (инициали) са подредени по позиция в човешката уста. Например b, p, m, f се падат на устните, а j, q, x се падат много назад в устата.
Класификация Повечето езиковеди отнасят всички разновидности на китайски като част от китайско-тибетското езиково семейство, заедно с бирманския, тибетските и много други езици, говорени в Хималаите и Югоизточна Азия. Макар тази връзка да е предложена за пръв път в началото на XIX век и днес да е широко приета, реконструкцията на китайско-тибетското семейство е много по-слабо разработена от тази на други езикови семейства, като индоевропейското и австроазиатското. Трудностите са свързани с голямото разнообразие на езиците, отсъствието на словоизменение в много от тях и ефектите на междуезиковите контакти. Освен това много от по-малките езици се говорят в труднодостъпни планински области, нерядко и в чувствителни гранични зони. Без надеждна реконструкция на протокитайско-тибетския език структурата на цялото семейство остава неясна. На най-високото ниво често се приема разделяне на семейството на китайски и тибето-бирмански езици, но то не е достатъчно убедително демонстрирано.
История Повечето езиковеди класифицират всички варианти на съвременния говорим китайски като част от сино-тибетското езиково семейство и смятат, че те произлизат от един общ сино-тибетски праезик. Връзките на китайския с останалите сино-тибетски езици, както и реконструирането на сино-тибетския праезик, са предмет на продължаващи активни изследвания. Основната трудност за тях произтича от факта, че въпреки достатъчните източници за реконструиране на древната китайска фонология, не съществуват писмени източници, които да описват разделянето между сино-тибетския праезик и древния китайски. В допълнение към това много от древните езици, чието разбиране би подпомогнало реконструкцията на сино-тибетския праезик, са много слабо познати. Много от методите, използвани за анализ на произхода на индоевропейските езици от индоевропейския праезик, са неприложими към китайския, поради неговия аналитичен характер.
Периодизацията на развитието на китайския не е утвърдена и е предмет на академични спорове. Една от първите системи е разработена от шведския езиковед Бернхард Карлгрен в началото на 20 век и до наши дни оказва силно влияние върху периодизациите.
Старокитайският език, понякога наричан и архаичен китайски, е езикът от времето на ранната и средната династия Джоу (1122 – 256 година пр.н.е.). Запазените текстове от този период включват надписи на бронзови предмети, поезията на „Шъдзин“, историческите записки на „Шудзин“, както и някои откъси от „Идзин“. Фонетичните елементи, налични в повечето китайски символи, дават известна представа за тяхното старокитайско произношение. Полезни в това отношение е и произнасянето на китайските символи, използвани в японския, виетнамския и корейския. За разлика от съвременния китайски, старокитайският допуска известна възможност за словоизменение. Той използва богата звукова система, в която елементи като аспирацията разграничават отделни съгласни фонеми, но вероятно все още не е тонален.
Среднокитайският език е характерен за периода Нанбейчао и времето на династиите Суй, Тан и Сун (6 – 10 век). Развитието му може да се раздели на ранен период, отразен в речника „Циеюн“ (601), и късен период, отразен в речника „Гуанюн“ (1008). Сведенията за фонологията на среднокитайския са по-надеждни и се основават на различни източници – вариации на съвременните диалекти, речници, чуждоезикови транскрипции, „римувани таблици“, съставяни от древните филолози за обобщаване на фонетичната система. Въпреки това реконструкциите остават несигурни и много учени се отнасят предпазливо към тях.
В продължение на столетия в миналото, до нарастването на европейското влияние през 19 век, китайският език е лингва франка в Източна Азия. До колониалния период официалните документи в Корея и Виетнам се пишат на китайски.
Развитието на говоримите китайски езици от началото на историческата епоха до наши дни е сложно. Повечето китайци, в Съчуан и в широка дъга от Манджурия до Юнан, използват като майчин език различни диалекти на мандарин. Преобладаването на мандарин в Северен Китай се дължи до голяма степен на равнинния релеф на този регион, докато планините и долините в централните и южните части на Китай благоприятстват развитието на езиково многообразие.
До средата на 20 век повечето китайци на юг говорят само своя местен китайски език. Тъй като Нандзин е столица на ранната династия Мин, местният диалект на мандарин става доминиращ поне до последните години на династията Цин. От средата на 17 век династията Цин започва да създава правоговорни академии, които се стремят да наложат правоговорния стандарт на диалекта на столицата Пекин, но те не оказват особено въздействие върху основната част от населението. Говорещите различни от мандарин езици в Южен Китай също продължават да използват езиците си за всички възможни нужди. Пекинският дворцов мандарин се използва само от висшите чиновници и остава слабо разпространен.
Промяна в това положение настъпва едва в средата на 20 век със създаването на система за задължително образование, която си поставя за цел налагането на мандарин. В резултат на това днес мандарин се говори от практически всички младежи и хора на средна възраст както в Китайската народна република, така и в Република Китай (Тайван). В Хонконг кантонският се използва широко при британското управление, а и днес остава официален език в образованието, официалната реч и ежедневието, макар влиянието на мандарин да нараства.
Диалекти на китайския език
ИмеСъкращениеПининОпростенТрадиционенОбщ брой говорещиМандаринвключва Стандартен китайскиГуан; 官Guānhuà官话官話ок. 845 милиона (като майчин)ВуВу; 吴/吳 Включва Шанхайския диалектWúyǔ吴语吳語ок. 90 милионаЮе Включва КантонскиЮе; 粤/粵Yuèyǔ粤语粵語ок. 70 милионаМинВключва Хокиен, Тайвански & Чаошан Мин; 闽/閩Mǐnyǔ闽语閩語ок. 50 милионаСянСян; 湘Xiāngyǔ湘语湘語ок. 35 милионаХакка / КъдзяКъдзя; 客家Kèjiāhuà客家话客家話ок. 35 милионаГанГан; 贛Gànyǔ赣语贛語ок. 31 милиона
Някои китайски лингвисти разграничават още три групи, но тяхната класификация продължава да е обект на дискусии:
ИмеСъкращениеПининОпростенТрадиционенОбщ брой говорещиДзинспада към МандаринДзин; 晋/晉Jìnyǔ晋语晉語ок. 45 милионаХуейджоуспада към УХуей; 徽Huīzhōuhuà徽州话徽州話ок 3,2 милионаПинспада към ЮеПин; 平Guǎngxī Pínghuà广西平话廣西平話ок. 5 милиона
Освен изброените дотук, има още много малки групи, които все още не са класифицирани.
Различните китайски езици/диалекти нямат ясно очертани граници, въпреки че мандарин е преобладаващия китайски език на север и югозапад, а останалите се говорят предимно в централен или югоизточен Китай. Често, както в случая на провинция Гуандун, местните жители, принадлежащи към основните разновидности на китайския език, частично се сливат. Подобно на много други области, в тази също е преобладавало лингвистично разнообразие за дълго време. Невинаги е ясно обаче как трябва да бъдат класифицирани диалектите от различните части на Китай. Етнолозите са изброили общо 14 разновидности, но броя варира между седем и седемнадесет, в зависимост от определената схема за класификация. Например, подезика мин често бива делен на северен мин (минбей, фучоу) и южен мин (миннан, сиамън); лингвистите не са установили дали тяхната степен на взаимно разбиране е достатъчно голяма, за да ги разграничат като два отделни езика.
В обобщение, планинските райони на Южен Китай се отличават с по-голямо лингвистично разнообразие от равнинните райони на северен Китай. В някои части на Южен Китай основният градски диалект може да бъде само частично разбираем за близки съседи. Например, Уджоу е на около 120 мили (193 км) от Гуанджоу и диалектът там наподобява стандартния кантонски, който се говори в Гуанджоу, а не този в Тайшан, 60 мили (97 км) на югозапад от Гуанджоу
Стандартен мандарин и диглосия Путунхуа, често наричан „мандарин“, е официалния общоприет език, използван в КНР, Тайван и Сингапур. Негова основа е диалекта бейдзин, който се говори в Пекин. Правителството е определило путунхуа да бъде стандартния език за комуникация между членовете на различните езикови китайски групи. Ето защо той се използва в правителствените агенции, в медиите и в училищата.